вторник, 17 юли 2018 г.

Камъкът от Туве Янсон

Лежеше между остатъците от въглища и вагоните за стока, под няколко парчета дърво и беше цяло чудо, че никой не го беше открил преди мен. От едната страна целият блестеше в сребро и ако изчистиш въглищата можеш да видиш, че среброто е и вътре, в самият камък. Беше голям камък, целият от сребро и никой не го беше намерил.
Не посмях да го скрия: някой можеше да види и да го вземе, докато тичам към вкъщи. Трябваше да го изтъркалям. Ако някой дойдеше и се опиташе да ме спре, щях да седна на камъка и да започна да крещя до пръсване. Бих могла дори да ги ухапя, ако се опитаха да го вдигнат. Бях способна на всичко.
И така започнах да го търкалям. Беше много тегава работа. Камъкът си лежеше по гръб абсолютно неподвижен и когато успях да го обърна просто легна на корема си и се заклати насам-натам. Сребърното се олющи на тънки люспи, които залепнаха о земята и се изпочупиха на малки парченца, когато се опитах да ги събера.
Коленичих, за да го търкалям и така беше много по-добре. Но камъкът се обръщаше всеки път само наполовина и всичко беше ужасно бавно. Никой не ми обръщаше внимание, докато го търкалях долу по пристанището. След това успях да кача камъка на тротоара и нещата станаха още по-трудни. Хората спираха, почукваха по тротоара с чадърите си и казваха какво ли не. Аз не казвах нищо и само зяпах обувките им. Бях нахлупила вълнената си шапка над очите и продължавах да търкалям, и търкалям, и търкалям, и после камъкът трябваше да прекоси пътя. Дотогава бях търкаляла с часове и не се бях оглеждала и не чувах нищо, което ми казваха. Бях се втренчила в среброто под въглищният прах и другата мръсотия, и бях си направила малка стая, където нищо друго не съществуваше, освен камъкът и аз. Но сега трябваше да прекосим пътя.
Една след друга колите отминаваха, понякога и някой трамвай и колкото повече чаках, толкова по-трудно ставаше да изтъркалям камъкът на пътя.
Накрая започнах да чувствам слабост в коленете и знаех, че скоро ще стане късно, след няколко секунди и ще е късно, така че го оставих да падне в канавката и започнах да търкалям много бързо и без да се оглеждам. Държах носа си почти опрян до горната част на камъка, така че стаята, в която ни криех, да бъде възможно най-малка и чух много ясно как всички коли спират и са ядосани, но аз бях начертала линия между тях и мен и просто продължавах да търкалям и търкалям. Можете да затворите умът си за нещата, когато наистина е важно. Работи чудесно. Смалявате се много, много, стискате здраво очи и казвате вълшебна дума отново и отново, докато стигнете на сигурно място.
Когато стигнах до трамвайните релси се почувствах уморена, така че легнах върху камъка и го стиснах здраво. Но камбанката на трамвая звънеше ли звънеше и трябваше да започна да търкалям отново, но сега вече не бях изплашена, само ядосана и се почувствах много по-добре. Както и да е, камъкът и аз имахме толкова малка стаичка само за нас двамата, че нямаше никакво значение кой ни вика и какво. Почувствахме се ужасно силни. За нас не беше проблем да се качим на тротоара отново и да продължим нагоре по склона на Уарф Роуд, оставяйки след себе си тясна сребърна следа. От време на време спирахме да си починем и после тръгвахме отново.
Стигнахме до входа на нашата къща и вратата беше отворена, но следваха стълбите. Можеш да се справиш като почиваш на колене и хващайки здраво с две ръце, изчакаш, докато намериш баланс. Глътваш корема, задържаш дъха си и натискаш с китки към коленете. После бързо през ръба и отгоре на стъпалото, отпускаш корем, и слушаш, и чакаш, но стълбището беше напълно пусто. После всичко това отново и отново.
Когато стълбите се стесняват и завиват трябва да се преместим от страната на стената. Катерим се бавно, но никой не се появява. Лягам върху камъка отново, дишам и гледам среброто, сребро струващо милиони, и още само четири етажа и ще сме там.
Случва се, когато стигаме четвъртия етаж. Ръката ми се приплъзва в ръкавицата, лицето ми е неподвижно и аз лежа напълно спокойна и слушам ужасният шум на падащия камък. Шумът става все по-силен и по-силен, шум като: Тряс, хрус, пук! всички смесени в едно, като че е дошъл Страшният съд. Докато камъкът не удря вратата на семейство НИеминен с тъп звук.
Беше краят на света и аз бях закрила очите си с ръкавиците си. Нищо не се случи. Ехото продължи да отеква нагоре и надолу по стълбата, но нищо повече не стана. Нямаше ядосани хора, отварящи вратите на апартаментите си. Предполагам, че те лежаха в очакване вътре.
Запълзях на длани и колене. На всяка крачка имаше по един малък полумесец, отчупен от камъка. Надолу парчетата ставаха по-големи и лежаха навсякъде, взирайки се в мен. Избутах камъка настрани от вратата на НИеминен и започнах всичко отначало. Катерехме се бавно и без да поглеждаме наръбените стъпала. Преминахме през мястото, където нещата се объркаха и си дадохме почивка пред балконската врата. Беше тъмнокафява с малки, квадратни прозорчета.
После чух, че външната врата долу се отваря и затваря, и някой се качва по стълбите. Той се изкачваше и изкачваше много бавно. Изпълзях до парапета и погледнах надолу. Можех да видя всичко чак до долу, дългия, тесен триъгълник, заключен между парапета чак до първия етаж. Нагоре по него се приближаваше силна, голяма ръка, етаж след етаж, все по-близо и по-близо. Отгоре на дланта се виждаше знак, така че знаех, че това е татуираната ръка на домоуправителя, който вероятно се прибираше в таванската си стая.
Отворих балконската врата, толкова тихо, колкото можех и започнах да търкалям камъкът през прага. Прагът беше висок. Бутах без да мисля. Бях много изплашена и не можах да го захвана добре, камъкът се търкулна през пролуката на вратата и се заклещи там. Това беше двойна врата с железни пружини в горната част, които домоуправителят беше поставил, защото жените винаги забравяха да затворят след себе си. Чух как пружините се свиха и запяха тихо на себе си, докато стискаха мен и камъка между вратите. Поставих краката си заедно и натиснах силно, стискайки камъка и опитвайки се да го помръдна, но пространството помежду ставаше все по-тясно и по-тясно, и аз знаех, че ръката на домоуправителя се плъзга нагоре по парапета през цялото това време.
Видях среброто на камъка съвсем близо до лицето си и го стиснах, забутах и заритах с крака и всичко, и изведнъж той се преобърна, претърколи се няколко пъти, над железния парапет, във въздуха, и изчезна.
Не можех да видя нищо друго освен парченца пух, светлина и ефирност долу, с малки нишки от цвят тук и там. Легнах по корем и вратата притискаше врата ми и навсякъде бе тихо, докато камъкът не достигна двора долу. Там той експлодира като метеор; покри кофите за смет и прането, и всички стъпала, и прозорци със сребро! Направи цялата Уарф Роуд номер 4 да изглежда като посребрена и всички жени тичаха към прозорците, мислейки, че има война или е дошъл Страшният съд! Всяка врата беше отворена и всички тичаха нагоре и надолу по стълбите заедно с домоуправителя и видяха как всяко стъпало е огризано, сякаш от диво животно и как метеор падна от чистото, синьо небе.
Но аз лежах, притискайки се о вратите и нищо не казах. Не казах нищо и по-късно. Никога не казах на никой, колко близо бяхме до това да станем богати.

Превод от английски Преслава Кирова
Разказът е от сборникът "A Winter Book", Selected Stories by Tove Jansson, Introduced by Ali Smith, 2006 by Sort Of Books, London

Няма коментари:

Публикуване на коментар