Лежеше между остатъците от въглища и вагоните за стока, под няколко парчета дърво и беше цяло чудо, че никой не го беше открил преди мен. От едната страна целият блестеше в сребро и ако изчистиш въглищата можеш да видиш, че среброто е и вътре, в самият камък. Беше голям камък, целият от сребро и никой не го беше намерил.
Не посмях да го скрия: някой можеше да види и да го вземе, докато тичам към вкъщи. Трябваше да го изтъркалям. Ако някой дойдеше и се опиташе да ме спре, щях да седна на камъка и да започна да крещя до пръсване. Бих могла дори да ги ухапя, ако се опитаха да го вдигнат. Бях способна на всичко.
И така започнах да го търкалям. Беше много тегава работа. Камъкът си лежеше по гръб абсолютно неподвижен и когато успях да го обърна просто легна на корема си и се заклати насам-натам. Сребърното се олющи на тънки люспи, които залепнаха о земята и се изпочупиха на малки парченца, когато се опитах да ги събера.
Коленичих, за да го търкалям и така беше много по-добре. Но камъкът се обръщаше всеки път само наполовина и всичко беше ужасно бавно. Никой не ми обръщаше внимание, докато го търкалях долу по пристанището. След това успях да кача камъка на тротоара и нещата станаха още по-трудни. Хората спираха, почукваха по тротоара с чадърите си и казваха какво ли не. Аз не казвах нищо и само зяпах обувките им. Бях нахлупила вълнената си шапка над очите и продължавах да търкалям, и търкалям, и търкалям, и после камъкът трябваше да прекоси пътя. Дотогава бях търкаляла с часове и не се бях оглеждала и не чувах нищо, което ми казваха. Бях се втренчила в среброто под въглищният прах и другата мръсотия, и бях си направила малка стая, където нищо друго не съществуваше, освен камъкът и аз. Но сега трябваше да прекосим пътя.
Една след друга колите отминаваха, понякога и някой трамвай и колкото повече чаках, толкова по-трудно ставаше да изтъркалям камъкът на пътя.
Накрая започнах да чувствам слабост в коленете и знаех, че скоро ще стане късно, след няколко секунди и ще е късно, така че го оставих да падне в канавката и започнах да търкалям много бързо и без да се оглеждам. Държах носа си почти опрян до горната част на камъка, така че стаята, в която ни криех, да бъде възможно най-малка и чух много ясно как всички коли спират и са ядосани, но аз бях начертала линия между тях и мен и просто продължавах да търкалям и търкалям. Можете да затворите умът си за нещата, когато наистина е важно. Работи чудесно. Смалявате се много, много, стискате здраво очи и казвате вълшебна дума отново и отново, докато стигнете на сигурно място.
Когато стигнах до трамвайните релси се почувствах уморена, така че легнах върху камъка и го стиснах здраво. Но камбанката на трамвая звънеше ли звънеше и трябваше да започна да търкалям отново, но сега вече не бях изплашена, само ядосана и се почувствах много по-добре. Както и да е, камъкът и аз имахме толкова малка стаичка само за нас двамата, че нямаше никакво значение кой ни вика и какво. Почувствахме се ужасно силни. За нас не беше проблем да се качим на тротоара отново и да продължим нагоре по склона на Уарф Роуд, оставяйки след себе си тясна сребърна следа. От време на време спирахме да си починем и после тръгвахме отново.
Стигнахме до входа на нашата къща и вратата беше отворена, но следваха стълбите. Можеш да се справиш като почиваш на колене и хващайки здраво с две ръце, изчакаш, докато намериш баланс. Глътваш корема, задържаш дъха си и натискаш с китки към коленете. После бързо през ръба и отгоре на стъпалото, отпускаш корем, и слушаш, и чакаш, но стълбището беше напълно пусто. После всичко това отново и отново.
Когато стълбите се стесняват и завиват трябва да се преместим от страната на стената. Катерим се бавно, но никой не се появява. Лягам върху камъка отново, дишам и гледам среброто, сребро струващо милиони, и още само четири етажа и ще сме там.
Случва се, когато стигаме четвъртия етаж. Ръката ми се приплъзва в ръкавицата, лицето ми е неподвижно и аз лежа напълно спокойна и слушам ужасният шум на падащия камък. Шумът става все по-силен и по-силен, шум като: Тряс, хрус, пук! всички смесени в едно, като че е дошъл Страшният съд. Докато камъкът не удря вратата на семейство НИеминен с тъп звук.
Беше краят на света и аз бях закрила очите си с ръкавиците си. Нищо не се случи. Ехото продължи да отеква нагоре и надолу по стълбата, но нищо повече не стана. Нямаше ядосани хора, отварящи вратите на апартаментите си. Предполагам, че те лежаха в очакване вътре.
Запълзях на длани и колене. На всяка крачка имаше по един малък полумесец, отчупен от камъка. Надолу парчетата ставаха по-големи и лежаха навсякъде, взирайки се в мен. Избутах камъка настрани от вратата на НИеминен и започнах всичко отначало. Катерехме се бавно и без да поглеждаме наръбените стъпала. Преминахме през мястото, където нещата се объркаха и си дадохме почивка пред балконската врата. Беше тъмнокафява с малки, квадратни прозорчета.
После чух, че външната врата долу се отваря и затваря, и някой се качва по стълбите. Той се изкачваше и изкачваше много бавно. Изпълзях до парапета и погледнах надолу. Можех да видя всичко чак до долу, дългия, тесен триъгълник, заключен между парапета чак до първия етаж. Нагоре по него се приближаваше силна, голяма ръка, етаж след етаж, все по-близо и по-близо. Отгоре на дланта се виждаше знак, така че знаех, че това е татуираната ръка на домоуправителя, който вероятно се прибираше в таванската си стая.
Отворих балконската врата, толкова тихо, колкото можех и започнах да търкалям камъкът през прага. Прагът беше висок. Бутах без да мисля. Бях много изплашена и не можах да го захвана добре, камъкът се търкулна през пролуката на вратата и се заклещи там. Това беше двойна врата с железни пружини в горната част, които домоуправителят беше поставил, защото жените винаги забравяха да затворят след себе си. Чух как пружините се свиха и запяха тихо на себе си, докато стискаха мен и камъка между вратите. Поставих краката си заедно и натиснах силно, стискайки камъка и опитвайки се да го помръдна, но пространството помежду ставаше все по-тясно и по-тясно, и аз знаех, че ръката на домоуправителя се плъзга нагоре по парапета през цялото това време.
Видях среброто на камъка съвсем близо до лицето си и го стиснах, забутах и заритах с крака и всичко, и изведнъж той се преобърна, претърколи се няколко пъти, над железния парапет, във въздуха, и изчезна.
Не можех да видя нищо друго освен парченца пух, светлина и ефирност долу, с малки нишки от цвят тук и там. Легнах по корем и вратата притискаше врата ми и навсякъде бе тихо, докато камъкът не достигна двора долу. Там той експлодира като метеор; покри кофите за смет и прането, и всички стъпала, и прозорци със сребро! Направи цялата Уарф Роуд номер 4 да изглежда като посребрена и всички жени тичаха към прозорците, мислейки, че има война или е дошъл Страшният съд! Всяка врата беше отворена и всички тичаха нагоре и надолу по стълбите заедно с домоуправителя и видяха как всяко стъпало е огризано, сякаш от диво животно и как метеор падна от чистото, синьо небе.
Но аз лежах, притискайки се о вратите и нищо не казах. Не казах нищо и по-късно. Никога не казах на никой, колко близо бяхме до това да станем богати.
Превод от английски: Преслава Ст. Кирова ©
Разказът е от сборникът "A Winter Book", Selected Stories by Tove Jansson, Introduced by Ali Smith, 2006 by Sort Of Books, London
Лиценз
*Материалите в блога са с Creative Commons лиценз Признание-Некомерсиално-Без производни 4.0 Международен
Показват се публикациите с етикет Туве Янсон. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Туве Янсон. Показване на всички публикации
вторник, 17 юли 2018 г.
събота, 9 август 2014 г.
Из "Лятна книга" на Туве Янсон
Тази книга на Туве, за сега, извън историите за муминтроловете ми хареса най-много. Разказите й за възрастни не са толкова добри, макар че и в тях има ценни неща. Повестта "Честна измама" е по-добра от тях, но лятната книга беше наистина това, което ми хареса без да се замислям. Може би защото прилича на муминските истории, без да има нужда да се добавя нещо измислено. Четох я много, много бавно, защото не исках да свършва.
Ето тук съм писала за автора и сега като го чета не е хич лошо.
"- Кога ще ядем?Кога ще се къпем? - попита София. - Кога ще обиколим острова? Ще ядем ли и ще се къпем ли, или никога няма да правите нищо друго, освен да спите?
Беше горещо, тихо и самотно. Къщата се сгуши като длъгнесто плоско животно, а над нея летяха черни лястовици със скърцащи крясъци, бяха като ножове във въздуха. София обиколи брега и се върна, около целия остров нямаше нищо друго, освен скали, хвойни, обли камъни, пясък и туфи суха трева. Небето и морето бяха забулени от жълта мъгла, която беше по-силна от слънчевата светлина и от нея очите боляха, вълните се надигаха като дълги хълмове към сушата и се разбиваха на пяна в брега. Мъртвото вълнение беше много силно. "Мили Боже, нека се случи нещо! - помоли се София. - Мили Господи, ще умра от скука, амин."
Може би промяната настъпи, когато лястовиците утихнаха. Просветващото небе беше празно, там вече нямаше птици. София чакаше. Във въздуха се усещаше чута молитва. Тя следеше морето и видя, че хоризонтът почерня. Черното се разстла и морето настръхна от очакване и ужас. Приближаваше. С висок шепот вятърът достигна до острова и продължи нататък, после всичко отново утихна. София чакаше на брега, плажната трева лежеше сплескана на земята като светла животинска кожа. Сега над водата се зададе нов мрак, беше голямата буря! Тя затича към нея и вятърът я прегърна, едновременно й беше студено и горещо и извика високо:
- Духа!Духа!
Бог й беше изпратил нейна собствена буря и водата се надигаше, в безграничната си добрина той загребваше големи водни маси към сушата и те се надигаха над пясъчните плажове, треват и мъха и навлизаха с бучене между хвойните, а по земята тропаха загрубелите от лятото крака на София, докато тя тичаше напред-назад и възхваляваше Бог!Всичко се забърза и придоби резки очертания и най-после се случи нещо!
Бащата се събуди и си спомни за мрежите си. Лодката се удряше с широката си страна в сушата, греблата се търкаляха с тропот напред-назад, а двигателят се врязваше в тревата. Той разхлаби въжето, бутна лодката срещу течението и хвана греблата...
...
- Има нещо странно в мен - каза София. - винаги се чувствам толкова добра, когато има буря.
- Сериозно? - каза бабата. - Може би е вярно...
"Добра - помисли си тя, - не, със сигурност не съм добра. Най-доброто, което може да се каже за мен, е, че ми е интересно."
Ето тук съм писала за автора и сега като го чета не е хич лошо.
"- Кога ще ядем?Кога ще се къпем? - попита София. - Кога ще обиколим острова? Ще ядем ли и ще се къпем ли, или никога няма да правите нищо друго, освен да спите?
Беше горещо, тихо и самотно. Къщата се сгуши като длъгнесто плоско животно, а над нея летяха черни лястовици със скърцащи крясъци, бяха като ножове във въздуха. София обиколи брега и се върна, около целия остров нямаше нищо друго, освен скали, хвойни, обли камъни, пясък и туфи суха трева. Небето и морето бяха забулени от жълта мъгла, която беше по-силна от слънчевата светлина и от нея очите боляха, вълните се надигаха като дълги хълмове към сушата и се разбиваха на пяна в брега. Мъртвото вълнение беше много силно. "Мили Боже, нека се случи нещо! - помоли се София. - Мили Господи, ще умра от скука, амин."
Може би промяната настъпи, когато лястовиците утихнаха. Просветващото небе беше празно, там вече нямаше птици. София чакаше. Във въздуха се усещаше чута молитва. Тя следеше морето и видя, че хоризонтът почерня. Черното се разстла и морето настръхна от очакване и ужас. Приближаваше. С висок шепот вятърът достигна до острова и продължи нататък, после всичко отново утихна. София чакаше на брега, плажната трева лежеше сплескана на земята като светла животинска кожа. Сега над водата се зададе нов мрак, беше голямата буря! Тя затича към нея и вятърът я прегърна, едновременно й беше студено и горещо и извика високо:
- Духа!Духа!
Бог й беше изпратил нейна собствена буря и водата се надигаше, в безграничната си добрина той загребваше големи водни маси към сушата и те се надигаха над пясъчните плажове, треват и мъха и навлизаха с бучене между хвойните, а по земята тропаха загрубелите от лятото крака на София, докато тя тичаше напред-назад и възхваляваше Бог!Всичко се забърза и придоби резки очертания и най-после се случи нещо!
Бащата се събуди и си спомни за мрежите си. Лодката се удряше с широката си страна в сушата, греблата се търкаляха с тропот напред-назад, а двигателят се врязваше в тревата. Той разхлаби въжето, бутна лодката срещу течението и хвана греблата...
...
- Има нещо странно в мен - каза София. - винаги се чувствам толкова добра, когато има буря.
- Сериозно? - каза бабата. - Може би е вярно...
"Добра - помисли си тя, - не, със сигурност не съм добра. Най-доброто, което може да се каже за мен, е, че ми е интересно."
27.04.2025
четвъртък, 4 октомври 2012 г.
Из "Пътуване с лек багаж" от Туве Янсон
"- Знаете ли - каза Фло, - Харесва ми миризмата на пури. Създава усещането, че нищо не е спешно."
"- В тази сграда времето е само нещо, което се изнизва, то тук не живее. Същото важи за тези книги. А аз искам ясна представа, и то спешно, ясна представа какво сме искали и какво сме опитвали, какво е станало от всичко това и какво се брои за нещо повече. Важно е да откриеш кое е от истинско значение, ще е равносилно на някакъв вид отговор. Окончателно и трайно заключение, разбираш ли?
Чичото каза:
- Не съвсем... Толкова ли ти е необходимо? Щом само те притеснява... А и надали сега е по-спешно, отколкото винаги е било?
...
Сетне останаха, докато Оражерията не затвори. Бурята постепенно утихна, а портиерът се успокои. Чичото разказа за поляната, а него го биваше да разказва. Юсефсон беше по-добър слушател, отколкото човек би предположил. Чичото извади моста в миниатюра. Юсефсон го погледна и рече:
- Да, да, разбира. Идеята за поляната. Съзерцание, възторг, преживяване и така нататък. А мостът - да направиш мост, който не води доникъде?
- Няма значение - каза Чичото ядосано. - Мостът си е мост. Пак се опитваш да придадеш особен смисъл на нещо напълно естествено. Докъде води и откъде идва не е важно, човек минава по него, това е всичко!
Портиерът дойде и попита дали Чичото няма да се прибира вече, преди да е настинал.
- Разговаряме - каза Чичото. - Юсефсон, стигна ли до някакво заключение? Намери ли нещо важно в тези книги?
- Едно-друго - отговори Юсефсон и се подсмихна. - Трябва си време, но аз си знаех от самото начало... Май няма да успеем да се убедим взаимно. Но необходимо ли е изобщо?
- Не - каза Чичото. - Човек просто иска другият да знае и да разбира."
"Дете за лятото" и "Оранжерията" са разказите в сборника, които най-много ми допаднаха. Туве Янсон може да се чете всякога и всякак.
п.п. Благодарности на Мария Донева, която ме светна за още две нейни книги - "Лятна книга" и "Честна измама", които ще си взема непременно.:)
"- В тази сграда времето е само нещо, което се изнизва, то тук не живее. Същото важи за тези книги. А аз искам ясна представа, и то спешно, ясна представа какво сме искали и какво сме опитвали, какво е станало от всичко това и какво се брои за нещо повече. Важно е да откриеш кое е от истинско значение, ще е равносилно на някакъв вид отговор. Окончателно и трайно заключение, разбираш ли?
Чичото каза:
- Не съвсем... Толкова ли ти е необходимо? Щом само те притеснява... А и надали сега е по-спешно, отколкото винаги е било?
...
Сетне останаха, докато Оражерията не затвори. Бурята постепенно утихна, а портиерът се успокои. Чичото разказа за поляната, а него го биваше да разказва. Юсефсон беше по-добър слушател, отколкото човек би предположил. Чичото извади моста в миниатюра. Юсефсон го погледна и рече:
- Да, да, разбира. Идеята за поляната. Съзерцание, възторг, преживяване и така нататък. А мостът - да направиш мост, който не води доникъде?
- Няма значение - каза Чичото ядосано. - Мостът си е мост. Пак се опитваш да придадеш особен смисъл на нещо напълно естествено. Докъде води и откъде идва не е важно, човек минава по него, това е всичко!
Портиерът дойде и попита дали Чичото няма да се прибира вече, преди да е настинал.
- Разговаряме - каза Чичото. - Юсефсон, стигна ли до някакво заключение? Намери ли нещо важно в тези книги?
- Едно-друго - отговори Юсефсон и се подсмихна. - Трябва си време, но аз си знаех от самото начало... Май няма да успеем да се убедим взаимно. Но необходимо ли е изобщо?
- Не - каза Чичото. - Човек просто иска другият да знае и да разбира."
"Дете за лятото" и "Оранжерията" са разказите в сборника, които най-много ми допаднаха. Туве Янсон може да се чете всякога и всякак.
п.п. Благодарности на Мария Донева, която ме светна за още две нейни книги - "Лятна книга" и "Честна измама", които ще си взема непременно.:)
понеделник, 30 април 2012 г.
Малките тролове и голямото наводнение
Малка книжка – „голямо” ревю или когато малките неща са големи
Зная, че Туве Янсон е от онези, не авторитети, по-скоро пръскащи светлина личности в литратурата, за които е трудно да се говори. Първо, защото вече почти всичко е казано и второ, защото написаното от нея е толкова простичко, истинско и хубаво, че е като аксиомите в математиката и няма нужда от доказване и много думи.
Не обичам много да правя т.нар. ревюта на книги, достатъчни ми бяха в училище анализите на литературни произведения, с които никога не съм имала проблем, но отражението, влиянието, чувствата, които предизвиква един писан текст са били винаги за мен най-важните, а не какво е искал да каже автора, какъв ерудиран език или сложни думи зная и как е в сравнение с други мастити трудове, които съм изчела (кой помни такива неща – чукча и читател, и писател, и художник, всичко в главата му се бие за място и се неутрализира едно друго:)), но и също така трудни за описване, особено с много думи, които често ги изкривяват. Мога да възкликна "Ихаа, че хубава книга!" и нещо вътре там да ми перпили, както когато понякога ме карат гледките в планината и да не искам думичка да обеля. Защото, а съм се изтървала с една-две и край, границите и очертанията са направени, край на радостното свободно и безмълвно щастие от четенето, безформено и сладко като захарен памук, който авторът е завъртял само за теб. Ако искате ще ви почета да го споделим, но не ме карайте да го описвам.
"Малките тролове и голямото наводнение" е първата книжка от поредицата за Муминтрол. Написана е още през 1939 г., но излиза през 1945 г. и в нея все още се усещат несигурните стъпки, скелета на следващите пълнокръвни приказки. Както отбелязва и самата авторка книжката е повлияна от други детски истории като тези на Жул Верн и Карло Колоди. В нея се разказава за приключенията на Муминтрол и майка му в търсене на татко Мумин. По-късно Янсон споделя, че войната я е депресирала и е искала да напише нещо наивно и невинно. Тази първа нейна, детска книжка не се радва на особен успех, но следващите от поредицата "Кометата идва" (1946) и "Цилиндърът на магьосника"(1948) я правят известна. Написва още шест истории за Муминтрол и приятелите му. Туве Янсон сама илюстрира книгите си и рисува комикси, както по тях, така и по други приказки.
Историите й се определят като детски, както поради простотата и чистотата им, така и заради илюстрациите, но както знаем всички си оставаме деца, просто с времето все повече заприличваме на себе си. Книжките на Туве Янсон чета най-често, когато се чувствам особено тъжна. В тях има от тази, светла като аурора бореалис, скандинавска тъга, която е на същата дължина на вълната като мен. Светът е тъмно небе с криволичещ път от зелено сияние, който те мами. Обикновено, когато човек се натъжи другите гледат да го развеселят, а не е нужно. Оставете го да изживее тъгата си спокойно, иначе тя ще се връща още по-дълбока. Това ми дават приказките на Янсон. Помагат ми да изживея всичко спокойно. В тях всичко е нормално, дори най-странното - и страха, и плача, и нервите, и маниите, и самотата. Това са истории, които е нужно хората да четат вместо надутите като сапунени мехури, модерни, актуални психологически книги. Истории така малки, простички, с цветове от емоциите на всеки, че няма как да не те докоснат. Те са малките големи, с мъничко правят много – като щипка сол в храната; не демонстрират, не викат, говорят тихо, гледат с очи и помръдват с опашки, и няма как да не ги гушнеш и да не ти стане хубаво.
Освен известните си т.нар. детски книжки Янсон издава и биографичната "Дъщерята на склуптора", пет романа за възрастни и пет сборника с къси разкази. Въпреки, че е известна повече като писател рисуването също е важна част от живота й и в по-младите си години тя често излага свои творби, а през 1943 г. прави първата си самостоятелна изложба, по-късно през годините също организира няколко. Нейни стенописи красят редица обществени сгради като детска болница в Хелзинки, детски градини и училища, ресторанти, дори олтар на църква. По книжките й са правени театрални постановки, в някои от които участва и самата тя, а през 1974 г. е поставена първата опера за Муминтрол. Книгите й са преведени на 33 езика. Музеят на Муминтрол в Тампере показва голяма част от работата й върху историите. В град Наантали дори има създаден своеобразен лунапарк, наречен "Светът на Муминтрол".
Янсон прекарва по-голямата част от живота си на малък остров от групата Пелинки, заедно с партньорката си Туулики Пиетиля, финландски графичен дизайнер и професор, с която работят заедно по някои от книгите. В живота й странностите са нормални и всяка индивидуалност се уважава, както е и в книгите й – свободата и приемането са разковничето не само на творчеството, но и на щастието като цяло.
"Всеки от нас се интересува само от едно – ти искаш да станеш някакъв, аз искам да върша нещо, племеницата ми иска да притежава. А Развейпрах просто живее.
- Чудо голямо! Това всеки го може – възразих аз.
- Хъм – рече Фредриксон."
Хъм. :)
Зная, че Туве Янсон е от онези, не авторитети, по-скоро пръскащи светлина личности в литратурата, за които е трудно да се говори. Първо, защото вече почти всичко е казано и второ, защото написаното от нея е толкова простичко, истинско и хубаво, че е като аксиомите в математиката и няма нужда от доказване и много думи.
Не обичам много да правя т.нар. ревюта на книги, достатъчни ми бяха в училище анализите на литературни произведения, с които никога не съм имала проблем, но отражението, влиянието, чувствата, които предизвиква един писан текст са били винаги за мен най-важните, а не какво е искал да каже автора, какъв ерудиран език или сложни думи зная и как е в сравнение с други мастити трудове, които съм изчела (кой помни такива неща – чукча и читател, и писател, и художник, всичко в главата му се бие за място и се неутрализира едно друго:)), но и също така трудни за описване, особено с много думи, които често ги изкривяват. Мога да възкликна "Ихаа, че хубава книга!" и нещо вътре там да ми перпили, както когато понякога ме карат гледките в планината и да не искам думичка да обеля. Защото, а съм се изтървала с една-две и край, границите и очертанията са направени, край на радостното свободно и безмълвно щастие от четенето, безформено и сладко като захарен памук, който авторът е завъртял само за теб. Ако искате ще ви почета да го споделим, но не ме карайте да го описвам.
"Малките тролове и голямото наводнение" е първата книжка от поредицата за Муминтрол. Написана е още през 1939 г., но излиза през 1945 г. и в нея все още се усещат несигурните стъпки, скелета на следващите пълнокръвни приказки. Както отбелязва и самата авторка книжката е повлияна от други детски истории като тези на Жул Верн и Карло Колоди. В нея се разказава за приключенията на Муминтрол и майка му в търсене на татко Мумин. По-късно Янсон споделя, че войната я е депресирала и е искала да напише нещо наивно и невинно. Тази първа нейна, детска книжка не се радва на особен успех, но следващите от поредицата "Кометата идва" (1946) и "Цилиндърът на магьосника"(1948) я правят известна. Написва още шест истории за Муминтрол и приятелите му. Туве Янсон сама илюстрира книгите си и рисува комикси, както по тях, така и по други приказки.
Историите й се определят като детски, както поради простотата и чистотата им, така и заради илюстрациите, но както знаем всички си оставаме деца, просто с времето все повече заприличваме на себе си. Книжките на Туве Янсон чета най-често, когато се чувствам особено тъжна. В тях има от тази, светла като аурора бореалис, скандинавска тъга, която е на същата дължина на вълната като мен. Светът е тъмно небе с криволичещ път от зелено сияние, който те мами. Обикновено, когато човек се натъжи другите гледат да го развеселят, а не е нужно. Оставете го да изживее тъгата си спокойно, иначе тя ще се връща още по-дълбока. Това ми дават приказките на Янсон. Помагат ми да изживея всичко спокойно. В тях всичко е нормално, дори най-странното - и страха, и плача, и нервите, и маниите, и самотата. Това са истории, които е нужно хората да четат вместо надутите като сапунени мехури, модерни, актуални психологически книги. Истории така малки, простички, с цветове от емоциите на всеки, че няма как да не те докоснат. Те са малките големи, с мъничко правят много – като щипка сол в храната; не демонстрират, не викат, говорят тихо, гледат с очи и помръдват с опашки, и няма как да не ги гушнеш и да не ти стане хубаво.
Освен известните си т.нар. детски книжки Янсон издава и биографичната "Дъщерята на склуптора", пет романа за възрастни и пет сборника с къси разкази. Въпреки, че е известна повече като писател рисуването също е важна част от живота й и в по-младите си години тя често излага свои творби, а през 1943 г. прави първата си самостоятелна изложба, по-късно през годините също организира няколко. Нейни стенописи красят редица обществени сгради като детска болница в Хелзинки, детски градини и училища, ресторанти, дори олтар на църква. По книжките й са правени театрални постановки, в някои от които участва и самата тя, а през 1974 г. е поставена първата опера за Муминтрол. Книгите й са преведени на 33 езика. Музеят на Муминтрол в Тампере показва голяма част от работата й върху историите. В град Наантали дори има създаден своеобразен лунапарк, наречен "Светът на Муминтрол".
Янсон прекарва по-голямата част от живота си на малък остров от групата Пелинки, заедно с партньорката си Туулики Пиетиля, финландски графичен дизайнер и професор, с която работят заедно по някои от книгите. В живота й странностите са нормални и всяка индивидуалност се уважава, както е и в книгите й – свободата и приемането са разковничето не само на творчеството, но и на щастието като цяло.
"Всеки от нас се интересува само от едно – ти искаш да станеш някакъв, аз искам да върша нещо, племеницата ми иска да притежава. А Развейпрах просто живее.
- Чудо голямо! Това всеки го може – възразих аз.
- Хъм – рече Фредриксон."
Хъм. :)

