Седеше подпряла глава на дебелата дъбова маса и гладеше с пръсти косата си. Дългите й нокти се забиваха във влажните, мръсни кичури на главата й и от там падаха малки животинки, които с цвърчене и скрибуцане се разпръсваха, за да се скрият на друго, по-сигурно място. Навела глава тя ги наблюдаваше отнесено как тичат насам-натам и драскаше с показалеца на дясната си ръка завъртулки върху масата. Първо "О" , безкрайно и дълбоко като малък водовъртеж. Някъде далеч се чуха викове, бълбукане на вода. После "Л" рязко и остро като връх на стрела, като пречупен мост над незнайна река. Бълбукането се усили и се чуха плясъци от падане във вода. После "Х" като... Тя вдигна ръката си и загледа невидимата буква и масата, сякаш се събуждаше от сън. Огледа се, смете останалите по масата буболечки като трохи на земята и приглади с две ръце косата си.
Стана, прекоси стаята и се спря пред голямото огледало в единия й край. Погледна се, наклони глава и приглади пак с една ръка косата си, после се наведе и се завзира в зелено кафявите си очи. Скоро в тях се появиха весели вълни, сякаш някой бе хвърлил камъче в блато. Тя се засмя, изправи се и започна да изписва странни знаци върху огледалото. Устните й зашепнаха и скоро от другата страна на огледалото постепенно се появи и избистри образа на млад, дългокос мъж. Беше слаб и висок, черната му, дълга до раменете коса бе старателно сресана, дрехите му бяха като току-що ушити, а сините му очи гледаха с наслада и възхищение собственото му отражение. Вълните от очите й плиснаха навън и огледалото потрепера като развълнувана вода. Мъжът отсреща продължаваше да се оглежда. Тя наведе глава към огледалото и повърхността му пак се развълнува, но без никаква промяна. Тогава тя се наведе, взе няколко кръгли камъчета от земята и хвърли едно от тях към огледалото. То премина право през него и удари захласнатия мъж по челото.
- Ох...ей... – последваха второ и трето – Какво правиш... пак ли? – погледна той към огледалото и се намръщи. Отсреща вече не бе собственото му отражение, а почти гола, рошава жена, която му се усмихваше безгрижно.
- Като не се събуждаш... пак. – каза тя и се закикоти – ти това огледало за друго не го ли използваш? Имам да ти казвам нещо много важно, а ти се кривиш и въртиш очи като някоя кокона.
- Аз? Кокона? Мъжката красота е възпята и вдъхновила толкова...
- Знам, знам. Слушай сега: Нашата принцеса не иска да се превръща пак в човек.
- Какво? – ококори се мъжът.
- Да, не иска. Иска да си остане жаба, даже приятел си е намерила – между другото много приятна личност. – тя замислено вдигна очи нагоре.
- К-к-какъв приятел... – запелтечи мъжът – жабок? Намерила си е жабок? А принца, а това което трябва да стане?
- Виж сега, ние с нея го обсъдихме, не е болка за умиране. Тя е научила жабешкия език, чувства се много добре... А принца едва ли би целунал женска ръка, дори да е измита три пъти със сапун, камо ли жаба.
- Научила жабешки, обсъдили сте го... затова ли се използва разума, а аз, аз, къде съм... – мъжът въздъхна и седна на голямото резбовано кресло пред огледалото.
- Ти се оглеждаш, ето къде – засмя се отново тя – нали ти отговаряш за разума, пък мен питаш. Разума докато си се самонаслаждава сърцето не чака.
- От къде знаеш това за принца, не може да е толкова зле?
- По-зле е даже. Неговите съветници са го обявили за безнадежден случай – не възприема нищо, така че сега само гледат и хапват пуканки.
- Но, как, принцесата трябва да е по-амбициозна... ще намерим друг принц – последното бе казано с лека неувереност.
- Не може друг, този е по разпределение, а и няма свободни. – жената започна да си тананика някаква мелодийка и запристъпва от крак на крак.
- Чакай, чакай, ами принца? Отговаряме и за него, трябва и двамата да се задомят иначе... – той метна глава и поглед настрани, и зашепна – Нали знаеш, ще останем без отпуска и тази година.
- Аз и без отпуска съм си добре, на теб за какво ти е, да се гледаш в огледалото по цял ден?
- Не, не, не, имам планове за прекрасна почивка и няма да ги развалям заради теб и някакъв безнадежден принц. Трябва да му намерим някоя на неговата вълна и готово.
- Но нали трябва да я обича...
- Любов, щастие... не е задължително. В крайна сметка истинското щастие е така лишено от стил – той оправи подгъва на ръкава си и я погледна победоносно.
Тя отвърна с развеселени очи, обърна му гръб и отвори някакво чекмедже като се чуваше как тършува в неразборията вътре. Накрая го затвори с трясък, при което се чу писъка на нещо живо, притиснато вътре и се обърна към него с малка черна кутийка.
- Не съм го правила преди, но мисля, че сега моментът е подходящ, а и ти често забравяш, че аз имам малко повече власт от теб.
- Какво е това? Какво ще правиш?
- Мисля, че с принца ще сте си лика-прилика....
- А, не, не, нененене... не си го и помисляй....Нямаш право... – той скочи от креслото и се затича, за да излезе от стаята.
Жената отвори кутийката, промърмори нещо и духна вътре. От нея излезе пърхащ облак подобен на милиони миниатюрни есенни листа, завъртяни от вятъра и се насочи към огледалото. Премина през него и покривайки го цялото, като завеса, скри случващото се в другата стая. След няколко минути тя го допря с ръка, листенцата се свлякоха като попарени и тя с любопитство погледна към хлипащото на земята момиче отсреща.
- Ей, не плачи, страхотен...страхотна си... хубавица – каза тя и пристъпи напред към огледалото.
Момичето вдигна за миг очи нагоре и после избухна в още по силен плач:
- И русаааа... защо, защооо... такава хубава черна коса имаааах...
- Ами... не знам, това не го определям аз, сигурно вкусът на провидението е такъв... Много си красива, не плачи. Принцът ще се влюби от пръв поглед.
Девойката отвъд огледалото усили децибелите и заопипва дрехите си за кърпичка, накрая откри една в ръкава си и шумно се издуха.
Жената се засмя:
- Къде отидоха възпитанието, стила и разума? Стегни се, заради тях те преобразих.
- Не ми пука.
- Не е вярно. Държиш се така само пред мен. А знаеш ли в двореца на принца какви прекрасни огледала има и какви направени по поръчка мебели, и какви...
Двойката спря да хлипа.
- Знам.
- Е, хайде, да пробваме, ако не ти хареса, обещавам ще те върна.
- А мъжката ми гордост, а красивата ми гарванова коса... – момичето нацупи устни и по бузата й се стече сълза.
- За косата нищо не мога да направя, но гордостта си я пази, със сигурност ще ти потрябва.
- Подиграваш ли ми се?
- Не, блондинка с мъжка гордост си заслужава, от където и да го погледнеш. – жената се запревива от смях.
Момичето престана да плаче, стана и започна да хвърля, каквото му попадне към огледалото. Някои от предметите минавах през него, а други отскачаха като от пружина и се връщаха, разбивайки се в пода на стаята. Скоро картината от двете страни на огледалото изглеждаше по един и същ начин. То се набразди и пропука, и със странен шум, подобен на свличаща се тънка хартия, падна заедно със стената, на която бе закачено.
Няма коментари:
Публикуване на коментар