- Мано, къде е жена ми? - Боляринът Момчил ядно хлопна вратата.
Дребната женица вдигна поглед от плетивото си:
- Не зная, аз тука все покрай детето… А болярката май хляб отиде да меси. - Тревожно мачкаше плетката с ръце.- Какъв хляб!? Къщата празна, няма никой… - Момчил се бе ядосал не на шега. За кой ли път изчезваш жена му, без думичка да каже, без да обади къде отива.
Май не напразно го предупреждаваха хората още преди три години, кога я видя за пръв път в гората и я прибра при себе си.
“Остави я.” - думаха те. -” Горско чедо е тя, не е за невяста.”
Но той не ги слушаше, по очите й се беше прехласнал, че имаше Горуна очи с цвета и мекотата на горски мъх. И не говореше като другите моми, не празнословеше и не одумваше, а усмивката й бе като падащ лист - отрони се за миг и после лицето й пак потъне в покой...
Целият разказ >> Горска душа
Няма коментари:
Публикуване на коментар