четвъртък, 20 август 2015 г.

На дивана

Опитът ми за разказ, вдъхновен от Бредбъри за конкурса на сп. Дракус.
Няма изискване за непубликуване, затова реших да го пусна и тук.


Резултатите от конкурса

Котката пропълзява до гърдите му и се сгушва с мъркане под изпотената му, топла мишница. Цял ден е играл с децата от махалата. Горещото, ярко слънце се е вливало като гориво в телата им и те са се смели, скачали, бягали, плували. Все едно утре няма да могат да го правят и ще се събудят тъжни старци със сребърни коси и бастуни до леглата. Грапавото езиче ближе солената му ръка и той се отпуска напълно – чувства как дланите и стъпалата му се удължават и сякаш преминават през стените навън. Подобно на железопътни релси се изпъват и се губят някъде отвъд хоризонта. Долавя странен монотонен шум и напряга сетива да разбере, когато изведнъж разпознава собствения си глас и се чува как пее:

„На дивана, под юргана
коте бяло се е свряло,
хърка, мърка недоволно...”


Когато се събужда, не смее да отвори очи. Плъзга ръка по дамаската и сякаш вижда големите жълто-бели маргарити, изрисувани по нея. Същите като бледите, изсъхнали цветя по гробища и паметници, чупливи като стари кости. Потреперва, дълбока въздишка се отронва от устните му и се зарейва сред другите някъде към тавана, цял сноп. Внимателно се надига от дивана и спуска крака, бастунът му е подпрян на масата.

- Пак видях Бела. – казва на жена си, докато вечерят.
Тя спира да дъвче и го поглежда.
- Не е ли странно? Всеки път се чудя. Виждам котка, съвсем обикновена котка от детството ми. Е, не беше точно обикновена – толкова бяла и чиста, чак очите те заболяват, докато я гледаш. Като купчинка сняг. Изтрито, живо петънце си бе сред всичко останало, но си вършеше нейните котешки неща и...
- Това е хубаво. – казва тя. – Никой не ти липсва.
- Да... – той се усмихва с ъгълчето на устните си и захлупва ръката й с длан.

Сред купищата не толкова стари и безвкусни предмети, все пак има красиви и ценни. Накачените цветни шалчета се веят от струята въздух на двуметровия климатик. Вера веднага залепва ръце за някакви чаши със сини орнаменти, имитиращи китайски порцелан. После я вижда да разглежда нощна лампа с абажур от тръстика и изящна дървена основа.
Влиза навътре, където са мебелите и няма толкова хора. Преминава покрай кубични диско фотьойли от бяла и черна изкуствена кожа, декорирани с цветни, пластмасови лампи, когато погледът му попада на комплект столове. Майсторът, който ги е правил е добър дърводелец, но явно е решил да се изяви и като художник. На седалките има изрязани рицарски гербове. Лебед, сякаш взет от детска рисунка, лилии и нещо, което трябва да бъде змия около меч, но прилича повече на дъждовен червей, навит на пирон. Засмива се на глас и се обръща да намери Вера, когато я вижда да седи на дивана зад него.
Избеляла, прашна дамаска с неопределен цвят, малко поочукани странични облегалки и основа от тъмно дърво.
Има толкова много вещи, които миришат на история, на време. На друго време. Свещници и лампи, ухаещи на благородство и измама, изящни чаши, с мирис на похот и страх. Часовници, с аромат на любов и отчаяние, които никога няма да работят отново, но си струва да погледнеш, да вдишаш от времето, когато са правени.
Диванът мирише на нещо повече от друго време. Като струйка дим от екзотична цигара, която се разтваря във въздуха, в аромата му се усеща нещо, което докосва, но не можеш да обясниш. Нещо познато, на което си забравил името.
Когато го донасят в къщата все едно сглобяват пъзел с отдавна загубено парченце. Въпреки липсата на място, шкафовете сложени един върху друг и вратата на гардероба, която никога не може да се отвори напълно. Въпреки тежестта, която той усеща в гърдите, откакто го е съзряла, още там в магазина. Щом му намират място, сякаш нещо щраква и невидим механизъм забръмчава - отмерващ, движещ, работещ върху известна само нему задача.
Пролетното слънце навън вече е оживяло в слънчеви зайчета, които подскачат из стаята. Той вижда как едно от тях докосва за миг шарките на стария диван и уплашено изчезва. Когато излиза навън, за да помогне на Вера в градината, оставя вратата широко отворена.

Мъжът и девойката излъчват спокойствие. Отдалеч ги разпознават – с раници, светли, загорели от слънцето, тя видимо доста по-млада и по-висока от него.
Прегръщат се за „добре дошли” и после се друсат по разкопаните улици в малката немска кола. Гостите им казват, че за пръв път отсядат при по-възрастни хора - обикновено се страхували и били консервативни.
- Ние обичаме да имаме гости, особено по-младички...– казва Вера. – С времето темите с връстниците се изчерпват. Накрая говорим все за хората, които са си отишли.
Нямат свои деца. Понякога близостта до младостта им липсва. Но спомняйки си починалите си родители понякога е благодарен за това: Близките никога не трябва да се грижат за теб, когато остарееш. По-добре да са непознати, странници, чиито минало не знаеш, а и те твоето, случайни хора, които минават и заминават. Хора, които могат да видят най-доброто от теб, защото не те познават напълно. Не си им се карал като деца, не си треперел от страх, когото не се връщат през нощта, не си се пръскал отвътре, когато са виждали любовта в най-неподходящия човек... Хора, с които не си толкова свързан, оплетен, зашеметен от спомени, емоции и грешки, че можеш да бъдеш по-доброто си Аз. Не баща, майка, баба..., не роднина, близък, а далечен, интересен, загадъчен човек, чийто и най-глупави думи си струват. Думи, които си повторил стотици пъти. Защото искаш да умреш като такъв. За старините ни трябва да се грижат само скитници.

Гостите им са тактични. Не питат нищо лично, колкото им кажат. Говорят за храна, за пътищата, за забележителностите в града.
Когато пристигат е вече късно.
Вера постила цветни, ухаещи чаршафи на разпънатия диван и той почти забравя цвета на маргаритите отдолу.

През нощта се буди както всеки път и чува как някой плаче – тихо, сподавено, глухо, сякаш в друга къща, там през улицата, през няколко слоя тухли, мазилка и боя.

На сутринта всички са мълчаливи. Спокойствието от предишния ден си е отишло. Момичето е опитало да прикрие зачервените си очи, но не се е получило. Пият чай, никой не се храни. Той няма къде да дене погледа си, съжалява че не е на обичайното си място срещу прозореца.
Мълчанието започва да притиска и смалява стаята:
- Знаете ли, че спах няколко пъти на този диван и сънувам все едно и също: като дете имах една голяма бяла котка, Бела – все нея сънувам... – изстрелва той, почти задушен от натиска.
Момичето го поглежда втренчено и от очите й рукват сълзи, след секунди ридае на глас. Мъжът я прегръща и казва:
- И ние сънувахме. И двамата сънувахме хора, които сме загубили. Тя, починалата си майка, а аз - съпругата си. Сънувахме ги все едно са живи. По същия начин, както говоря сега с вас.
Стаята е цялата в бледи маргарити и с размерите на диван.

Идват още хора. Млади, стари.
Пътешественици като онези, първите, които ги откриват през интернет. Казват, че „сърфирането” на техния диван е повече от истинско. Един дори написва теория и издава книга.
Непознати. Купища от лица, които той забравя веднага.
Познати. Продавачи в магазините, където пазаруват. Спасителят на басейна, където ходят да плуват един път седмично. Загубил е дъщеря си в морето.
Няколко стари приятели, които дори са забравили.
Нови приятели.
Идват репортери, вестникари. Записват истории. Вера говори с тях.
Погребална агенция им предлага купища пари за дивана.
Магазините за антики и втора употреба регистрират рекордни печалби.
Брачни агенции и църкви заплашват, че ще ги съдят.
От някаква организация искат да изследват дивана. Да срежат дамаската, извадят пружините и разглобят дървото. Развълнуван и обнадежден, той вади и подрежда инструментите си от килера. Вера не им разрешава, дори им казва повече да не идват.

Тя нито веднъж не ляга на дивана. Не сяда дори.
Винаги усърдно го почиства – търка, поглажда, докосва внимателно и съсредоточено дамаската и облегалките с малките си, бледи ръце. Понякога му изглеждат като част от шарките, като неразтворили се маргарити върху избелелия плат. Понякога я вижда как за секунди спира и се заглежда в цветовете. После сепнато и припряно бързо довършва работата си.

В деня, в който решава да изгори дивана идва някакво дете. Момиченце на десетина години, със светли очи и коса до брадичката. Яркото, оранжевото яке в ръцете й прави стаята съвсем безцветна. Стои, гледа. Той усеща и себе си избелял, изсъхнал и го хваща страх, че тялото му изведнъж ще се прекърши пред очите й. Изминала е почти година, откакто бяха в онзи магазин за вехтории. Колко деца бяха идвали през всичкото това време? Пет, шест? Не можеше да си спомни.
- Грозен е.
- Какво?
- Диванът. Грозен е. Цветята са увехнали.
Приближава се и се заглежда в нашарените от каишките на сандалите й стъпала.
- Да, така е.
- Защо го държите тогава? Вземете си друг, със свежи цветя. Аз много обичам слънчогледи. Хамстерът ми умря и като го заровихме посадих отгоре една семчица. Сега е слънчоглед.
Детето сияе, докато разказва и той го гледа все едно не е виждал през живота си бъбриви момиченца.

Казва на Вера, че тази нощ ще спи на дивана. За миг се чуди дали да го прави. Поглежда я през открехнатата врата: Лицето й изглежда по-бледо от обикновено, очите й са далечни, уморени. Не помръдват под очилата, макар да е вдигнала книгата пред себе си като параван.

Бялата котка лежи на гърдите му. Усеща тежестта й, когато диша и въпреки, че му е трудно се усмихва. Котешкото езиче все още ближе ръката му, когато тя влиза в кафенето. Усмихната. Слънцето заслепява кафявите й очи и тя ги прикрива с ръка, но той все пак успява да види, че в тях има и зелено. Спира се за миг, за да свикне с промяната на светлината и сяда на масата в ъгъла.
После идва той. Едва се разпознава. Нещо познато, на което е забравил името. Същество със слънце във вените и ръце, способни да допрат хоризонта. Вдишва с лекота. Усеща аромат на кафе и масло. Сред тихият шум от музика и човешки разговори се чува гласът на гугутка отвън. Няма нужда да търси, да среща погледите на непознатите хора в залата. Жената в ъгъла го очаква.

Няма коментари:

Публикуване на коментар