Лиценз


*Материалите в блога са с Creative Commons лиценз Признание-Некомерсиално-Без производни 4.0 Международен
Показват се публикациите с етикет Кл. Ст. Луис. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Кл. Ст. Луис. Показване на всички публикации

четвъртък, 11 ноември 2010 г.

Онази грозна сила

Още лятото прочетох последната част от трилогията на Кл.Ст. Луис, но се чудех какво да напиша. Книгата е невероятна, както и първите две, еднаква и в същото време съвсем различна. Събрала философия, вяра, мистицизъм, психология, футурология и какво ли още не - всичко има вътре и е поднесено по невероятно увлекателен начин, без да е претенциозно или лековато, а просто и гениално. Трудно ми е да говоря за много добрите книги - те просто трябва да се прочетат. Трудно ми беше да избера и цитат, толкова много са ценните неща, но ръката ми сама отвори книгата на това:

"Умът на мистър Балтитюд беше също тъй рошав и нечовешки, както и тялото му. Той не помнеше, както би помнил човек на негово място, нито привинциалния зоопарк, откъдето избяга по време на пожар, нито първото си уплашено и озъбено пристигане в Замъка, нито бавните, постепенни етапи, чрез които се научи на обич и вяра в тукашните обитатели. Дори не знаеше, че ги обича и им вярва. Не знаеше, че те са хора, а той мечок. Всъщност изобщо не знаеше, че съществува - в ума му нямаше и следа от онова, което изразяват думите Аз и Ти. Когато мисис Магс му поднасяше канче сироп от меласа, както правеше всяка неделна сутрин, той не различаваше даващия от получаващия. Ставаше нещо хубаво и той му се наслаждаваше. Нищо повече. Затова обичта му, така да се каже, можеше да бъде описана като користна - храна и топлина, гальовни ръце и успокояващи гласове бяха нейните цели. Но ако под користна обич разбирате нещо студено и пресметливо, изобщо няма да проумеете истинските чувства на мечока. С хората-егоисти той имаше толкова общо, колкото с хората-алтруисти. В живота му нямаше проза. Влеченията, които човешкият ум би презрял като користна обич, бяха за него тръпнещи и възторжени копнежи, поглъщащи цялото му същество, безгранични въжделения, пронизвани от нишката на трагедията и изпъстрени с багрите на рая. Ако можеше да потъне за миг в топлото, тръпнещо, пъстроцветно езеро на това праисторическо съзнание, някой представител на нашата раса би се върнал с твърдата вяра, че е открил абсолютното - защото състоянията под разума и над него имат известна повърхностна прилика поради еднаквия им контраст с живота, който познаваме. Понякога от най-ранното ни детство изплува спомен за безименно наслаждение или ужас - мощно прилагателно, плаващо в свят без съществителни, качество в най-чист вид. В такива моменти ние опознаваме плитчините на това езеро. Но далеч по-дълбоко, отколкото може да ни отведе който и да било спомен, има център от топлина и сумрак, и в него минаваше целият живот на мечока."

Велик разказвач! Четете, четете...:)

вторник, 6 юли 2010 г.

Переландра

За мен наистина е удивително как един толкова религиозен човек (вероятно по-правилното е вярващ) и теолог като Кл.Ст.Луис е успял да съхрани въображението си и да създаде наистина великолепни и дълбоки фантастични творби.
Аз не симпатизирам на никоя религия и бих се определила по-скоро като атеист ("Ти, О, Природо, си моето единствено божество!:), макар че по-скоро поддържам теорията, че ако има някакъв Творец на всичко той е извън човешките понятия и възприятия, и е смешно да му се дават ограниченията, с които го правят религиите. Т.е. всеки отделен човек би следвало да има собствена религия, според начина на възприятие...Отплесвам се във философстване... Та, от тази гледна точка на невярващ и скептик смятам, че книгите на Кл.Ст. Луис са чудесни.
"Переландра" продължава сюжетната линия на "Отвъд безмълвната планета" и въпреки малко прекалените възхвали на Създателя в края, които ме подразниха, книгата е чудесна:

"...Изчадието мълчаливо гледаше Рансъм. Накрая започна да се усмихва. Всички ние често сме споменавали - Рансъм също - за сатанинската усмивка. Сега той осъзна, че никога не е взимал израза на сериозно. Усмивката не бе нито злобна, нито яростна, нито дори зловеща или подигравателна в общоприетия смисъл. Тя сакаш приканваше Рансъм с ужасяващо наивна приветственост в света на своите удоволствия, като че всички хора са подвластни на тях, като че те са най-естественото нещо на този свят и за спор не може да става и дума. Не беше плаха или срамежлива, в нея нямаше и следа от съзаклятничество. Не предизвикваше доброто, а го игнорираше до пълно унищожение. Рансъм усети, че досега е виждал само колебливи и неуверени опити да се твори зло. Тази твар го вършеше от все сърце. В нея върховенството на злото бе надхвърлило всяка съпротива и стигаше до състояние, наподобяващо по ужасяващ начин невинността. То стоеше тъй високо над човешките пороци, както Владетелката над добродетелта..."

Продължавам с "Онази грозна сила" и препоръчвам трилогията на всички!:)

вторник, 20 април 2010 г.

Отвъд безмълвната планета

В момента чета книгата на Клайв Стейпълс Луис, писана 1938 г. с превод и предговор от Любомир Николов, и наистина е удивително как в "старата" фантастика нещата са прости, интересни и без претенции. Удивително е как можеш да четеш за фантастично приключение, нови същества и езици, за бягства и оцеляване, и да си почиваш. Да ти е интересно като приказка, която дядо ти ти разказва, докато заспиваш.
Да направиш нещата възможно най-прости, но не повече - в това се корени наистина съвършенството и таланта.

Из "Отвъд безмълвната планета"

"- Сероните повече ли знаят от хросите? - попита Рансъм
Вместо отговор избухна спор. В крайна сметка излезе, че сероните или сорновете са абсолютно безпомощни в лодка и за нищо на света не биха се заели с риболов, че не могат нито да плуват, нито да съчиняват стихове и даже когато хросите им предлагат готова поезия, те успяват да проумеят само най-простите неща; но иначе много ги бива да изясняват разни работи за звездите, да тълкуват най-сложните повели на Оярса и да разказват какво е ставало някога на Малакандра - толкова отдавна, че никой друг не си спомня.
"Аха, интелигенция - помисли си Рансъм. - Те трябва да са истинската власт, макар че го прикриват."
Помъчи се да запита какво би станало, ако сорновете използват своята мъдрост, за да принудят хросите да вършат разни неща - само до там успя да стигне с оскъдния си словесен запас. В този вид въпросът съвсем не звучеше толкова тревожно, колкото би изглеждал, ако имаше начин да преведе израза "използване на научните ресурси за експлоатация на слаборазвитите съседни народи." Но усилията му се оказаха излишни. Споменаването на поетичната некадърност на сорновете бе прехвърлило целия разговор в литературното русло. Последва разгорещена и явно специализирана дискусия, от която Рансъм не разбра и дума."