Онази грозна сила

Още лятото прочетох последната част от трилогията на Кл.Ст. Луис, но се чудех какво да напиша. Книгата е невероятна, както и първите две, еднаква и в същото време съвсем различна. Събрала философия, вяра, мистицизъм, психология, футурология и какво ли още не - всичко има вътре и е поднесено по невероятно увлекателен начин, без да е претенциозно или лековато, а просто и гениално. Трудно ми е да говоря за много добрите книги - те просто трябва да се прочетат. Трудно ми беше да избера и цитат, толкова много са ценните неща, но ръката ми сама отвори книгата на това:

"Умът на мистър Балтитюд беше също тъй рошав и нечовешки, както и тялото му. Той не помнеше, както би помнил човек на негово място, нито привинциалния зоопарк, откъдето избяга по време на пожар, нито първото си уплашено и озъбено пристигане в Замъка, нито бавните, постепенни етапи, чрез които се научи на обич и вяра в тукашните обитатели. Дори не знаеше, че ги обича и им вярва. Не знаеше, че те са хора, а той мечок. Всъщност изобщо не знаеше, че съществува - в ума му нямаше и следа от онова, което изразяват думите Аз и Ти. Когато мисис Магс му поднасяше канче сироп от меласа, както правеше всяка неделна сутрин, той не различаваше даващия от получаващия. Ставаше нещо хубаво и той му се наслаждаваше. Нищо повече. Затова обичта му, така да се каже, можеше да бъде описана като користна - храна и топлина, гальовни ръце и успокояващи гласове бяха нейните цели. Но ако под користна обич разбирате нещо студено и пресметливо, изобщо няма да проумеете истинските чувства на мечока. С хората-егоисти той имаше толкова общо, колкото с хората-алтруисти. В живота му нямаше проза. Влеченията, които човешкият ум би презрял като користна обич, бяха за него тръпнещи и възторжени копнежи, поглъщащи цялото му същество, безгранични въжделения, пронизвани от нишката на трагедията и изпъстрени с багрите на рая. Ако можеше да потъне за миг в топлото, тръпнещо, пъстроцветно езеро на това праисторическо съзнание, някой представител на нашата раса би се върнал с твърдата вяра, че е открил абсолютното - защото състоянията под разума и над него имат известна повърхностна прилика поради еднаквия им контраст с живота, който познаваме. Понякога от най-ранното ни детство изплува спомен за безименно наслаждение или ужас - мощно прилагателно, плаващо в свят без съществителни, качество в най-чист вид. В такива моменти ние опознаваме плитчините на това езеро. Но далеч по-дълбоко, отколкото може да ни отведе който и да било спомен, има център от топлина и сумрак, и в него минаваше целият живот на мечока."

Велик разказвач! Четете, четете...:)