Когато е готова

снимка: ppnd
от Шанън Уинуорд

Източник- flashfictiononline.com

Тя се събужда рано. Връзва косата си, събира нещата си и излиза през вратата. Ако тя може да направи това, тя може да направи всичко.
Държи обувките си в колата. Носи допълнителни чорапи, лейкопласт, физиологичен разтвор за очите си. Тя трябва да е подготвена. Животът е непредсказуем.
Тя обува обувките на паркинга и стяга връзките им до болка. Това са добри, твърди обувки. Добра покупка. Те ще я отведат в планината един ден.
Ставането от леглото е по задължение. Когато вали, когато е студено, когато гордостта търпи поражение, желанието да се откажеш е съблазнително. Необходимостта да лежиш, да му се отдадеш, да умреш.
Но тя е решена да опита.
Всеки преход е различен. Тя следва пътя, който тя иска. Тя се издига извън себе си, от себе си. Тя е в покой.
Тя мисли, така както се и движи. Понякога. Понякога само диша, просто живее, просто е тя.
Тук няма числа, които да следи, няма отчети, няма часовници, няма музика, няма степери, бягащи пътечки, велоергометри, водещи наникъде.
Няма хора.
Тук тя не може да вини себе си за още десет обиколки, още десет килограма, още десет минути. Маршрутът свършва, когато свърши. Тя ще остане или ще си тръгне. Тя може да чете по небето, за да се ориентира, да направи карта в главата си, за да открие пътищата. Тя слуша инстинкта си. Този път. Тръгни по този път...
Тя ще излезе, когато е готова.
Тя търси най-високите хълмове, по които да се изкачи. Ходенето е естествено. На закрито тя има навика да се блъска в нещата, да мачка нещата, никога не знае какво да прави с ръцете си. Но сега има баланс. Тя крачи, катери се, наистина усеща мускулите, които изграждат тялото й. Крайниците й правят това, което трябва.
Животът е прост.
Тя научава, че тишината е оглушителна. Тя научава, че далечното не е толкова далеч.
Тя научава, че враните имат език. Едно ... две ... три означава да си нащрек. Едно, две, всичко е ок.
Тя вижда себе си благодарна за живота, който й е бил даден. Тя ще си спомни, че се чувства по този начин.
Извън врати, извън графици, тя няма илюзии. Няма огледала, няма ликра, няма безполезни разговори. Няма клетъчни телефони. Няма натрапване.
Тя е “изключена”.
Тя е достъпна, незащитена, невъоръжена.
Тя не е сама.
Едно, две, три е предупреждение, но птиците излитат, когато заплахата приближи. Тя чува стъпките зад нея, ботуши по пътя. Счупена клонка, шумолене. Мъж, който се усмихва. Той се приближава.
В обществото тя се вцепенява сред какафонията от непознати, но тук неговото мълчание е крещяща аларма.
Тръгвай.
Тръгвай сега.
Тя се движи, но не много бързо. Тялото й не е направено за бягане. Тя ще отиде там, когато стигне до там. Тя не може да направи нищо по-добро. Маршрутът отива там, където отива и тя не може да го промени, само защото сега се нуждае от него, и разстоянието между тях намалява. Тя не може да се спаси, не може да го спре, не може да крещи, защото той я държи и дори и да можеше, никой няма да чуе.
Тя е на земята. Тя се бори. Тя усеща пръстта в устата си. Има нож пред лицето й и тя кърви.
Животът е безценен.
Тя не се опитва да мисли. Опитва да не усеща това, което той...
Тя все още лежи. Със стиснати устни. Тя прави това, което трябва.
Тя все още вярва в Бога. Ако тя може да направи това, тя може да направи всичко.
Той става.
Нейното тяло се опитва да пусне корени в земята, в листата и в другите паднали и умиращи неща. Тя е загубила пътя, раницата си, дъха си. Тя е готова да го освободи, да го отпусне, да го има.
Но не иска.
Тя научава, че силата може да дойде тихо. Тя гледа дърветата, хванали в шепи небето.
Този път. Тръгни по този път.
Тя върви по пътя, по който иска. Всичко ще е наред.
Тя ще излезе, когато е готова.