Коледна революция

Дядо Коледа спеше неспокойно и се въртеше под червения си юрган. Тъкмо сънуваше два големи съсела, които изпълзяват изпод леглото му – черен и златист – и почесвайки се, за миг се насочват към лицето му, потриват лапки и започват да се мъчат да отворят клепачите му, пищейки в ушите му „А за мен подарък? А моят какъв е, какъв е…“

Той замаха в паника с ръце, отвори замъглените си очи и седна в леглото. Тежко въздъхна, разтърка очи и се нагласи да обуе чехлите си и да стане, когато очите му се проясниха и видя, че леглото му е заобиколено от играчки. Кукли, животни, камиончета, строителчета, топки и всевъзможни други неща, предназначени за игра, стояха около леглото му и го гледаха втренчено.

Едно плюшено мече леко се покашля и после заговори:

– Дядо Коледа, искаме да ти кажем, че обявяваме бойкот и искаме ние да избираме децата, на които ще ни подаряваш и…

– Какво?!

– Не е честно да ни подаряваш на всеки, който ни е пожелал току-така. Ние също имаме право на глас. Много от нас не искат да отиват при децата, които ги искат. Ето аз например трябва да отида при Веско, наречен от всички в детската градина Хапльото, защото изпохапа няколко деца и сдъвка копчетата от възглавницата си. Всичките му играчки са одъвкани, нямат носове, очи, ушите им висят на парцали… Страх ме е, не искам да ходя при него.

– А аз при Пепа Сополивото, всичките й неща са омазани със сополи – тихичко додаде една кукла с червени плитчици.

– И Наско Страшното, и Деси Щипалката, и… и… – се чуха още гласове в тълпата.

– Ей, ей, ей, чакайте…. Вие сте играчки, вие сте подаръци, как ще ви е страх? А и нали затова се изпълняват желанията, за да станат децата по-добри, да повярват…

– Дядо Коледа, цяла вечност изпълняваш желания, колко деца са станали по-добри, защото им даваш, това което искат почти всяка година?

– Е, ами… има… сега… не съм ги броил, но всички имат право на радост, на желание поне веднъж в годината…

– Да, но на нас ни омръзна да ни експлоатират. Затова създадохме Синдикат на коледните играчки и искаме ние да избираме децата, иначе всички ще останат без подаръци.

– Ама какъв синдикат, вие не сте истински, джуджета ви правят…

– Не сме истински?!? Какво значи да си истински, а… защото ако отворим книгите и се задълбочим… ти съвсем не си.

Няколко кукли и едно кранче с кука завикаха „Долу! Долу тиранията на Коледа!“, но никой не ги подкрепи. Останалите играчки гледаха с печални физиономии мечето и дядо Коледа, и викачите бързо млъкнаха.

– Четохме… мислихме… и искаме демокрация, не така… да сме безгласни букви и да ни даваш на всеки без да знаем нищо за бъдещето си, да треперим от ужас в ръцете на някое дете или да тънем в забрава по разни тавани и мазета.

– Не може така, няма как да стане. Така няма да бъде Коледа…

– Значи не искаш доброволно да го направиш?

– И какво, ще ме заставите ли? – засмя се той. – Доброволно или не… Няма да стане. – Дядо Коледа отпусна глас и стана с цялата си осанка, нахлул вече чехлите си.

– Добре. – вдигна лапа мечето. – Вържете го.

Изведнъж се оказа, ме под чехлите му има малки колички, които се раздвижиха на колелцата си и дядо Коледа се пльосна с гръм и трясък на земята. Цяла армия от кукли, колички и хеликоптери го наобиколи и като същински Гъливер го увърза с малки въжета, така че да не може да мръдне. Един жълт балон с кош, пълен с дървени човечета, на който батериите бяха свършили, се стовари неочаквано на челото му и той загуби съзнание.

После събитията се развиха светкавично.

Тази година всички деца получиха за коледни подаръци странни, начумерени джуджета. Толкова много от тях бяха разочаровани, че престанаха да вярват в дядо Коледа. Завързан под въжетата, той се смали, превърна се в червеникав съсел и се шмугна в една дупка на пода. Почувства се щастлив и свободен, и заподскача по пухкавия сняг, за да намери по-бързо място, където да поспи.

Шейната с елените, пълна с играчки, бе забелязана на много места по света. Някои твърдяха, че от нея се чувало хорово „It makes me wonder…“, други, че се носел някакъв дим, трети, че след това снежинките от небето имали вкус на коняк.

Елените бяха останали почти без сили и когато преминаваха за петнадесети път над Южна Америка, шейната най-накрая се обърна и играчките се изсипаха в центъра на селото на едно неизвестно за науката племе, живеещо далеч от всяка цивилизация. Жителите му първо се изплашиха от шарената купчина, после си рекоха, че това са дарове от боговете, и започнаха да се бият един с друг, за да могат да притежават повече от тях. В крайна сметка племето се самоизтреби.

Една руса кукла, докато стоеше в глинената колиба и гледаше празния площад на селото, си помисли, че демокрацията не е чак толкова хубаво нещо, както твърдеше мечето. Тя понечи да каже нещо, но от устата й се отрони само едно:

– Маааммма.