Лиценз


*Материалите в блога са с Creative Commons лиценз Признание-Некомерсиално-Без производни 4.0 Международен
Показват се публикациите с етикет Даниел Келман. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Даниел Келман. Показване на всички публикации

петък, 25 септември 2026 г.

събота, 6 септември 2025 г.

Тил от Даниел Келман

Още една от книгите на Келман, която препоръчвам. Историята на Тил Уленшпигел. 

Всички народи май имат подобна история за хитреца-мъдрец, който е еманация на народната мъдрост и опит. 
Моят първи сблъсък с неговата история беше като дете с книгата на Шарл Де Костер, но честно казано не бях особено впечатлена и освен, че съм запомнила името на приятелката му Нел (която в книгата на Келман е или преведена като Неле), нищо друго съществено не е останало в паметта ми. Запомнила съм книгата като приключенска, не много увлекателна и, че е написана за реална историческа личност.:) Книгата на Келман също създава подобно чувство, но е написана по изключително увлекателен начин, започвайки от детството на Тил и баща му, воденичар по неволя, самоук алхимик и любител на науката. Историята му върви паралелно с историята на Елизабет Стюарт, която впоследствие се омъжва за т.нар. "зимен крал", Фридрих V, който царува само два месеца и когото според историята в книгата, Тил придружава по време на царуването като придворен шут. 
Като нишка през книгата върви едно чувство на мистичност и връзка с нещо свръхестествено, което Келман създава, вероятно за да покаже атмосферата през тези времена, когато доста неща не са били ясни на хората - от научна и практическа гледна точка (не че сега са много ясни :) и са търсели обясненията основно все още другаде, но и са попадали на вярната следа. Време на мъгливи гори, вещери и невидими змейове. 

"Известно време се забавлява, като дърпа магарето за ушите. Отдясно, отляво и пак отдясно, като всеки път животното издава тъжен звук. Защо е така търпеливо, така добрико, защо не хапе? Поглежда в дясното му око... Пита се какво ли е да си магаре. Затворен в магарешка душа, с магарешка глава на раменете, с магарешки мисли вътре в нея, как би се чувствал?... 
... остава на земята. Защо да става? Изтъркулва се по гръб. Струва му се, като че времето ще спре. Нещо се е променило: вятърът продължава да шепне, листата се полюшват, червата на магарето силно куркат, но всичко това няма нищо общо с времето. Преди беше сега, сега е сега, а в бъдеще, когато всичко стане различно, когато има други хора и никой освен бог вече не се сеща за него, Агнета, Клаус и воденицата, тогава ще продължава пак да си е сега... 
Той е разплаква. Но тъй като няма никой, който би могъл да му помогне, и тъй като може още само малко да си поплаче, преди силите да го напуснат и сълзите да пресъхнат, той спира да реве... 
Магарето потрепва, наблизо се чува пукане на дърво, нещо се приближава, панталоните му се изпълват с топлина. Едно мощно тяло минава покрай него и се отдалечава, панталоните му стават студени тежки. Магарето изпръхтява, то също е усетило. Какво беше това? Сега между клоните има зеленикава светлинка, по-голяма от светулка, но не така светла, и от страх в главата му се появяват ужасяващи картини. Горещо му е, после му става студено. После пак му става горещо... 

- Той е добър човек .– казва Агнета. - Никога не го забравяй... Само дето винаги е отнесен някъде другаде. Навремето не разбрах, че е така. Не знаех, че има такива хора...Че един такъв няма какво да прави между нас. В началото от време на време се отнасяше в мислите си, но повечето време си беше с мен, носеше ме на ръце, смеехме се, очите му бяха светли. Само понякога отиваше при книгите и при опитите си, палеше нещо или пък смесваше прах. С времето все повече взе да се задържа при книгите и все по-малко при мен, после още по-рядко, а сега? Виждаш какво е сега... 

Хютнер, мъжът, който му беше учител, хиромант и алхимик от Констанц, по професия нощен пазач. Клаус Уленшпигел беше чиракувал цяла една зима при Хютнер и не минаваше ден, в който да не си спомни с благодарност за него. Хютнер му беше показал квадратите, заклинанията и силно действащите билки, а Клаус не беше пропуснал нито дума, когато Хютнер му беше говорил за ниския народ, за високия народ, за старците на древността, за народа на дълбоката земя и духовете на въздуха, също и за това, че на учените не бива да им се има вяра, защото не знаели нищо, но не си го признавали, за да не изгубят благоволението на графовете си, и когато след стопяването на снега Клаус беше продължил пътя си, в торбата си носеше три книги от колекцията на Хютнер. По онова време още не можеше да чете, на това го научи по-късно в Аугсбург един пастор, когото той беше излекувал от ревматизъм, а когато хвана пътя отново, беше взел три книги и от библиотеката на пастора... 
Но знанието трябва да се улови там, където може да бъде намерено, човек не е създаден, за да вегетира напълно неосведомен за света. А като си нямаш никого, с когото да си говориш, не е никак лесно. Тогава много неща те занимават, но никой не иска да те изслуша, мислите ти какво е небето, как се появяват камъните, как мухите, как гъмжащия навсякъде живот, на какъв език говорят ангелите помежду си, как господ се е самосъздал..? 

Вместо това вече от двайсет години е омъжена за бедничкия Фридрих. Двайсет германски години, въртележка от събития, физиономии, шум, лошо време, още по-лоша храна и мизерен театър. Най-много й липсваше добрият театър, от самото начало, много повече от хубавото ядене. В германската държава не знаеха какво е това истински театър, в дъжда се изреждаха разни нещастни комедианти, които крещяха, подскачаха, пърдяха и се удряха един друг. 
Вероятно се дължеше на грубия език; това не е език за театър, смесица от стенания и твърдо грухтене, което звучи така, сякаш се бориш да се спасиш от удушаване, сякаш говедото получава пристъп на кашлица, сякаш бирата ти е влязла в кривото гърло. Какво може да стори поетът с такъв език?.. 
Тя често си мислеше за дворцовия театър в Уайтхол. Сещаше се за дребните жестове на артистите, за дългите изречения, чийто ритъм се сменяше често като музика, ту бърз и жив, ту провлачен, ту въпросителен, ту рязко заповеден. Когато и да отидеха в двореца на посещение на родителите й, там винаги имаше театрални представления. На сцената излизаха хора и се преструваха на други, но тя веднага разбираше, че това изобщо не беше така и че преструването също беше маска, защото не театърът беше фалшив, но всичко останало беше позьорство, предрешване и глупотевини, всичко което не беше театър, беше фалшиво. 
В истинския живот никой не произнасяше монолози. Там всеки запазваше мислите за себе си, там лицата не издаваха нищо, там всеки влачеше мъртвата тежест на тайните си. Никой не заставаше сам насред стаята и не започваше да съобщава на глас какво иска и от какво се страхува, но когато на сцената го правеше Ричард Бърбидж, със звънкия си глас, с много тънките си пръсти на висоината на очите си, на човек му се струваше така неестествено, че всички продължаваха да крият това, което си мислят. 
А пък какви думи само използваше той! Богати думи, редки, блестящи като скъпоценни материали – така перфектно съставени изречения, каквито човек никога сам не би могъл да измисли. Така трябва да е, казваше театърът, така трябва да говориш, така да се държиш, така да се чувстваш, така ще си истински човек. 

Същата година в холщайнската долина умря последният дракон на Севера. Беше на седемнадесет хиляди години и вече прекалено уморен, за да продължава да се крие. Затова положи глава насред пиреновите храсти, смъкна на земята тялото, което така пасна на почвата отдолу, е дори и орлите да не могат да го отличат, полегна в мекотата на тревите, въздъхна и за кратко съжали, че беше дошъл краят на уханията, цветята и вятъра и че няма повече да вижда облаците при буря, изгрева на слънцето и извивката на сянката на земята върху медносинята луна, на която винаги толкова много се беше радвал. 
Затвори четирите си очи и изръмжа тихо, когато усети едно врабче да каца на носа му. Беше готов да посрещне всичко, защото беше видял толкова много, но какво се случва с такъв като него след смъртта, все още не знаеше. Заспа, въздишайки. Дълго беше продължил живота му. Беше дошло време да се превърне в нещо друго."

неделя, 6 април 2025 г.

Измерването на света от Даниел Келман

Една чудесна книга за историите на живота на Александър фон Хумболт и Карл Фридрих Гаус.
Върна ме с атмосферата си във времето на тийнеджърските ми години, когато събирах пари да отида в Бразилия, исках да стана астроном и обичах да чета много за откриватели, пътешествия и учени, и четях дори по-скучновати биографии.
Тази книга не е скучна – написана е с изключително чувство за хумор, задълбоченост, вещина и  въображение. Личи си, че авторът е драматург, защото всичко слуващо се е жизнено и пълнокръвно, няма нищо излишно или преекспонирано.
Историите за двамата учени са преплетени една в друга – всеки върви по собствения си уж различен път, за да се срещнат и сякаш обединят в един накрая. Сякаш старото дърво, на което се обляга сина на Гаус в края на последната глава, с множеството си клони, разклонения и допълнения, е метафора на техните пътища – уж различни, а всъщност част от едно знание, от едно желание за знание, което води света напред, но за доста хора то е само старо дърво в дъното на градината.
Много бих се радвала да прочета и друга книга на Даниел Келман (14.06.2025 - Прочетох и „Тил“ за Тил Уленшпигел, и препоръвам и нея. Определено вече съм почитател на книгите на Келман:), тази изключително много ми хареса, някои части препрочитах по два пъти. 
Подобна книга изисква и много добро проучване на фактите около двамата учени, което също е нещо предизвикващо респект и по-голям интерес от мен към автора.

„При ботаника Вилденов за първи път малкият брат видя хербаризирани тропически растения. Те имаха израстъци като перо за перодръжка, пъпки като очи и листа, чиято повърхност на пипане наподобяваше човешка кожа. Струваха му се познати, вече видени в сънищата.Той им направи разрез, после подробни скици, изпита реакциите им спрямо киселини и основи и внимателно и чисто ги подреди в хербария.
Сега вече знаел, каза той на Кунт, с какво иска да се занимава. С живота.
Не бил съгласен, отвърна Кунт. На света има много по-важни задачи от обикновеното присъствие. Животът сам по себе си не би могъл да бъде съдържанието на чието и да е съществуване.
Нямал предвид това, отговори той. Искал да изследва живота, да разбере странната упоритост, с която се разпростира по земното кълбо. Да тръгне по следите му!..

Изглежда, че се е побъркал, писа брат му от Йена. Все пак трябвало да не се забравя, че човек имал морални задължения и спрямо собственото си тяло, което не е просто нещо сред многото неща; моля те, ела! Шилер иска да се запознае с теб.
Не ме познаваш добре, отвърна Хумболт. Открих, че човек е готов да се подложи на мъки, но въпреки това голяма част от познанието се изплъзва, защото се страхува от болката. Но който се реши да изпита болка, разбира неща, които иначе не...

За да изследва растенията във фрайбергската мина, измайстори миньорска лампа: пламък, който се храни от съд с газ и който може да гори и на места без въздух. Едва не загина от изобретението си. Спусна се в една все още неизследвана дълбочина, запали лампата и след няколко минути изпадна в безсъзнание. Почти умиращ видя виещи се тропически растения, които пред очите му се превърнаха в женски тела, извика и дойде на себе си. Испанец на име Андрес дел Рио, бивш състудент от Академията във Фрайбург, го беше открил и измъкнал навън. От срам Хумболт дори не успя да благодари.
След два месеца усилен труд разработи респираторен апарат: два маркуча свързваха дихателната маска със съд пълен с въздух. Завърза уреда за себе си и отново слезе под земята...

Хумболт потърси пруския, белгийския, холандския и френския посланик. Нощем учеше испански.
Бонплан попита дали поне някога спи.
Ако можело изобщо да не се спи, отвърна Хумболт, би се отказал от спането.
След месец тичане успя да уреди аудиенция при Уркихо в замъка Аранхуес. Министърът беше тлъст, нервен и със загрижен вид. Поради настъпилото недоразумение, тъй като някога бе чувал за Парацелз, взе Хумболт за немски лечител и го попита дали знае средство за увеличаване на потентността.
Моля?
Министърът го заведе в един тъмен ъгъл на каменната зала, сложи ръка на рамото му и заговори с приглушен глас. Не ставало дума за удоволствието. Властта му над страната зависела от властта му над кралицата. А тя не била вече млада жена, пък и той не бил вече млад мъж.
Хумболт замига към прозореца... отиде до писалището на Урхико, топна перото и написа рецепта. Хининово дърво от поречието на Амазонка, екстракт от мак от Средна Африка, мъх от сибирските полета и цветето, превърнало се в легенда, от пътеписа на Марко Поло Сварява се и се пие третата запарка. Поема се бавно всеки втори ден. Но ще трябват години, докато се съберат всички съставки...
Никога досега не се бе случвало чужденци да се сдобият с такива документи. На Барон Фон Хумболт и на неговия асистент да се оказва всякаква необходима подкрепа...

... Човекът не е животно, рече Хумболт.
Понякога е, отвърна Бонплан.
Хумболт попита дали случайно не е чел Кант.
Французите не четели книги от чужденци.

... В този момент той (Гаус) разбра, че никой не желае да използва разума си. Хората искаха спокойствие. Искаха да ядат и да спят, останалите да са доброжелателни към тях. А да мислят не искаха...

...Горделивостта била смъртен грях!
Гаус кимна.
Не бивало никога да го забравя, каза пасторът. През целия си живот. Колкото и да е умен човек, винаги трябва да е смирен.
Защо?
Пасторът помоли за извинение. Нещо не бил доразбрал.
Нищо, каза Гаус, няма значение.
Не, не, отвърна пасторът, искал да чуе.
Разсъждавал съвсем теологично, каза Гаус. Господ го е създал такъв, какъвто е, а после все трябвало да се извинява на Господ, че е точно такъв. Не било логично.
Пасторът изказа предположението, че нещо със слуха му не било наред.
Гаус изкара една доста мръсна носна кърпа и се изсекна. Бил убеден, че не разбирал нещо както трябва, всичко му се струвало като някакво дяволско премятане от причина към действие.

Марио помоли Хумболт да разкаже нещо.
Не знаел никакви истории, каза Хумболт и оправи шапката си, която маймуната бе обърнала. Освен това не обичал да разказва. Но можел да каже най-хубавото немско стихотворение в свободен превод на испански. Тихо е по всички върхове наоколо, в дърветата не се усеща никакъв вятър, птиците също са замлъкнали, скоро ще се мре. („Нощна песен на странника“ от Гьоте :)
Всички насочиха погледи към него.
Това е, каза Хумболт.
Как така, попита Бонплан...

... От всички хора, които досега беше срещал, студентите му бяха най-тъпите. Говореше така бавно, че забравяше началото на изречението още преди да стигне до края му. Спестяваше трудната материя и наблягаше на основите на науката. Те пак не го разбираха. Дореваваше му се. Питаше се дали пък за ограничените няма някакъв специален метод, по който да учат всичко като чужд език. Жестикулираше и с двете си ръце, сочеше към устата си и произнасяше звуците прекалено ясно, като че си имаше работа с глухонеми. Само един млад човек с воднисти очи издържа изпита. Казваше се Мьобиус и единствен не изглеждаше да е кретен. Но когато и при втория изпит стана ясно, че само той е минал, след събранието на факултета деканът дръпна Гаус встрани и го помоли да не е чак толкова строг. Гаус си тръгна към дома, растроен до плач, а в къщи намери непоканени гости: лекар, акушерка и родителите на жена му.
Всичко пропуснал, каза тъщата му. Сигурно пак е зяпал звездите!
Дори нямал приличен далекоглед, отвърна той притеснен. А какво се е случило тук?
Имал момче.
Какво момче, моля ви?..

... Occam's razor, каза Гаус. Броят на допустимите хипотези бил съвсем ограничен. Всъщност пространството било празно, но извито. Звездите се движели по невероятно извит свод.
Пак ли, каза Хумболт. Астрална геометрия. Учудвал се, че човек като Гаус застъпвал тази странна теория.
Не го правел, каза Гаус. Отдавна бил решил да не публикува нищо по проблема. Нямал никакво желание да се излага на присмеха на другите. Твърде много хора вземали навиците си за основните правила, по които се движи светът...“

По книгата има направен и филм: