Върна ме с атмосферата си във времето на тийнеджърските ми години, когато събирах пари да отида в Бразилия, исках да стана астроном и обичах да чета много за откриватели, пътешествия и учени, и четях дори по-скучновати биографии.
Тази книга не е скучна – написана е с изключително чувство за хумор, задълбоченост, вещина и въображение. Личи си, че авторът е драматург, защото всичко слуващосе е жизнено и пълнокръвно, няма нищо излишно или преекспонирано.
Историите за двамата учени са преплетени една в друга – всеки върви по собствения си уж различен път, за да се срещнат и сякаш обединят в един накрая. Сякаш старото дърво, на което се обляга сина на Гаус в края на последната глава, с множеството си клони, разклонения и допълнения, е метафора на техните пътища – уж различни, а всъщност част от едно знание, от едно желание за знание, което води света напред, но за доста хора то е само старо дърво в дъното на градината.
Много бих се радвала да прочета и друга книга на Даниел Келман (Набелязах си „Тил“ :), тази изключително много ми хареса, някои части препрочитах по два пъти.
Подобна книга изисква и много добро проучване на фактите около двамата учени, което също е нещо предизвикващо респект и по-голям интерес от мен към автора.
„При ботаника Вилденов за първи път малкият брат видя хербаризирани тропически растения. Те имаха израстъци като перо за перодръжка, пъпки като очи и листа, чиято повърхност на пипане наподобяваше човешка кожа. Струваха му се познати, вече видени в сънищата.Той им направи разрез, после подробни скици, изпита реакциите им спрямо киселини и основи и внимателно и чисто ги подреди в хербария.
Сега вече знаел, каза той на Кунт, с какво иска да се занимава. С живота.
Не бил съгласен, отвърна Кунт. На света има много по-важни задачи от обикновеното присъствие. Животът сам по себе си не би могъл да бъде съдържанието на чието и да е съществуване.
Нямал предвид това, отговори той. Искал да изследва живота, да разбере странната упоритост, с която се разпростира по земното кълбо. Да тръгне по следите му!..
Изглежда, че се е побъркал, писа брат му от Йена. Все пак трябвало да не се забравя, че човек имал морални задължения и спрямо собственото си тяло, което не е просто нещо сред многото неща; моля те, ела! Шилер иска да се запознае с теб.
Не ме познаваш добре, отвърна Хумболт. Открих, че човек е готов да се подложи на мъки, но въпреки това голяма част от познанието се изплъзва, защото се страхува от болката. Но който се реши да изпита болка, разбира неща, които иначе не...
За да изследва растенията във фрайбергската мина, измайстори миньорска лампа: пламък, който се храни от съд с газ и който може да гори и на места без въздух. Едва не загина от изобретението си. Спусна се в една все още неизследвана дълбочина, запали лампата и след няколко минути изпадна в безсъзнание. Почти умиращ видя виещи се тропически растения, които пред очите му се превърнаха в женски тела, извика и дойде на себе си. Испанец на име Андрес дел Рио, бивш състудент от Академията във Фрайбург, го беше открил и измъкнал навън. От срам Хумболт дори не успя да благодари.
След два месеца усилен труд разработи респираторен апарат: два маркуча свързваха дихателната маска със съд пълен с въздух. Завърза уреда за себе си и отново слезе под земята...
Хумболт потърси пруския, белгийския, холандския и френския посланик. Нощем учеше испански.
Бонплан попита дали поне някога спи.
Ако можело изобщо да не се спи, отвърна Хумболт, би се отказал от спането.
След месец тичане успя да уреди аудиенция при Уркихо в замъка Аранхуес. Министърът беше тлъст, нервен и със загрижен вид. Поради настъпилото недоразумение, тъй като някога бе чувал за Парацелз, взе Хумболт за немски лечител и го попита дали знае средство за увеличаване на потентността.
Моля?
Министърът го заведе в един тъмен ъгъл на каменната зала, сложи ръка на рамото му и заговори с приглушен глас. Не ставало дума за удоволствието. Властта му над страната зависела от властта му над кралицата. А тя не била вече млада жена, пък и той не бил вече млад мъж.
Хумболт замига към прозореца... отиде до писалището на Урхико, топна перото и написа рецепта. Хининово дърво от поречието на Амазонка, екстракт от мак от Средна Африка, мъх от сибирските полета и цветето, превърнало се в легенда, от пътеписа на Марко Поло Сварява се и се пие третата запарка. Поема се бавно всеки втори ден. Но ще трябват години, докато се съберат всички съставки...
Никога досега не се бе случвало чужденци да се сдобият с такива документи. На Барон Фон Хумболт и на неговия асистент да се оказва всякаква необходима подкрепа...
... Човекът не е животно, рече Хумболт.
Понякога е, отвърна Бонплан.
Хумболт попита дали случайно не е чел Кант.
Французите не четели книги от чужденци.
... В този момент той (Гаус) разбра, че никой не желае да използва разума си. Хората искаха спокойствие. Искаха да ядат и да спят, останалите да са доброжелателни към тях. А да мислят не искаха...
...Горделивостта била смъртен грях!
Гаус кимна.
Не бивало никога да го забравя, каза пасторът. През целия си живот. Колкото и да е умен човек, винаги трябва да е смирен.
Защо?
Пасторът помоли за извинение. Нещо не бил доразбрал.
Нищо, каза Гаус, няма значение.
Не, не, отвърна пасторът, искал да чуе.
Разсъждавал съвсем теологично, каза Гаус. Господ го е създал такъв, какъвто е, а после все трябвало да се извинява на Господ, че е точно такъв. Не било логично.
Пасторът изказа предположението, че нещо със слуха му не било наред.
Гаус изкара една доста мръсна носна кърпа и се изсекна. Бил убеден, че не разбирал нещо както трябва, всичко му се струвало като някакво дяволско премятане от причина към действие.
Марио помоли Хумболт да разкаже нещо.
Не знаел никакви истории, каза Хумболт и оправи шапката си, която маймуната бе обърнала. Освен това не обичал да разказва. Но можел да каже най-хубавото немско стихотворение в свободен превод на испански. Тихо е по всички върхове наоколо, в дърветата не се усеща никакъв вятър, птиците също са замлъкнали, скоро ще се мре. („Нощна песен на странника“ от Гьоте :)
Всички насочиха погледи към него.
Това е, каза Хумболт.
Как така, попита Бонплан...
... От всички хора, които досега беше срещал, студентите му бяха най-тъпите. Говореше така бавно, че забравяше началото на изречението още преди да стигне до края му. Спестяваше трудната материя и наблягаше на основите на науката. Те пак не го разбираха. Дореваваше му се. Питаше се дали пък за ограничените няма някакъв специален метод, по който да учат всичко като чужд език. Жестикулираше и с двете си ръце, сочеше към устата си и произнасяше звуците прекалено ясно, като че си имаше работа с глухонеми. Само един млад човек с воднисти очи издържа изпита. Казваше се Мьобиус и единствен не изглеждаше да е кретен. Но когато и при втория изпит стана ясно, че само той е минал, след събранието на факултета деканът дръпна Гаус встрани и го помоли да не е чак толкова строг. Гаус си тръгна към дома, растроен до плач, а в къщи намери непоканени гости: лекар, акушерка и родителите на жена му.
Всичко пропуснал, каза тъщата му. Сигурно пак е зяпал звездите!
Дори нямал приличен далекоглед, отвърна той притеснен. А какво се е случило тук?
Имал момче.
Какво момче, моля ви?..
... Occam's razor, каза Гаус. Броят на допустимите хипотези бил съвсем ограничен. Всъщност пространството било празно, но извито. Звездите се движели по невероятно извит свод.
Пак ли, каза Хумболт. Астрална геометрия. Учудвал се, че човек като Гаус застъпвал тази странна теория.
Не го правел, каза Гаус. Отдавна бил решил да не публикува нищо по проблема. Нямал никакво желание да се излага на присмеха на другите. Твърде много хора вземали навиците си за основните правила, по които се движи светът...“
По книгата има направен и филм:
Няма коментари:
Публикуване на коментар