Източни пиеси

Снощи гледах "Източни пиеси" на Камен Калев и ... плаках.
Не съм плакала на български филм от дете.

Не зная кое от всичко ме развълнува толкова, може би това:
"1969 - 2008"
и това:
"Ти откъде си, бе?
От Слънцето."
или това:
"Аз не искам да съм реален. Аз искам да съм кристален!
Искам да излъчвам светлина... Искам да обичам хората, да се прегръщам с тях...
Пък то нищо не става, по дяволите!"
или пък това:
"...Мойто тяло ми е тясно, ще се сгъна в топчица."

или всичко заедно. И това, че мъчим, дори повече от другите, малкото дете, гризящо ноктите си в нас. Караме го да изгризва и кожата, и кръвта, и костите си, да отхапва все по-големи пърчета от себе си, докато се изяде. А то всъщност ни е опората.

п.п. Това е третият нов, български филм, който попада в собствената ми класация за стойностни бг филми и смятам, че наистина си заслужава да се гледа. Другите два са "Писмо до Америка" и "Опашката на дявола". Очаквам да видя "Мисия Лондон".