„...Следобед
Хайзенберг и Бор представят своята версия
на квантовата механика, която по-късно
става известна като Копенхагенската
интерпретация.Реалността, обясняват те на присъстващите, не съществува отделно от акта на наблюдение. Квантовата частица не притежава свойства, присъщи само на нея. Електронът не е на определено място, докато не бъде измерен – той се появява едва тогава. Преди да го измерим няма никакви свойства, ако не го наблюдаваме, дори не можем да мислим за него. Той съществува по определен начин, когато бива засечен от определен уред. В промеждутъка между измерванията няма смисъл да се питаме как се движи, какво представлява и къде е.
Електронът е като Луната в будизма, той не съществува, прави го реален самото измерване.
Пробивът,
който те предлагат, е сензационен.
Физиката вече трябва да се занимава не
с реалността, а с това което може да се
каже за тази реалност. Атомите и
елементарните им частици не са същото,
както предметите в бита. Хайзенберг
обяснява, е те не са предмети и са от
света на потенциалните възможности.
Преходът от „възможно“ към „реално“
се случва само докато ги наблюдаваме
или измерваме. Следователно няма
квантова реалност, която да съществува
сама по себе си. Измерен като вълна,
електронът ще се яви като вълна, измерен
като частица, ще приеме формата на
частица.
Те стигат още по-далеч.
Нито едно от тези ограничения не е теоретично, тук не става дума за грешка в моделирането, за ограниения в експериментите или технически проблем. Просто там, навън, не съществува „реален свят“, който науката може да изучи.
- Когато говорим за съвременната наука – обяснява Хайзенберг, разсъждаваме за връзката с природата не като обективни странични наблюдатели, а като участници в играта между човека и света. Науката вече не може да подхожда към реалността, както досега. Методът на анализ, обясняване и класификация вече осъзнава собствените си ограниения: Те възникват от обстоятелството, че от намесата му обектите, които изучава, се променят. Светлината, която науката хвърля върху света, променя не само възгледа ни за реалността, но и поведението на фундаменталните й единици.
Научният метод вече не може да се отделя от обекта.
Създателите на Копенхагенската интерпретация завършват изложението си с едно абсолютиско заключение:
- Смятаме, че кавантовата механика е затворена теория, чийто физически и математически предпоставки вече не подлежат на промени.
Това е повече, отколкото Айнщайн може да понесе.
Макар и иконоборец, той отказва да приеме подобна радикална промяна. Физиката да престане да изследва обективния свят – това е не само промяна в гледната точка, това е предателство спрямо самата същност на науката. Според Айнщайн физиката е длъжна да говори за причини и следствия, а не само за вероятности. Той отказва да повярва, че устройството на света се подчинява на логика, която до такава степен противоречи на здравия разум...
... но в последния ден Айнщайн е принуден да се предаде. Не е открил в разсъжденията на Бор нито едно несъответствие. Приема поражението със стиснати зъби и влага цялата си омраза към квантовата механика в една фраза, която през следващите години повтаря отново и отново и почти я изплюва в датчанина, преди да си тръгне:
- Бог не играе на зарове с Вселената!...
... Да вземем например квантовата механика, бисера в короната на нашия вид, най-точната, красива и всеобхватна теория във физиката, родена от човешкия ум. Тя стои зад интернета, зад превъзходството на мобилните ни телефони и ни обещава власт над изчисленията, сравнима с тази на божествения ум. Променила е света до неузнаваемост. Знаем как да я използваме, работи по някакъв чудотворен начин и въпреки това на тази планета няма човек, жив или мъртъв, който да я разбира истински. Умът е неспособен да се справи с нейните парадокси и противоречия. Сякаш теорията е паднала на Земята като долетял от космоса астероид и ние просто я обикаляме като маймуни на четири крака, играем си с нея, замеряме я с камъни и пръчки, без истински да я разбираме.
Така че сега той се занимава с градината си, грижи се за нея...“
Стилът на книгата много прилича на "Измерването на света" на Даниел Келман, с подобно, цветно въображение, в което са "потопени" фактите, но с по-мрачни краски. Много ми хареса.
Няма коментари:
Публикуване на коментар