Книгата съдържа 21 истории, есета и разкази, и цитати между тях, т.нар. Подкрепителни пунктове за бягащите, четящите, пишещите. Съставител е Невена Дишлиева- Кръстева и нейната история е първа. Повечето истории в сборника са за истинското бягане (преплетено със символичното, разбира се), а няколко са само за символичното бягане или бягство.
Мога д кажа, че повечето от историите много ми харесаха, но последния разказ на Тодор П.Тодоров е черешката на тортата за мен. Умее да пише и това си е. Искам да чета още негови неща. Исках преди време, когато прочетох и „Хагабула“ да напиша нещо и за нея, както и за „Приказки за меланхолични деца“, и за „Винаги Noщта“, но така и не го направих... Дори съм си взела "Забранената наука“ и съм прочела десетина страници ( засега :)
Но да не се отклонявам.
Бягането е нещо, което ми е доставяло неповторимо удоволствие. Започнах да бягам като тийнейджър, даже съм ходила на състезания без особени победи. Истинските победи бяха интимни и за малък кръг от хора, тъй като тогава живеехме до стадиона и с моята приятелка поставяхме рекорди там, вкл.и в бягането. Който е бягал много знае, че има един момент (мъртва зона) и като го преминеш ти се струва, че вече можеш да бягаш вечно. Разбира се, зависи от много неща – терен, климат, с каква цел точно бягаш и т.н.
Докато четях книгата се почувствах някак засрамена или по-скоро почувствах някаква носталгия все едно бягането беше любим човек, когото не съм виждала дълго време.
Доста отдавна не съм бягала.
Последно участвах през 2024 г. в един благотворителен маратон на БЧК, който беше около 7-8 км. в пресечена местност с доста голямо изкачване и мислех, че няма да се справя, защото не бях в добра форма. Не спрях, което беше най-важното и го завърших, и то не последна. Беше много хубаво.
Не съм бягала големи, истински маратони. Не съм амбициозна и в бягането, както и в другите неща, по-важно е преживяването, пътя, правенето. В Англия участвах 2-3 пъти в маратони по 5 км. Там организацията е сериозна, всичко отива за благотворителност и трябва да разполагаш със средства, за да участваш, да си купиш екип и др.
Нещото, което много исках е да бягам боса някъде сред природата. В Англия съм го правила успешно, но в България това е почти невъзможно, поради всевъзможните боклуци, вкл. стъкла и железа, изхвърлени навсякъде, дори по горските пътеки в близост до населените места. Правила съм го на стадиона обикаляйки по тревата, но е друго. Босото ходене и бягане са едни от най-добрите неща, които човек може да направи като цяло за здравето си.
Последните години физическите натоварванията покрай градината и къщата ми идват в повече и бягането остана някъде там...
Книгата ме накара да искам отново да бягам, припомни ми това, което и аз съм изпитала и преживяла – удовлетворение от преодоляването на себе си, физическо удоволствие, медитация, сливане, простота, хармония...
Много неща има за цитиране, някои от историите целите са за цитиране ( напр. тази на Дамян Дамянов за Казимир Малевич), но вземете и прочетете книгата, струва си.
„По време на бягане се озоваваме под порой от свободни асоциации, които ни помагат да разберем себе си... Действай. Настроението ще дойде. Просто трябва да запретнеш ръкави. Защото именно докато действаме, изживяваме онази промяна в съзнанието, към която изначално сме се устремили. Но е важно да действаме, защото действието предхожда възприятията, емоциите – всичко. На хората им се иска да си мислят, че е обратното. Но не е.“ Рич Рол
„Хайдегер прави разлика между автентичния и неавтентичния начин на съществуване. Неавтентичния човек живее в das Man – безличното така се прави. Следва тълпата, избягва егзистенциалната тревога, губи се в ежедневната рутина. Автентичният човек се изправя пред собствената си крайност и избира себе си.
Бягането може да бъде и двете. Може да е поредната оптимизация – още един ред в wellness чеклиста...
Но може и да е друго. В мига, когато дробовете парят и светът се свива до точката пред погледа, социалните роли отпадат. Няма кариера. Няма статус. Няма онлайн присъствие... Остават само този организъм, този терен, тази борба.
Мерло - Понти говори за телесна схема- предрефлекторното познание, което тялото има за себе си и за света... Тялото знае. Помни по начин, който умът не можа да артикулира.“ Владимир Новков
„Лично за себе си съм установил, че хипнотичният, медитативен аспект на музиката е много подобен на медитативния аспект на бягането. Когато бягам, тогава имам... време да мисля много за това, което създавам, а също и за други неща в живота си“ Хари Стайлс
„Простотата на бягането е много освобождаваща... Торо е казал някога, че богатството на човека зависи от нещата, без които може да живее.“ Дийн Карнасис
„Тялото, оставено да тича, достига друга степен на съществуване. Останалото отлита, остава единствено ритъма..“ Севда Семер
***
п.п. "За какво говоря, когато говоря за бягането" на Мураками също е много хубава книга. Чела съм я на английски. А "Родени да тичат" на Кристофър Макдугъл си е още при мен. Препоръчвам и „Разходката на баба Гейтуд“ - за духът няма определения и граници.
Няма коментари:
Публикуване на коментар