Мяу

рисунка:catsfineart.com

Открих това симпатично кратко разказче на Танит Ли и се пробвах да го преведа от руски.
Източник: http://aldebaran.ru/author/li_tanit/

Мяу

Танит Ли

Миналата година все още бях млад. Само на двайсет и шест и срещнах Кети. През същата година завърших и романа си. Едва ли сте го чели. Е, също така, пет или шест пъти в седмицата, в полунощ и четири сутринта, правех фокуси в "Кралят на чашите". Това ми осигуряваше някакви пари и... е, разбирате, нали. Приятно е, когато от залата те гледа девойче с къдрава като бяло вино коса и гъвкавата фигура на балерина. И улавя всяко твое дихание.
По-късно, около четири и половина, когато седях до Кети на ъгъла, видях в ямката на шията й медальон - златно коте. А още по-късно, когато крачехме през шепнещия, мразовит, очакващ изгрева град и под краката ни шумоляха бонбонени обвивки, бутнах котенцето настрани, за да я целуна по врата. Тогава още не разбирах, че от този момент започват проблемите ми с котките.
Спомням си, че ми се струваше, че бихме могли да имаме проблеми само с парите. Разбирате какво имам предвид - богато момиче среща паразит от мъжки пол и всичко останало. Но с това се справихме. И когато бяхме на дистанция, и когато се сближавахме. Според обстоятелствата. И двамата търсехме допирна точка. Тя бе достатъчно срамежлива, така че не трябваше да пришпорвам нещата.

Живееше в собствена масивна къща. Родителите й отишли да се забавляват с луксозната лимузина и по пътя катастрофирали. По някаква причина им бях много ядосан. Защо не бяха поели към светлината по-рано? Тя бе на шестнайсет, но те все пак бяха успели да й дадат достатъчно от своята лудост. И когато роднините хвърлили топа, у нея от преживяното, на горния етаж така да се каже, се бяха заселили нови вредители. Къщата така си и бе останала родителско гнездо. Пръскаше се по шевовете от ултрамодерни дрънкулки, парцали и революционни мебели - не за нормални хора. И котки.
Тях ги бе взела Кети след смъртта на родителите си. Цели пет парчета. Една по една. Или може би котките сами я бяха харесали и дошли. И когато се бяха събрали достатъчно, също се бяха превърнали в господари на къщата. Старателно бяха издрали мебелите, направили дупки в завесите. Докопваха се до всичко, до което успяваха. Включително и до мен. Вярно имам лека фобия. Но се съгласете се, озъбената котешка глава прилича на змийска, ако ушите са прилепнали. Кети не спираше да твърди какви прекрасни домашни любимци има, а аз все се опитвах да се измъкна от темата. И от котките. Те, разбира се, усетиха моята неприязън. Обзалагам се, че веднага са я доловили. И ми се отплатиха подобаващо. Не пропускаха възможността да скочат върху ми и да забият ноктите си. Скача звяра на дивана, а след това - на рамото ми и зъбите му във врата ми! Преди с Кети да се отдададем на любовни занимания, гонех котките от спалнята и заключвах вратата. Те мяукаха злобно и дращеха килима. Никога не посмях да се забавлявам с любимата си в тяхно присъствие.
Всеки път, когато я изпращах до дома й, в предутринния мрак ни посрещаха дузина светещи очи – като закачени в нищото тук-там фенерчета. Може би точно така се явяват дяволите на хората. Виждали ли сте котка с мишка или птица в устата? Имах един опитомен гълъб - Барни, глупак, какъвто трудно се намира. Помагаше ми с фокусите. Веднъж Барни реши да се разходи по тротоара. Наивната птичка вярваше, че всички наоколо са й приятели, дори котките. Така че, предполагам, бе изненадан, когато забиха зъбите си в гърба му. Не, все пак не напразно недолюбвам котешката порода.
Веднъж празнувахме рожденния ден на Кети и се застояхме до късно. Рожденият й ден също бе проява на странност. Смяташе, че на този ден през нощта й се явяват мама и татко. Кой знае, може би това бе вярно. Опитах се да я измъкна от къщата, но тя се заинати и ето ние седим в гостната под абстрактния полилей, подобен на три топящи се ягоди. Ядем риба тон и пием вино. Като никога имах малко пари и й бях купил гривна от яспис. Преди това тя стоя пет седмици на витрината на магазина, а аз се чудех дали ще й стане. Когато й я дадох, Кети изпищя от възторг. Въобще, с нея в такива моменти е трудно, в смисъл, когато изпитва силни чувства. Но трябва от време на време да се правят жертви, нали?
И ето, че гривната стана топла като меката й кожа, а виното малко по-студено. Около нас в кръг стояха котките, и само когато Кети отиваше в кухнята, те с противно мяукане се влачеха след нея. С каквото и да се занимаваше в кухнята, дори чиниите да миеше, те винаги се вълнуваха. Струва ми се, всеки път, когато тя излезеше от къщата, че всички блюда и тенджери затаяваха дъх, страхувайки се, че ще привлекат котките.
Кети накрая се умори да се занимава с рибата и я е даде на животните.
- О, Стал, погледни! - и им се любува като мадона на младенците си. - Само погледни.
- Гледам аз.
- Не, не гледаш, а злобно се взираш.
Взех китарата от дивана задрънках нещо леко – да попеем ли, какво? А котките още по-силно замляскаха и захрупаха – показваха как се отнасят към мен. Ние Кети изпяхме "Честит рожден ден" по мотиви на старите "Стоунс" и след това още нещо, накрая се отправихме към спалнята и се заключихме. После тя плака, но се държеше за мен, сякаш се страхуваше, че ще бъде отнесена в открито море. Защото откакто предците й бяха гушнали букета и до моето появяване до нея е нямало никой, нито едно човешко същество. Между другото, тя тогава в "Кралят" дошла, за да направи експеримент. Да се убеди, че не може да общува с хора и повече никога да не опитва. Не говореше за това, но аз се досетих. И в "Кралят" с нещо съм й харесал. От мен, изглежда, почти нищо не е зависило. Болезнено наместо леко се оказа всичко. Като насън.
Зад вратата котките шумно се разправяха с рибата на килима с картина на Пикасо.
- Защо не продадеш тази къща? - казах аз. – Ще си вземем квартира.
- Имаш си вече квартира.
- Това не е квартира, а бърлога. Имам предвид нещо нормално.
- Не можеш да си го позволиш.
- Е, защо не?
- Знам, че искаш да живееш за моя сметка.
Виж ти какви думи! Преди не бях чувал подобно нещо от нея.
- Чудя се, откъде извади това?
- Съжалявам, случайно се измъкна.
- Едно и две - съвсем случайно. Не говори повече така. Мангизи ще се намерят. Следващата година, "Ем Ге Ем" ще снимат филм по книгата ми.
- Но тя още не е издадена.
- Ще я издадат, не се тревожи.
- По-добре да отида да почистя след котките.
- Не е ли по-добре да ги накараш сами да да почистват след себе си?
Излежавайки се си представихме как котките боравят с кофа, парцал и дезинфектант. И тогава се обърнах към тях в мислите си: "Ако се навъртат тук някакви паразити, то аз всички поименно ги зная. Но нищо, гадове, дните ви са преброени."
Между другото, говорех съвсем сериозно. Мислех, че Кети ще продаде къщата, а аз – книгата си. Ще си наемем квартира и ще заживеем като човешки същества. Без котки. Нямат работа на десетия етаж. Особено пък всичката паплач. Разбира се, знаех, че Кети няма да ги остави без подслон и вече бях започнал да усвоявам професията на търговец на домашни любимци. Но скоро разбрах, че почти всичките ми приятели имат не само по една, но и по две котки. Само Женевиев – самотен пес, страдащ от ксенофобията. Всички, дори и Женевиев, казваха, да не ставам глупак, котките били незаменими в дома. И аз си помислих дали да не отида на лекар, може би коткофобията сега е лечима?
После някой се поинтересува от книгата ми. Нещата се оттласнаха от мъртвата точка, даже няколко пъти стоях от пет сутринта до единадесет през нощта, за да довърша историята, наваксвайки с ударите по пишещата машина. Отново бях готов да предложа на Кети да се преместим. Строях безумни планове. Например, можеше да пуснем наематели и да им предложим отстъпка, ако се грижат за котките, а ние един-два пъти в седмицата да ги навестяваме. Или да купим за домашните любимци на Кети ранчо в Тексас. Или да поръся с цианид котешките бисквити.
Всичко това бяха напразни фантазии, защото знаех, че Кети няма да се съгласи. И тя не се съгласи.
- Не, Стал, не мога. Не мога и не искам. Няма да ме разделиш с котенцата.
- Или те, или аз, - казах, заемайки стойка ала Ерол Флин.
И не си кривях много душата. Казах го и се замислих: имам ли нужда от това? За първи път, между впрочем, се замислих. А тя взе, че заяви:
- Трябват ти само парите ми. Това е всичко. Грубо и цинично.
- О, Боже!
- Решил си да ме използваш.
- Да. Да. Това е, разбира се ...
Стоя и се чудя защо, всъщност, толкова упорито опитвам да живеем заедно? Защо настоявам да избира между мен и менажерията си? Наистина ли искам да свържа живота си с тази бледолика маниачка със зелени електрически очи?
- Копеле – шепне тя. - Алфонс. Татко ме предупреждаваше, че със сигурност ще срещна някой като теб.
И с тези думи скъса гривната и я хвърли в лицето ми. Точно както момичетата в сапунките захвърлят брачните си халки. Ловко я хванах и стоях като глупак на глупаците сякаш в транс. А тя се обърна и побягна.
Постърчах на тротоара гледайки след нея. Бе истински ступор. После отидох в клуба и си изиграх номера.
Но как го изиграх! Не дай си боже още един път да преживея това След две седмици „Картейдж прес” купиха романа ми и поръчаха още два. Нещата се развиваха много добре. В "Кралят" ме възнаграждаваха с аплодисменти и напитки, а една девойка - не си спомням името й, ако щете вярвайте, се съгласи да преспи с мен.
След още три седмици към мен се приближи Женевиев - тя гледаше на карти Таро в „Кралят”. Приближи се и загледа как храня белия, като паста за зъби, заек. Тъкмо го бях купил – как може факир без заек, нали?
- Стал, - казва Женевиев, гледайки ме с красивите си, умни очи – приготвено ти е място в ада.
- Значи може да не се безпокоя за бъдещето – отговарям на тези пет фута и един инч женски чар.
- Не, Стал, сериозно - каза Женевиев, помагайки на заека със салатата. – Номерът ти просто е за боклука.
- Е, благодаря ти, Женевиев. Ти като хвалиш така го правиш.
- Не, в техническия смисъл на думата е напълно съвършен, и с всеки път е по-добър. Но все пак смърди като трупа на Юлий Цезар.
- Господи? Нима той е починал? Как се е случило? Автомобилна катастрофа?
- Не се шегувам - повтори Женевиев. - Искам да попитам какво имаш ти с тази блондинка.
Тя замълча, но не дочака отговор.
- Давай направо. Тревожа се. Тя беше на ръба, а ти я спаси. А сега си я оставил. Не се ли страхуваш, че покривът ще поддаде? Стил, преди не беше такъв безчувствен дръвник.
- Разбира се, бих могъл да отговоря, че това не е твоя работа, но ще се въздържа. Не го мисли, скъпа. Ние с нея нямаме какво повече да си кажем, това е всичко.
- Така, така. Ето защо се и размириса номера ти. А новата ти книга ще бъде пълен бълвоч.
- За бога, Женевиев, не знам дали искам да видя някога Кети...
- Но аз знам. - Женевиев се усмихна, леко разбърка картите и от първия път извади от тестето "Любовниците". – Така че, виж какво ще направиш – казва тя. - Почукай на вратата й и виж какво ще се случи, когато отвори.
Излязох. Близо до клуба се обадих от уличен телефон. Когато бръкнах в джоба си за монета, видях между пръстите си лист маруля.
Не очаквах отговор - някоя котка ли да изсъска в телефона. Но изведнъж чух гласа на Кети.
- Привет - казвам.
Чувам дълбока въздишка и после тя казва:
- Радвам се, че се обади. Прости ми, наговорих глупости тогава. Разбира се, това не променя нищо, но все пак съжалявам.
- Това променя всичко.
- Благодаря, че изпрати гривната. Ще я нося.
- „Картейдж” купиха книгата ми.
- Радвам се. Между другото, не си ми чел нищо свое. Непременно ще си я купя.
- След двадесет минути съм при теб.
- Не...
- Да. Напудри котките.
В 5:15 бях пред къщата. По тревата блестеше първия сняг. "Женевиев, - мислех си, натискайки звънеца - както ми каза, така и правя. Нека видим какво ще се пръкне от всичко това."
Всичко беше много странно. Много. Погледнах Кети и не я познах. Едва сега осъзнах колко е красива. Защото от първия ден, когато се срещнахме, тя все успяваше да изглежда напълно обикновена. А сега пред мен стоеше съвсем различна жена, блестяща като нова играчка, и аз, възхищавайки се на загадъчното й лице, се чудех – вечно ще се чудя – ще имам ли смелост да скъсам целофана.
- По косата ти има сняг – тихо и хипнотизиращо, каза тя.
И тогава усетих: тя също е видяла в мен нещо ново, напълно непознато.
- Сигурен ли си, че искаш да влезеш?
- И още как. По дяволите, треперя от студ...
- Стал, ако влезеш, - казва тя - не ме карай да правя нещо, което не искам. Моля те. - Няма - обещавам. – Честна бойскаутска.
И тя тържествено ме пусна вътре. Отидохме в хола. От камината, наподобяваща повече космически кораб, готов да пробие тавана и полети към Венера, се изливаше гъсто, червено сияние, което обливаше котките и козината им изглеждаше кървава.
- Здравейте, котенца.
Не е ли време, мисля си, да се предам? В края на краищата възможно е да се живее с тези същества, дори даже да ги обикнеш. Какво, това изведнъж ли да стане?
Бавно се отпуснах и протегнах ръка ... Ах, зараза! До кръв. Нищо. Ще поставя на лапите ви бархетни чорапки, ще застеля килимите с дебел найлон, винаги ще нося пистолет. Котешкият век е по-кратък от човешкия. Само ако тези твари не намерят начин да се разправят с мен...
Поседяхме заедно около камината. С Кети пихме китайски чай, котките поблизаха сметана от петте си чиниики. На дървената облицовка на камината се бяха появили нови драскотини - такава дълбоки не бях виждал преди. Може би Кети излизайки от къщата е пропуснала някое от десетте хранения за деня и любимците й са си изкарали яда на печката. Тайно облизах кървящата раничка.
- Женевиев каза, че на първия етаж при нея има хубав апартамент. А към сградата - двор с люляци. Дървета, колкото искаш, за драскане...
- Ти все още искаш да продам къщата - изненада се Кети. - Родителите ми биха били против.
- Защо да я продаваш? Може да я отдадеш под наем.
Тя се втренчи в огъня, който очертаваше съвършения й профил и разкошните къдрици с цвят на кръв.
- Мислех, че никога няма да те видя отново.
- Да, аз съм Невидимият. Не се притеснявай, взех противоотрова.
- Струваше ми се, че се бях върнала в годините, когато още не се познавахме. Винаги съм бил сама. Само котките ... Мислех, че така и трябва да бъде.
Сложих длан на ръката й. Беше студена, напрегната, със изпочупени нокти. Котките замръзнаха над празните чинии, взирайки се в нас. С очи – безжизнени топчета от безцветно стъкло.
- Казах си, че не се нуждая от никого. Имам котките. И без хора прекрасно се справям. Тя освободи ръката си и се изправи.
- Няма да напусна тази къща.
- Добре. Успокой се. Седни.
- За минутка, - каза тя. – Трябва да ги нахраня.
- Разбира се. Сметаната беше аперитив. А какво имат за първо? Сьомга? Хайвер?
Тя се втренчи в мен, очите й бяха точно като на котка. Рязко се обърна и излезе от стаята. Котки хукнаха след нея. Този път не крещяха, но аз се чувствах така, сякаш в стомаха ми силно се плиска сметана.
Поседях сам, възхищавайки се на ракетата и огромните нови драскотини по облицовачните панели. Помислих си, че белезите от нокти са твърде високо. Подскачали ли са, какво? Или са си стояли една на друга на главите?
Времето минаваше, но никой не се връщаше. Нито котките, нито Кети.
Чаят съвсем изстина, слушах как снегът почукваше по прозорците. В къщата настана мъртвешка тишина, сякаш бях останал съвършено сам. В крайна сметка станах и тихо като в музей тръгнах да потърся някой.
Навсякъде беше тъмно - и в коридора, и в столовата, дори в кухнята. И никакъв звук. Най-накрая чух хрущене и мляскане. Мракът бе пълен с котки. Бях го чувал хиляди пъти, но сега хрускането и мляскането придобиха съвършено друга окраска. Това бе шумът на джунглата. И насред джунглата стоях аз. Косата на тила ми настръхна. Натискам ключа на лампите и виждам...
На пода една до друга - пет котки. И Кети.
Котките, наведени напред ентусиазирано ядяха. Кети лежеше по корем, опирайки с крака хладилника, на лакти и вдигнала глава. Косата й падаше напред и не виждах как ближе от сметаната. С включването на осветлението това продължи за секунда – две. Уверих се, че не сънувам. Тогава тя изви врат като змия, облиза устните си и се втренчи в мен с стъклените си очи.
Заотстъпвах обратно към средата на коридора, после се обърнах, също като зомби и влязох в хола.
Там всичко бе по старому. Новите дълбоки следи не изчезваха.
Бях облян в студена пот, сякаш току-що излизах от клетката на лъв. Със закъснение си помислих: това трябва да е просто шега, постановка. Но ако Кети се бе хвърлила към мен с кухненския нож, бих се стреснал много повече.
Какво да правя? Да се махна от къщата и да си плюя на петите? За да не се върна никога? Тя е готова за това. Или да остана, да говоря, да разбера защо са тези глупави игри и какво се иска от мен, за да не излиза от релси? Докато размишлявах, тя се върна в хола. Погледна ме и каза:
- Съжалявам, това не бе предназначено за твоите очи.
- Нима? А на мен някак ми се струва, че е трябвало да го видя. Какво искаше да докажеш с това?
- Нищо. Живея, както ми харесва. И да драскам по дървото обичам. Виждаш ли? - Тя посочи към камината. – На лицето ти се чете страх.
- Може би защото ме е страх.
Тя се плъзна до мен и ме обви с ръце.
- От мен ли се боиш?
- Боя се – не е точната дума.
Тя ме целуна по брадичката, и с всяка целувка усещах докосването на зъбите й. Мога да си представя как би се държала, ако в този момент правехме любов. Но това някак не ми се понрави. Исках да я отблъсна и да избягам… Но някак грижата за човека се превръща в навик, а с навиците, както е известно, е трудно да се бориш. Само си представете: влизате в къщата и виждате красиво момиче с шишенце таблетки в едната ръка и бръснарско ножче в другата. Какво ще направите? Ще помолите за извинение, ще излезете и ще затворите вратата?
В допълнение, почувствах, че Кети трепери. Мислех, че в тази къща само мен ме тресе.
- Сложи си палтото и се обуй - казвам.
- Но нали вали сняг.
- Винаги тези оправдания ... Обличай се.
Десет минути по-късно бяхме на улицата. Студеният сребрист въздух сякаш съвсем взриви главата ми. И изведнъж се запитах: къде я водя? Но Кети не казваше нищо и вървеше до мен като добро и послушно момиче, което не е наясно какво е намислил добрия чичко. Повозихме се с метрото, слязохме и тръгнахме към квартирата ми на Мейсън 23. Никого не бях водил тук без да е крайно наложително, даже заека не бях носил. И сам се опитвах да нощувам в "Кралят на чашите", в къщи се появявах, само за да си отспя, да потракам на пишещата машина и да помисля за моето житие-битие. Ето я и моята бърлога. До квартирата имаше само две стъпала и няколко изпочупени части от парапет. Стаите в отразената от снега светлина бяха студени и неуютни, накъдето и да погледнеш стари вестници, списания и прах. Но това бе моя свят и тук Кети не ми бе нужна. Но все пак я доведох. Защо? Може би някаква частица от подсъзнанието ми реши, че тази малка стая, направена от моята, собствена ектоплазма ще я убеди, в това, което не бе по силите на каквито и да било думи? Влязохме и Кети се огледа със страхопочитание. По пътя не разменихме и една дума.
- Удобства като в лукс категория - казвам аз. - Вярно, почти нищо не работи.
Кети отиде до прозореца и постоя. На раменете й се топяха снежинки. Тя погледна към двора, към кофите за боклук, към глазираните със сняг счупени бутилки. Когато се обърна, очите й блестяха, капеха сълзи. Тя скочи и се притисна към мен. Разбирах какво значат тези прегръдки. Разбирах, че мога да си я върна, ако поискам. Струваше ми се, че в стаята само косите й запазват цвета си. А те светеха.
- Прости ми - прошепна тя. - Прости, прости.
А мен ме обори такава умора, всичко ми изглеждаше някак абсурдно. Галех Кети по главата и знаех, че на сутринта ще се обадя Женевиев и ще питам какво по дяволите, да правя по-нататък.

На сутринта, около седем, изпълзях от леглото, поразтегнах се и без да будя Кети излязох. Както обикновено, уличния телефон отпред не работеше и аз се завлачих към кабината на ъгъла. Снегът бе като тънък килим и влажно скърцаше под краката ми. Небето, както в средата на лятото, блестеше ярко синьо. С други думи, утрото изглеждаше оптимистично, щедро обещаващо незнайно какво. Аз веднага се обадих на Женевиев – непонятно ми беше кога имаше време за сън. Разказах й всичко. И се чувствах при това пълен глупак.
- Малкият, браво на теб! - каза Женевиев. И предложи:
- Доведи я при мен да закусите. И какво? Може би кучето ми ще я подгони и на дървото.
- Да. Мислиш, че съм се побъркал и съм си измислил всичко.
- Не, не мисля.
- Сега ще кажеш, че всичко това са глупости, че трябва да се посмея и да забравя.
- Няма да кажа. Това не е глупост.
- Нима?
- Да. Слушай, струва ми се, че от всичко това ти се е поразмътил мозъка. Не знам, деца, с какво мога да ви помогна .. но знам един човек, който може.
Това е така. Женевиев знае адски много хора, способни да помогнат на когото и за каквото трябва. Те ще ви устроят като певец в операта, ще ви разяснят какъв сте били преди шестстотин години в средновековна Европа или ще намерят полицай, който взема присърце историята за мошеника, отмъкнал пломбите от зъбите ви.
- Той психиатър ли е?
- Нещо такова. Потърпи, сам ще видиш.
- Женевиев, трябва да е съвсем полекичка. Много внимателно, разбираш ли?
- Така и ще бъде. Чакам ви в осем.
Все пак е добре като прехвърлиш грижата на чужд гръб. Веднага ми олекна. Забързах по снега обратно, разгадавайки като дете следите по пътя - човешки, птичи, кучешки. Знаех, че мога да разчитам на Женевиев. При нас това бе най-добрата вълшебна пръчица. Трябва да намеря малко свободно време, защо толкова се напъвам за всичко това. Но не и сега. Не с това настроение.

Качих се на втория етаж, влязох в апартамента и не намерих Кети. Нито в леглото, нито в банята, нито дори в килера. Едва не откачих от страх и гняв, и тогава видях на перваза на прозореца чантата й. Прозореца - широко отворен, а от него се виждаше снега по стъпалата на противопожарната стълба с добре очертани черни петна от стъпки.
Качих се по стълбата и видях долу, на двора, Кети. Тя стоеше с гръб. Честно казано, зарадвах се. Облегнах се на парапета и извиках:
- Кети! Отиваме на закуска у Женевиев.
Тя се обърна към мен, видя ме, но не ме позна. Изобщо не ме позна.
И тогава замръзнах. В зъбите си държеше окървавен, треперещ, все още жив гълъб.
Бях закъснял с предложението за закуска.

превод: Преслава Кирова ©