От "Да бъдеш блу (син)" от Уилям Гас

снимка: goldenhourbookstore.com

ФИЛОСОФСКО ИЗСЛЕДВАНЕ

Първа част

I

СИНИ моливи, сини носове, сини филми, закони, сини крака и чорапи, езикът на птиците, пчелите и цветята, както пееха докерите, този оловен вид, който кожата има, когато е наранена от студ, контузия, болест, страх; калпавия ром или джин, който наричат „синя разруха“ и сините дяволи на неговия делириум; руски котки и стриди, доброволно или насила задържан дъх, синьото, което казват, че имат диамантите, дълбоките дупки в океана и блейзърите, спечелени от английските атлети, за да могат да ги носят джентълмените; страданията на духа - бунища, униния, понеделници - всичката тази мрачност - нискочестотна, меланхолична музика. Новошотландци, цианоза, изплакване на коса, синка, белина; рядката синя далия също като онази синя луна, проникновените неща се случват само веднъж или обявяването на коз във вист (но кой помни какво е вист или каква е смъртта на неизиграните игри?), и съответно знамето, Син Петър, което е нашият сигнал за тръгване; бърза стъпка, парите на Конфедерацията, сенчестите склонове на облаците и планините и следователно постоянно нарастващото отсъствие на Рая (ins Blaue hinein казват германците)*буквално „в синьото“, преносно “на тъмно“, без видима посока, цел*, следователно цветът на всичко празно: сини бутилки, банкови сметки и комплименти, например, или когато небето се превърне в костенурка, синьо-зеленото блеене на океана (и двете едни и същи), и Ада, с неговите спретнати и озеленени редици от бетонни колиби, и газово-сини пламъци; социални регистри, изпитни книжки, синя кръв, балове и бонета, бради, палта, яки, чипс и сирене... педантичният, неприличен и цензуриращ... напоен здрач, кисело море: чрез смесица от случайности, синьото се е превърнало в техен цвят, точно както е означавало вярност. Сините закони са взели своя нюанс от хартията, на която са били отпечатани. Сините носове са били кръстени на картоф. Малката библиотека на Е.Холдеман-Джулиус, където за първи път прочетох „Еволюция на любовта“ от Елън Кeй, напразно надявайки се на одобрението на пениса ми, такива корици имаше. В същата поредица, която се продаваше за стотинки по онова време, бяха любовните писма на онази португалска монахиня, Мариана Алкофорадо, със сигурност преуморена и обременяваща дама, чието съществуване безчувствено забравих, докато не прочетох за нея отново у Рилке.

Първата от тези джобни брошури бе, неизбежно, „Рубаят“. Тя беше с правилните настроения, правилната дължина, в красиви четиристишия и като чифт лъснати обувки, имаше точно правилните умора от света и еротичен блясък. Не.

19, най-близкото до „Каната и клонът“ („Каната и клонът“ се отнася до известните начални редове на „Рубайят“ на Омар Хаям, често превеждани като „Книга със стихове под клона, кана с вино, самун хляб - и ти“, отнасящи се до простите удоволствия, тема, популярна в литературата и изкуството.), беше озаглавено „Ницше: Кой Беше Той и За Какво Се Бореше“ от доктор М. А. Мъге. Всички тези главни букви преди това бяха за Бог. Спомням си, че имаше и други, които възпроизвеждаха речите на Удроу Уилсън от времето на войната с шрифт, който понякога се свличаше към долната част на страницата, сякаш отслабен от тежестта на думите по-горе. Синият цвят на тези книги вече е блед, хартията е крехка като хляб за причастие, докато асоциацията ми с Уайлд и Дароу с цвета, някога толкова интензивен, също е избледняла.

Пенисът ми не одобри и Ницше, нито есето на г-жа Ани Безант за бъдещето на брака предизвика вълнение. За това човек трябваше да отиде до Ливрайт - за други цветове: Черно и Златно - където би могъл да бъдеш стоплен от Стендал, Хюнекер и Жул Ромен, от Балзак и Реми дьо Гурмон, и където декадентството на Пиер Луи беше истинско и нито капка синьо не капеше върху прясно пресеченото сирене.

Джон Мидълтън Мъри редактира „Синьото ревю“ за трите забележителни броя от съществуването му, а нещо, наречено „Синият календар“, предсказваше времето от 1895 до 1898 г., без никога да е имало нещо вярно. Само монета от пет цента, също синя, от същата суха кутия на тавана, „Байбелот“, лилипутско периодично издание с корица с готически надписи, което буквално крещеше ИЗКУСТВО, попадна в болните ми ръце.

То дойде от Мейн, вместо от Канзас, и препечатани парчета, които преди това бяха изчезнали от страниците на „Тъмносиньото“, неясно прерафаелитско месечно списание със заглавие, толкова разочароващо непълно, колкото и счупена музикална фраза. Тези рапсодии бяха отпечатани и изчезнали от поглед по начина, по който пъстървата, сигурен съм, все още изчезва сред преливащи се цветове на студената, бездънна Синя дупка на моето детство в Охайо, внезапно, за да се появи отново в бистрите, бързи потоци и плитки езера, които то захранва, сякаш нищо магическо не й се е случило. Всеки от оскъдните броеве на списанието съдържаше по едно-единствено, малко свещено, леко зловещо и винаги деликатно напарфюмирано произведение на Уилям Морис или Франсис Томпсън, Андрю Ланг или други. 

Серията, която видях, завършваше тихо с почитта на Суинбърн към художника Симеон Соломон (дори тогава в синкава забрава). Сега това забравено есе на избледняващ поет ни предоставя първия пример, преди да сме напълно готови за каквото и да е: описанието на две фигури в картина... прозата в един нюанс на синьото оставям на вас.
Едното момиче, облечено в бяла дреха и сияещо като бели водни цветя, е наполовина изпуснало розата, която е увиснала в ръката ѝ, изпускайки лист по лист като сълзи; и у двете се чувства отмалата и плодоносния цветен въздух на това знойно място; наклонените им крайници и пламенни лица са изпълнени от богинята; устните и очите им примамват и очакват невидимата придружителка Любов.

Чистите, перленобели бузи и нежните устни все още носят около себе си фината чистота на съня; цялата картина е обгърната от тежката, лятна светлина, но е полусъбудена. Нищо по-просто и блестящо красиво не е създадено през последните години.

Ланг, очевидно обичащ цвета, редактира „Синята поетична книга“.

От прозореца си Катрин Мансфийлд вижда градина, пълна с див шибой и сини емайлирани тенджери, и записва наблюдението си в писмо до Фрида Лорънс, което никога няма да изпрати. Стивън Крейн пише и публикува „Синият хотел“, Малкълм Каули “Синята Джуниата“ и Конрад Айкън “Синьото пътешествие“. Като дъждовна вода и бели пилета, К.М. възкликва: 

Много красиво, о Боже! е син чайник с две бели чаши, които го придружават; червена ябълка сред портокали добавя огън към пламъка - в белите библиотеки книгите летят нагоре-надолу във везни от цвят, с повтарящи се розови и лилави нотки, докато не остане нищо друго освен тях, звучащи отново и отново.

След това са студеният канадски климат и цвета на дълбокия лед. 

Хрилете на риба. Буйна трева. Кит. Сойка. Панделка. Перка.

Към превода на цялата първа част >>