Одеялото

Помните ли като деца си разказвахме едни черни, страшни истории - Жълтата жена, Черното лале и др. Та подобно на тях един малък туристически хорър. ;))

***

Когато замръкнаха край малкото родопско село смятаха, че единствената истинска заплаха наоколо са зверовете в гората.
Не се беше стъмнило съвсем и небето над тях все още тлееше в най-тъмното на синьото. Усещаха вече, че раниците са се враснали в гърбовете им и с нетърпение чакаха момента, в който ще се отърват от тях. Няколко от къщите светеха и те се отправиха към най-близката, за да попитат къде биха могли да се подслонят. Дълго хлопаха на вратата, някакво куче се съдираше от лай зад оградата, но никой не отвори. Обиколиха така още една-две къщи, но никой не им обърна внимание. Накрая вече почти се бяха отказали и решиха да спят на някоя от поляните като се редуват, когато една порта се отвори и малка, съсухрена старица излезе и ги погледна въпросително. Те завикаха един през друг “добър вечер”, старицата кимна и също промълви нещо. Попитаха за пренощуване, тя ги поизгледа един по едни мълчаливо и после затвори вратата. Те постояха още минута, спогледаха се, после вдигнаха рамене, обърнаха уморените си натоварени гърбове и си тръгнаха. Бяха направили само няколко крачки, когато вратата изскърца и се отвори и те чуха гласа на старицата. Обърнаха се – тя им махаше да се приближат, после затвори портата, позагърна се по-добре във вълнения си шал и като потракваше с бастунчето си тръгна покрай дувара. Те тичешком се върнаха и я последваха. Нощта бе станала непрогледно тъмна, нямаше луна, но очите им вече бяха свикнали с тъмнината. Чуваха само как старицата потропва и се движи като малко парче мрак пред тях. Минаха покрай много стари, тъмни, безлюдни къщи, накрая старицата се спря пред една врата и завъртя ключ в някаква стара стържеща ключалка. Някой се сети да извади фенерче – старицата измърмори и замаха раздразнено с ръка, после тръгна към къщата си като не спираше да говори нещо, което само тя разбираше. Те я поизгледаха как изчезва в тъмнината, после се обърнаха към вътрешността на къщата, откъдето лъхаше хлад и мирис на старо. Точно пред тях имаше стръмна дървена стълба, която водеше на втория етаж. Заизкачваха се по нея и старите стъпала скърцаха под тежестта им. Звучаха така сякаш някой охка от болка и тежест и те направили няколко крачки спираха, сякаш от угризение, че причината за стенанията са те. Накрая излязоха на открития чардак, който гледаше към обраслата градина в задната част на къщата. Славей се обаждаше от тъмнината и създаваше впечатление все едно пее на дъното на пропаст – така отекваше звука в стените на къщата. Видяха две врати, които водеха към две не много големи стаи с ниски миндери, почти празни – имаше само някакви малки шкафчета до прозорците, а в едната и голям сандък в единия ъгъл. Разпределиха се някак в двете стаи, завивки нямаше, така че навлякоха още някоя и друга дреха и с облекчение опънаха телата си. Някой каза, че ще провери за завивки в сандъка и измъкна от там някакво старо одеяло, но никой не пожела да се завива с него, така че той сам го взе, огъна се като пашкул и накрая се възцари тишина и в двете стаи. Чуваше се само дълбокото им дишане.
- Ей – чу се съвсем неочаквано вик - ей, това одеяло е пълно с буболечки, отвратително – притежателя на завивката скочи, хвърли я далеч от себе си и заизтупва дрехите си.
- Млъквай вече, хайде – обади се с досада и умора друг – ще минеш и без одеяло, заспивай.
Спаха дълбоко, бяха толкова изморени – от прехода, от лутането из селото в търсене на място за нощувка... Но въпреки всичко не спаха спокойно, на всички се присъни един и същ сън, един кошмар: видяха как някакъв завит през глава с одеяло човек спи до тях, как то леко се надига и спуска от дишането му и как после постепенно одеялото започва да се превръща в една плътна тъмна маса от движещи се буболечки. Как те започват да лазят по заспалия човек - да влизат в отворената му уста, в носа, в ушите... Той се събужда, но не може да диша, бясно започва да мята с ръце и крака, дави се – а гадините бликат вече дори от очите му, ужасения му поглед изчезва под тях, после изчезва целия, става една огромна маса от движещи се буболечки с формата на човек...
И уплашени до смърт всички се събуждат, а някои дори с вик се надигат от местата си. Гледат се изненадани един друг, а после виждат че в единия ъгъл все още някой спи, някой завит с одеялото...
- Нали снощи го махна? – сещат се.
- Да, махнах го, но явно друг го е взел.
Огледаха се, липсваше едно от момичетата, вероятно й бе станало студено и бе решила да се завие.
Наобиколиха спящата. Отдолу не се долавяше никакво движение, дори не чуваха дишането й. Някой взе една пръчка от перваза и с рязко движение отметна одеялото:
Разкрещяха се и избягаха от стаята, от къщата, от селото...
Остана само този с пръчката, взиращ се невярващо в излъсканите, почти полирани кости на скелета, които се показаха отдолу. Черепът се заклати, неподдържан вече от нищо, с глух звук тупна на земята и се търколи в средата на стаята.