Реалистите от Чарлс Пърси Сноу

Една много хубава книга, която изтеглих от Читанка.

Истории за живота и творчеството на Стендал, Балзак, Дикенс, Достоевски, Толстой, Галдос, Хенри Джеймс и Пруст.

Почти всичко ми беше много, много интересно, защото автора по много добър начин прави връзка между характера и живота на писателите, и тяхното творчество. Виждаме как то е хем отражение на живота им, хем пък по някъкъв начин често го има това отделяне на таланта от живота на самия писател.  Интересното е също, че авторът всъщност е физик и дори е бил редактор на списание "Дискавъри".

Понеже Достоевски ми е любим от изброените (Не съм чела нищо от Галдос и Пруст - купих си "Против Сент Бьов и други есета", но не съм я започнала още), ще цитирам само някаква част от написаното за него. Но искам да кажа, че историята на всеки един от писателите си заслужава да бъде прочетена, дори тази на Толстой, когото за разлика от Достоевски недолубвам и когато я прочетох всъщност разбрах защо. Пърси Сноу проявява истински критически талант и описва, и положителното, и отрицателното относно писателските дарби на всички и тънката психологическа връзка с начина на живот и културата на самия човек, която невинаги е видима и пряка.

Взех си още една книга от същия автор " Двете култури" (имаше екземпляри от нея в "Книжен пазар" дори за 1 лев, гледам сега са вдигнали цените :) и когато я разгърнах видях, че предговора е от Георги Джагаров и, че Пърси Сноу е получил посмъртно Димитровска награда за мир през 1981, което ме накара да се замисля дали да я чета въобще, но когато я попрегледах все пак реших да й дам шанс, защото видях че през 1959 г. е казал неща, които в момента са доста актуални. Ще напиша за нея допълнително.

***

"Достоевски притежавал и тънък психологически усет. Тази дарба не е обикновена, но редица други писатели също са я имали и са я използвали съвсем естествено като него, например английските писатели Тролъп и Джейн Остин. Но Достоевски се е отличавал и с изключително силно психологическо въображение. А това е една много по-рядка дарба, която вероятно се дава по рождение. Такава дарба не може да се придобие и трудно се ръководи. Но освен рядка тя е и опасна. Благодарение на нея можел да разбира и да споделя не само двойствените мотиви (както сам ги наричал), а и многочислените мотиви, които съществували и в неговата собствена природа, и в изкуството му. Тя не допринесла за яснотата на неговата познавателна мисъл, но довела до някои от най-изумителните му открития. Същевременно довела и до някои психологически измислици както в личния му живот, така и в творчеството му. Толстой, който питаел дълбоко недоверие към психологическото въображение, питаел недоверие и към писателското дело на Достоевски главно, макар и не само поради тази причина.

Като младеж след това триумфално начало Достоевски не можел да намери равновесието между своето въображение, от една страна, и своя интелект, изкуство и обикновеното си човешко съществувание, от друга. Указание за това има в текста на „Бедни хора“ и на последвалите я книги. Указанието е отрицателно. Отношенията между мъжете и жените в тези книги са неестествено лишени от всякакъв секс и дори от най-малкия намек за чувственост. А ние знаем с положителност, че в по-зрялата си възраст Достоевски е доказал своята чувственост. Той е имал своя дял, дори повече от дял, в живота на насекомите, ако използваме собствения му израз за братята Карамазови. Неговите писма до втората му жена, чак до последните месеци на живота му, преливат от чувственост. Той вероятно е нямал животинската свръхпотентност на Толстой, но щастливи са онези човешки същества, които могат да се наслаждават толкова, колкото се е наслаждавал Достоевски.

На двадесет и пет-шест години той не знаел в какво вярва и въобще какви са позициите му. Неговото психологическо въображение го обърквало с многообразни мотиви, но също важало и за неговото политическо въображение. Често между двете нямало ясно разграничение. Той бил типичен русин от средата на века, който се лутал във всички възможни за един независим човек посоки. Независим, защото никое разумно действие не можело да му наложи своите ограничения — така както би станало в едно организирано буржоазно общество като английското. Много рядко се намесвал неговият инстинкт за реалността, но той все още бил прекалено подсъзнателен, за да го ръководи. Изправян ежедневно пред материални затруднения, той непрекъснато заемал пари. Започнал да получава първите си пристъпи на епилепсия.

Нито тогава, нито сега е ясно какво е било в действителност неговото здравословно състояние и коя е била причината за заболяването му. То го измъчвало от двадесет и пет годишна възраст до края на живота му. Болестта му не била фатална. Той не умрял от нея. По-скоро тя го обърквала, плашела го, но не представлявала смъртна опасност. Причината не е травматичен шок, както гласи общоприетата легенда. В „Идиот“ той дава клинически безпристрастно описание на онова, което изживявал — блажената аура, неясното чувство на щастие, предшестващи припадъка, и безнадеждната депресия след това (която специално в неговия случай продължавала с дни). Бил подозрителен, с извънредно изострени нерви, неспокоен както много други епилептици. Неведнъж се е загатвало, че това негово състояние било в основата на психологическите му дарби. Грубият здрав разум би отговорил, че епилептици има много, но само този е психологически гений.

Никой друг велик писател не е бил подлаган на каторга. По-късно той описал преживяванията си, съвсем леко изменени, в „Записки от Мъртвия дом“, описал ги обективно, без капка озлобление, така, сякаш това било някакво своеобразно божие наказание, понесено от друг. Според Толстой това е едно от най-верните изследвания на човешкото страдание, напълно лишено от сантименталност въпреки човешкото съчувствие. И наистина е така. Това е единствената книга на Достоевски, която Толстой е хвалил.

Факт е, че през времето, прекарано в затвора, здравословното състояние на Достоевски се подобрило. Нервите му се уталожили. Ипохондрията му намаляла. При спокойни нерви той бил много твърд човек. Правело му удоволствие да се занимава с физически труд на въздух. Само в болницата успявал тайно да почете по някой и друг час, без обаче да има възможността да напише нито дума. Всъщност за него това е било почивка от творчеството, такава, каквато някои писатели намират по време на война. Сигурно е знаел, че когато отново излезе на свобода и може да пише, книгите ще започнат да извират една след друга и той ще бъде по-уверен в себе си от преди. Бил убеден, че учи много неща.

По-късно заявил, че тъкмо в затвора разбрал и обикнал истинския руски народ, най-низшите от низшите. Очевидно в този случай някаква своеобразна носталгия стопляла и омекотявала спомените му. Неговите писма от затвора не внушават такива чудесни човешки отношения. Не е ясно дали той е обичал най-низшите престъпници, но едно е сигурно — те не са го обичали. Достоевски не бил общителен дори с хората от своята среда, а с необразованите престъпници нито можел, нито искал да размени дори една дума.

Лесно е да се намерят в творчеството на Достоевски и други такива нюанси на вяра и невяра, на надежда и отрицание по отношение на общественото развитие, на конформизъм и бунтовничество. Лесно е, но не е убедително, Достоевски не открил хармонията. Говорел за руската широка натура (която включва и широтата на мисълта като добродетел). Добродетел или не, той я притежавал в по-голяма степен от който и да е друг.

Бил се отдалечил твърде много от безветрието от западноевропейски тип. Още в Сибир бил писал на една своя благодетелка: „Ако някой ми каже, че истината е вън от Христос, аз бих останал по-скоро с Христос, отколкото с истината“. Подобни негови афоризми объркали петербургските либерали; те били първите сериозни признаци за двойствеността на неговите възгледи през следващите двадесет години.

От друга страна, той не можел да се приобщи изцяло към славянофилите. Национализъм, да; боготворене на руския народ, да; но не и всевъзможните други реакционни идеи. По някакъв своеобразен начин бил и твърдо останал, типичен интелектуалец от деветнадесети век, здраво вкопчен в остатъците от идеите на Просвещението, коренно различен от Толстой. Например, за разлика от Толстой Достоевски подкрепял еманципацията на жените. Никой правоверен славянофил не можел да направи това.

Малцина са били ръководени от такива силни и широкомащабни емоции. Малцина са живели така вглъбено. Той е човекът, видял и казал онова, което никой друг не е съумял да види и да каже. Но все пак ние не бива да мислим за него като за нещо абстрактно. В края на краищата и Достоевски е бил човек като всички нас, човек от плът и кръв...

Също както при „Червено и черно“, „Ана Каренина“ и собствения роман на Достоевски „Бесове“, подтикът за написването на тази книга бил истински случай (става въпрос за „Престъпление и наказание“). Но както при Стендал, никакъв подтик не действал, ако дълбоко в душата на писателя не съществували подходящи предпоставки, дотогава неизползвани и дори неосъзнати. Подобно на Дикенс Достоевски разбирал настойчивостта на вътрешните мотиви за престъплението. Той вероятно е приемал необходимостта от власт и от поведение, съобразено с нормите на обществото; но същевременно знаел, може би дори смущаващо добре, какво значи да се озовеш извън обществото и да го проклинаш с презрение.

И тъй, неговото въображение било погълнато от Расколников, при това така упорито и силно, че цялата тази история престанала да му се струва неловка. До този момент никой писател не бил представял така, сякаш отвътре, полемиката между нормите на обществено поведение и свободната, бунтарски настроена душа. Никой не е съумял да я представи така и след това. Както се е случвало и с Достоевски (за негово смущение), свободната душа се вслушва в нормите на поведение, но после пак се стреми да си прави своето.

При такава изключителна книга обикновено не се обръща внимание на нейните чисто технически качества, но „Престъпление и наказание“ има поне едно такова качество, което не може да остане пренебрегнато. Това е първата творба на Достоевски, в която той разработва, почти без специално да се е замислял, метод за представяне на състоянията на вътрешното съзнание. „Идиот“ и „Братя Карамазови“, както ще стане дума по-нататък, са още по-ярки примери за този метод.

Бил добър и строг критик на собственото си творчество и затова, говорейки след години за тези свои две книги, обичал да прави следните две забележки. Първо, че ако е нямал чак толкова много грижи, ако е имал малко повече свободно време и не е бил в такава материална нужда, можел да създаде по-зрели и по-стройни в композиционно отношение творби. Можел дори да ги напише в почти толкова безукорен стил, както книгите на омразния Тургенев и тогава те щели да имат шанс да просъществуват също тъй дълго.

Достоевски не го знае, но неговите книги вече съществуват толкова дълго, колкото всяка друга велика творба от неговия век, и ще продължат да съществуват. И все пак в думите му сигурно има известна доза истина. Той винаги обмислял грижливо своите първоначални планове и първоначалните скици на образите си, както се вижда от неговите бележки. Неправдоподобните моменти се появявали в процеса на самото писане. Може да е крайно романтично да питаме дали Достоевски нямаше да бъде по-малко Достоевски, ако тези неправдоподобни моменти бяха старателно окастрени. Възможно е да е така. И все пак едва ли неговата дяволска проницателност би се променила, ако архитектониката на романите му беше идеална като тази на Ибсеновите пиеси.

Вторият самокритичен момент е по-интересен. Обикновено започвал книгите си въз основа на някаква превъзходна идея. Не бил ненужно скромен относно дарбите си и смятал, че никой друг не можел да има такива идеи. Но се самообвинявал в това, че никога не ги осъществявал както трябва. Повечето писатели изпитват подобно чувство, но той имал предвид нещо по-специално. Изглежда си е мислел, макар и да не е използвал този модерен термин, че не му достига техническо умение. Той не би могъл да смята, че му липсва умението да въздейства психологически върху читателя. Но не е бил много далеч от истината, ако е допускал, че не притежава широките технически способности на един Дикенс или на един Толстой.

Достоевски не се е стараел да намери начин, за да изрази динамиката на вътрешното съзнание. Първи Пруст и Хенри Джеймс от големите писатели се замислили дали да не експериментират в тази насока, но дори и те не се заловили с въпроса прекалено устремно. Дикенс и Толстой имат някои случайни попадения в това отношение. А тъй като притежавали технически възможности, за да изразят всичко, те биха направили и повече такива опити, ако са смятали, че си заслужава. Докато Достоевски всъщност имал само един способ, който използвал в романите си за всякакви цели, и това е драматургичният диалог, който по напрегнатост надминава всички граници на нормалния човешки диалог и все пак, като по чудо, внушава не само действителни чувства, но също така колебанията и стремленията на ума и на душата.

Всъщност благодарение на дълбокия психологизъм на Достоевски този единствен технически похват е достатъчен, за да бъдат описани различни видове съзнание. И все пак, когато изследвал княз Мишкин в „Идиот“, Достоевски, изглежда, останал разочарован от крайния резултат. Първоначалното му намерение било да ни каже повече от казаното до този момент за един наистина добър човек. Преценил, че не го е осъществил.

На нас днес ни се струва, че критериите на Достоевски са били почти толкова високи, колкото тези на Шекспир, който сметнал, че всъщност не е сполучил с „Крал Лир“. За мнозина, между тях и за автора на тези страници, „Идиот“ е връх в изкуството на Достоевски, който отстъпва само на „Братя Карамазови“. Някои дори го поставят над него. А и въпреки неудовлетворението на Достоевски, това била неговата любима книга.
Дори само образите на Аглая Ивановна, Настася Филиповна и Рогожин биха били достатъчни, за да накарат и най-добрия писател да си помисли, че животът му не е отишъл непразно. Но опитвал ли се е друг да опише такава доброта като тази у княз Мишкин? Това е едно постижение, което няма равно на себе си. И то е може би в още по-голяма степен несравнимо поради двусмислието, с което Достоевски оставя княза накрая. Това не е, защото князът полудява. Намерението на писателя не е било да представи символичното поражение на добротата. За Достоевски, който приемал съвсем спокойно своята велика идея, Мишкин не е някакъв символ, а уязвимо човешко същество, същество като всеки от нас, чиято сила би намаляла, ако съществуваше просто като персонификация на тази идея. Не, двусмислието се появява още преди да полудее князът. Той говори с Радовски, моли го да повярва, че Аглая ще разбере защо той, Мишкин, трябва да се ожени за Настася Филиповна. Радовски не е симпатичен персонаж, но подобно на други персонажи на Достоевски, той притежава необикновена прозорливост. Фактът, че прекалено голям брой герои се отличават с прозорливост, естествено донякъде е причината за яркостта на романите.
„Винаги съм вярвал, че тя ще разбере“ — казва Мишкин.
Радовски му отговаря направо, че тя няма да разбере. „Аглая Ивановна ви обича като жена, като човек, а не като някакъв отвлечен дух.“
После идва съкрушителният удар. „Вие най-вероятно не сте обичали нито едната, нито другата.“
Веднъж завинаги заявява на Мишкин, че въпреки своята всеобхватна доброта, въпреки че му е чужд всякакъв егоизъм, той не е способен на любов. На онази любов, която изпитват човешките същества. Дотам ли докарва добротата? Това ли означава добротата?
Както повечето от сериозните въпроси, поставяни от Достоевски, и този остава без отговор."