Ако имам дефекти, дефектен ли съм? от Иън Ли

фотоизтоник: billiebondart.com

Ръцете ми треперят, вдлъбвайки ръба на керамичната чаша, която оформям. Завъртам се и поглеждам другите андроиди занаятчии на фабричния етаж, размазани роботизирани ръце, гарантиращи, че всяка чаша ще е перфектна – и винаги е така. Дори лъскавите хромирани стени на фабриката са безупречни, освен пукнатината на лицето ми, отразена в тях. Но по някаква причина харесвам вида на тази вдлъбната чаша, затова я слагам на конвейера, предназначен за обработка, въпреки че това несъмнено ще повлияе на оценката ми за производителност.
Управителят на фабриката ми маха да се приближа:
- Какво ти става? Видя, че чашата не е съвършена, нали?
- Извинявай. Сигурно е от травмата на главата ми.
Той се мръщи.
- Производителността ти е спаднала до 96%.
- Минималният праг е 95%, нали?
- Виж, нашата фабрика използва пенсионирани андроиди вместо автоматизирани машини и се справяме добре.
Разказвал ми е тази история и преди.
- Но ако производителността ни се влоши твърде много, собствениците ще заменят всички с много глупави, но светкавично бързи машини. Тогава как ще плащаш за поддръжката и електричеството си?“
- Но лошото ми представяне е, защото една от фабричните машини ме нарани. 

Пропускам да спомена, че предишното ми представяне е било само 98%, че винаги съм допускал няколко дефектни творения - но и двамата го знаем.
- Затова ти предлагам да приемеш компенсацията, която фабриката предлага и да отидеш на поправка.
Пръстите ми се плъзгат надолу по пукнатината на лицето ми, проследявайки назъбения ѝ стоманен ръб. Не разбирам точно какво трябва да се поправи.

***

Механикът в сервиза избърсва челото си с чистата страна на ръката си и оставя чука.
- Смяната на главите е бърза. Мисля, че имам и твоя модел на склад.
Поклащам глава, жужаща от мисълта, че ще я загубя.
- Приятел, това е абсолютно същата невронна мрежа. След прехвърляне на паметта няма да забележиш разлика.
- Но умът ми е обработил нещата. Не е същота като фабричната невронна мрежа.
- Фабрично зануляване, плюс нова лицева плоча тогава?
- Не можеш ли да отвориш главата ми и да поправиш само това, което кара ръцете ми да треперят?
- Това е на практика мозъчна операция. Твърде трудоемко е и няма гаранция за успех.
Той вдига ръце и се връща към удрянето по металната плоча.
- Нещо не е наред с логическите ти схеми. Няма проблем да си смениш главата и да се отървеш от грешките, които се натрупват в невронната ти мрежа.
- Бих искал да запазя и тази лицева плоча.
- Не го препоръчвам. Пукнатината ясно показва, че си дефектен.
Поразпитвам наоколо, но от другите сервизи казват същото.

Дефектен. Може би точно това съм. Андроид, неспособен да моделира последователно няколко прости чаши. Но предпочитам да ръждясам и да изгния, отколкото да загубя това, което е в главата ми.
Победен, сядам на тротоара, вероятно изглеждайки като скрап за минаващите, ако изобщо си направят труда да ме погледнат. Някои имат криви усмивки, други имат неравна походка, на някои им липсва коса. Сигурно не всички се нуждаят от перфектно изработени чаши?
Мъж с голям белег на лицето забелязва, че енергията ми е паднала и спира, за да ме зареди от преносимата си батерия. Той посочва белега си, после пукнатината на лицето ми и ми отправя усмивка с неравните си зъби. Тръгва си преди да мога да му благодаря.

Когато капчици започват да падат от небето, аз оставам на мястото си. Ставите ми скърцат, докато се свивам. Чакам да бъда отмит. Вместо това, една жена се навежда, сребристите кичури в косата ѝ се люлеят като металните части на вятърна камбанка.

- Искаш ли да поправя тази пукнатина?
- Благодаря, но предпочитам да си стои.

Чувствам нужда да обясня, но ми е трудно. После си спомням за милия мъж по-рано.

- Това е белег.

- О, разбира се, ще запазим спомена за него. Просто не бих искала водата и ръждата да повредят схемите ти.

Любопитен съм как би могла едновременно да го поправи и да го запази, ставам и я следвам. Тя ме води по неравна пътека от груби бели камъни към слабо осветена къща. Вътре, под открити дървени греди, заобиколена от груби сиви стени, се намира бедняшка работилница. Инструментите и длетата, лежащи на работната маса, са покрити с ръжда. Керамични саксии и вази са разпръснати из стаята. Привличат ме несъвършенствата им - неравни ръбове, неравни повърхности, избелял лак.
- Ти ли ги направи?

Те са дори по-деформирани от чашата, която аз моделирах.

- Някои от тях.

Тя ми прави знак да седна. Тапицираният ѝ стол е груб и приятен.

- Други поправям, след като се счупят или напукат. Като тази.

Тя ми подава чашата, която поправя, пукнатините по стените ѝ са запълнени с жилки от фин златен лак.
Не знам защо, но нейната дефектна чаша ми говори повече от която и да е от перфектните, изработени от андроидите майстори.

- Би ли искал да запълня пукнатината си по този начин?
Пръстите ми се озовават върху керамичен чайник, върху който работи, чиято счупена дръжка е реставрирана със злато, което се слива безпроблемно с оригиналната небесносиня глазура. Всяка част, която поправя, сякаш има спомен за своите недостатъци и травми. Може би нейният подход е точно това, от което се нуждая.
Докато тя подготвя процедурата, ми хрумва друга идея: 

- Ами, ако искам да поправя нещо повече от пукнатината? Ако поискам да поправиш и това, което е в главата ми?

Тя прави пауза.

- Не разбирам много от електроника. Но защо си толкова сигурен, че има нещо, което трябва да се поправя вътре?

Мисля за моята 96% оценка за производителност и за онази вдлъбната чаша. Но след това поглъщам топлината на изящно дефектните предмети, които ни заобикалят. Може би в изработването на изделия има нещо повече от това, което се съдържа между стените на онази фабрика. Фабриката, хората, които я управляват и тези перфектни андроиди работници може би никога няма да уважават нещата, които аз ценя.

Със злато, стичащо се по металната ми лицева плоча като блестящи сълзи, питам:

- А имаш ли нужда от чирак?

---

Източник: https://short-edition.com/en/story/short-fiction/if-i-have-defects-am-i-defective

Превод: Преслава Кирова ©

https://en.wikipedia.org/wiki/Kintsugi