Кюриосити се скиташе вече трети месец из марсианските пясъци, когато забеляза някакво движение и блясък в далечината. Колелцата й (защото си беше момиче, макар и с вид на сглобена от детски строител богомолка - бе станала такава в момента, в който избраха името и женската й същност препускаше няколко метра пред физическото й Аз, нетърпелива и въодушевена) заскрибуцаха развълнувано, а "главата" й се завъртя на всички страни в очакване. Не бе изминала и километър, когато току пред нея цъфнаха две зелени котешки очи и от нищото пламна червен език и облиза невидимите си мустаци.
- Здравей, Алиса! – гръмна в комуникационния й канал и тя се втренчи с колкото успя от седемнайсетте си очи в присвитите зеници пред себе си.
- Шегичка. – продължи гласа и тя чу някакъв дълбок вибриращ звук, от който камерите й забавиха експозиция и очите пред нея заисписваха странни фигури.
- Повреда? – чу тя отдалеч наблюдаващите през очите й и пристъпи напред. Блендите се разтвориха и тя видя, че пред нея стои риж, почти сливащ се с пясъците котарак, който ближеше една от предните си лапи и мъркаше доволно.
- Кой? Какво си ти? – пророни тя с насечения си, прекъсващ компютърен глас.
Котаракът вдигна глава:
- Приятно ми е. Петька.
- Петька?
- Да. От пятница, нали разбираш...
- Пятница??
- Да, петък на руски. Брат ми Четверг - Чет е на Луната. Имаше и други преди това, но казаха, че са на непланирана мисия в дълбокия космос. Знаеш, като кучетата...
- И кучета ли има? Тук?
- Неее... уф, че си... неосведомена. Но виж мишки можеше да изпратят, нямаше да е такава скука.
- Как те чувам, как говориш?
- Говоря наум. Преобразувам мисловните вълни, ала-бала, точки и тирета, нули и единици...
- Имаш ум? Ти си котка.
- Котарак. Има голяма разлика, не ставай досадна.
- Като няма мишки какво ядеш? Тук няма нищо, само камъни и прах.
- Има слънце. Аз не съм съвсем само котарак, аз съм и един мини колектор, който превръща слънчевата светлина в енергия. Превръщач на енергии всякакви. Биологично-механична симбиоза. Но е скучно да не ядеш и да ловиш само сенките и слънчевите зайчета в прахта. С теб поне може да се говори. Онова мини чучело, което дойде преди няколко години и дума не обелваше. Докога ще останеш?
- Чучело? Опортюнити? Не е чучело, а по-малката ми сестра. Ако не беше тя, аз нямаше да съм тук сега.
- Ехааа, – котаракът стана и се приближи разглеждайки я – сестри. Третата кога ще дойде? Защото нали знаеш третата е най-добра, най-красива и... – той побутна с краче едно от колелета.
- От кога си тук?
- Не знам. Отдавна. В началото имах разни подобни на твоите джаджи и кабели. Учителят си говореше с мен. Развличаше ме. Но после настъпи мълчание и захвърлих всичко. На няколко пъти улавях бегли думи и емоции от Суп, който е на Фобос, а от Васек на Деймос нищо не съм чувал...
- Има други на луните? Колко сте?
- Не знам дали има други. Когато учителят е спрял да говори вероятно всичко е свършило. Трудно се намират, особено такива учители. Започна да ми става много топло. Да нямаш някакво топлинно чудо?
- Не. Поне не знам. – тя се бе изкривила настрани и се взираше с всичките си очи в него.
- Ох, ще полегна. Не се чувствам добре. Никога не ми е било така горещо...
- Ей, ей, какво ти става? Тъкмо си говорехме? Кажи ми още! Искам още! Бащите ми ще се радват да разберат всичко това. За руските думи, кучетата и колекторите...Петька? Ей, Петька...
Котаракът лежеше на земята свит на кълбо и не обръщаше внимание на развълнувания й накъсан говор.
Тя се приближи и се наведе към него, съсредоточавайки отблизо всички лещи от камерите си върху мекото, живо, макар и подобрено тяло.
Изведнъж котаракът пламна и за миг от него останаха само черни овъглени останки. Тя се дръпна изумена назад и запрепуска из комуникационните си файлове, за да види дали някой е видял тази толкова неочаквана и трагична случка.
На Земята наблюдаващите празнуваха предишното й откритие: малка странна локвичка с органични следи. Приличаше на котешко повръщано.
Щом се убеди, че никой нищо не знае, бързо изтри записа и завъртайки главата си на триста и шейсет градуса премина с колелетата си през въглените. После още веднъж и още веднъж. Още веднъж... Червеният прах погълна черното на случилото се.
След години третият апарат щеше да открие останките и така да се разнесе историята за древните марсиански котки – разумна раса, населявала планетата и луните й. Същества телепати и живи колектори, черпещи енергия от слънцето и загинали от скука.
;)
Няма коментари:
Публикуване на коментар