истории от паралелни светове – Ангола
„... Все чувам да се говори, че напоследък Светът е станал страшно и опасно място. Не съм съгласна. Светът винаги е бил и ще бъде опасно място. Оцеляването е въпрос на адаптация. Ако дори и най- приспособимите няма да се измъкнат живи от него, има ли смисъл подареното ни време да преживеем затворени в илюзии за безопасност?“
Тази част от света не ми е особено позната и беше малка изненада за мен, че в Ангола говорят португалски, (всъщност „черен португалски “- претогеш), но да - страната всъщност е била най-големият „износител“ на роби за Бразилия като бивша португалска колония. Снимките на столицата Луанда и плажовете изглеждат прекрасно в интернет, но както знаем и за нашите градове (и държава) реалностт е доста по-разлина.
Историята започва с това как авторката завърша магистратурата си по психология през 1996 и спешно се налага да разпродадат всичко и да замината за Африка, заради тригодишния договор на съпруга й. Оказва се обаче, че ректорът на университета, в които той трябвало да преподава, откраднал половин милион долара и бил осъден по бързата процедура, което правело договорите, подписани от него невалидни. По това време Ангола все още е в гражданска война., която продължава почти 30 години ( от 1975 до 2002).
„...Африка не е за слаби хора, нито физически, нито психически. Ако човек иска да оцелее в тази среда, трябва да се науи да мисли и решава бързо, да спазва определени правила за безопасност и да познава когото трябва...
Сама съм... в африканска държава с гражданска война..., в средата на шестмилионен непознат град.., не знам нито дума португалски..., нямам никакви документи..., нямам пари..., не знам адреса, на който живея..., не познавам никого...
Това е един от онези моменти, в които разбираш с кристална яснота, че каквото и да си въобразяваш, е притежаваш, както и да си мислиш, че си се подсигурил, единственото, което наистина имаш си ти самия и животът, който е в теб. Нито прашинка повече или по-малко.“
Не си мислете, че книгата е разказ за някаква трагедия или низ от оплаквания за трудностите на живота в Африка – написана е с изключително чувство за хумор и като цяло е забавна, а не плашеща, въпреки описаните проблеми.
Ангола е богата на ресурси – има от всичко по много. „Добиват се по близо 2 милиона барела нефт на ден, има огромни залежи на каолин, природен газ, „диамантени провинции“, ценна дървесина, злато, руда, каучук, памук, кафе, тютюн... Планини, реки, океан.... Безкрайното разнообразие на флората и фауната въобще не са в сметката. Площ – около 1 250 000 кв. км. Американски, норвежки, италиански, френски, португалски и всякакви други чуждестранни фирми се надпреварваха да стъпят в стараната.“
Една от първите глави е за капоро – вид африканска ракия, масово произвеждана в Ангола, съставки: всякакви скапани плодове, счукани батерии ( без това истинско капоро не се получава) и за увеличаване на градуса – керосин. Керосинът бил лесно достъпен от някой обслужващ руските самолети и от тях също можело да се купят – шапки -ушанки от лисици, ръкавици с каракул и „безценното за тези географски ширини яке „пухенка“. Всички тези аксесоари се носят от местните от момента, в който настъпи касимбо (зима, зимен сезон). Европейците не могат да различат касимбото от лятото, тъй като „през лятото е адска жега, а през зимата е голяма жега... Не е от никакво значение колко градуса е навън, важното е (за местните) единствено да знаем кога какъв сезон е и да се държим и обличаме съответно“.
Уличните, валутни дилъри в Ангола са винаги жени, „винаги три и винаги много пълни“, омотани в традиционни облекла от метри плат, между гънките, на който крият какво ли не.
Пазарът в Ангола: „Африканците не искат само да ти продадат стоката си. За тях всичко е въпрос на общуване... Те изпитват нужда да говорят. Харесва им. Харесва им мелодията от звуци, която произвждат, емоциите, които предизвикват у събеседника си. Говоренето за тях е магия... Не си спомням някой да ми е говорил без да ме гледа, да ми е подхвърлил нещо и после да не помни или да му говоря, а той да не ми обръща внимание...“
Това е свързано и с ходенето на гости и въобще с всякакви други видове по-задълбочено общуване.
„ Ако някой ви покани на обяд, не поемайте повече никави ангажименти за този ден, понеже обядът ще премине във вечеря. Нарича се almoco prolongado – продължителен обяд... Всеки път изпадах в недоумение, когато някой на прост мой въпрос кажеше: „Ела в петък на обяд да дискутираме.“... Какви са тия дебати и дискусии за неща, които в европейското ми съзнание се решават за три минути?... За анголците поканата означава, че:
- е важно познанство ви;
- искат да станете по-близки;
- искат да дискуират с теб много теми, искат да знаят какво е мнението ти по различни въпроси;
- искат да научат нещо за теб.
Няма да цитирам всяка глава, искам само да отбележа още няколко неща, които ме впечатлиха:
За разлика от проблема с водата, който са имали в Ангола с изненада прочетох, че токът е бил безплатен по простата причина ( не знам за сега), че е нямало как да се отчита поради бедността, войната и ред други причини. Не че не е спирал и има отделена цяла глава за o gerador – генераторът.
Как някои хора си отглеждали бели плъхове свободно като домашни любимци, за да нямат хлебарки, кондонгейро или анголска маршрутка, която всъщност не спира по спирките, а пътниците се хвърлят от или в нея в движение.
Авторката в някакъв момент казва, че е повярвала в африканската магия, защото много цивилизовани европейци мъже, някои със семейства и деца са ги изоставяли заради анголки и то не особено привлекателни като цяло. Мисля, че ние цивилизованите хора доста подценяваме първичността и природата. На това много повече са склонни да се поддават мъжете, поради естествения им инстинкт да искат да доминират – една жена, която има нужда да бъде учена, опитомена, цивилизована и в същото време е мека и угаждаща. А и вижте горе начина на общуване. Магията е природата.
“При идванията ми до България първото нещо, което ми се набиваше в очите, бяха намръщените, вечно недоволни и непрестанно оплакващи се хора. Африканците са ведри, усмихнати и позитивни безпричинно. Каквото и да се случи, вярват, че всичко ще се оправи, че ще стане по-добро! Точно обратното на нас българите. Ние, ако нямаме сериозни причини да сме усмихнати, сме намусени, недружелюбни, а често и груби. Каква ирония... Колкото повече имаш и постигаш, толкова по-недоволен и нещастен да ставаш.“
Имах доста контакти с хора от Африка в Англия и мога да кажа, че са различни според това, от коя точно страна са. Но като цяло са много общителни, отворени и ведри хора. Единственият човек, който ме е поздравявал с родопска песен в Англия беше един колега социален работник от Сиера Леоне.
Препоръчвам книгата. Издадена е от „Но Комент Груп“, София, 2014
Няма коментари:
Публикуване на коментар