Като мимолетно видение*

от Фьодор Чешко

Дълго, доста дълго не й обръщаха внимание минувачите – два насрещни потока, забързани една срещу друга бурни вълни от хора. Трамвайна спирка – метро, метро - трамвайна спирка... Да се измъкнеш, да прибягаш, да се промушиш... И каква е разликата, че нещо се белее на изпъстрения със заледени храчки и угарки парапет до кичозно надменната фасада на Госбанк? Никаква. После там се спират двама пубери – с треперещи от студ, обути във вносни панталони, възтънки крака. С безделнически ръце, напъхани до лактите в джобовете на куртките, зачервени уши и страхлива похот в стъклените очи.., и започват да дрънкат:
- Я, скивай, статуя! Преди я нямаше...
- Тю, тъпаци! Измислили го... Гола мацка до банката да сложат!
- Но си я бива кучката, породиста... Аз с такава – не бих се двоумил...
- Тю, тъпако... Ти Саманта Фокс виждал ли си? Такива цици – можеш да откачиш! А тази? Две пришки, няма за какво да се хванеш...
- Стой!.. Да му се невиди, тя е жива!
- Побърка ли се?
- Да пукна! Виж - диша... Виж, виж, отвори си очите, сини са! Да си виждал статуя със сини очи?
- Да, бе, жива е... Тю, мътните да го вземат – гола в този студ... че и на камъка седи. Аз за две минути ще сдам багажа...
- Сигурно санитарите са се заиграли на карти, а мацката е духнала... Сега си плаща... Ще пукне... Можем да я постоплим, а? Ха-ха-ха...
Започва да се събира тълпа. Мъже, бързащи от работа за вечерята в къщи, сновящи между пустите пейки жени.. А тя само седи – нежна, чуплива – беззащитната й, почти светеща топла кожа, сякаш се присмива на двадесет градусовия вечерен студ и на лепкавите, злобни погледи на тълпящите се.
Плавната извивка на високата шия... Розовите палци, спленени на сгънатите колене на непростимо изящните крака... Косите, сгъстени от плътния мръзовит въздух и падащи по стройните рамене... Тъжната бездна на очите, устремени не към, а през... А тълпата набъбва, расте, смачквайки собственото си множество в нещо монолитно и безлико-единно... Работяги, с ярост измъкващи се от трамваите, пълни до пръсване с пътници... Интелигенти, умеещи да изкрещят "Идиот!" в гърба на излизащия пред тях... Старици, бързащи за храма, където свещеникът ги учи: "Бог е любов."... Пенсионери... Студенти... Войници... Хора.
- Ах, ти пачавра безсрамна, разпуснала си се срамотиите да си показваш, развратнице!..
- Невероятно... Мистика някаква... Няма такава красота, не може да има! Вещица...
- Аз стоях наблизо, повярвайте – вцепених се цялата, не си чувствам краката, а тази мърла е както майка я е родила – и нито гък!
- Мамо, мамо, виж – леличката е като статуята на картинката, помниш ли?
- Ей, майката, оглупяхте ли? Не вкарвайте синчето в грях да гледа тази мръсница!
- Ох, красавица и съвсем безплатно! Как бих те хванал за цицките!
- Давай, Митак! Не се стеснявай, ще те прикрием...
- Ама неудобно е, с тези хора наоколо...
Стар, престарял дядо промълвява през оцелелите си по милост, шепнещи, вкоченени венци:
- Удостои ме преди смъртта ми, Господи! Каква красота, Господи, каква красота!..
И хриплив смях над ухото му:
- Виж ти, стари глупако, саламът вече изсъхнал, но и него натам го тегли...
А наблизо някой негодува, пръска слюнка:
- Разпуснат народ, мръсници! По Сталиново време със сигурност не са се разхождали голи курви по улиците. Да се изтребят трябва гадините, да се изтребят! Всички!
И изведнъж – тишина. Разклаща се хорската тълпа и изплюва един – черна, разкопчана полушубка, скърцащи обувки, дълга, заскрежена бухалка блести на якото му рамо... Приближава се и впива хищни пръсти в крехкото, податливо рамо, изправяйки я на крака:
- Хайде, тръгвай! Размърдай се!
Тя тръгва. Не се съпротивлява, не протестира – послушно пристъпва с босия си, до болка красив, крак на обсипаното с гнусни остатъци, снежно стъпало. В мръсотията, в храчките, в нечистата мъгла, издишана от множеството яростно разтворени усти, тръгва. И изведнъж...
Светлина. Ярка, искряща. Като че в тъмна стая се отваря врата, а зад нея нещо светло, радостно... И тя, безсрамната, се измъква от хватката на придружителя и се гмурва в нахлулата светлина, която се възпламенява по кожата й, пръскайки възторжени светлосенки, разтваря се и я приема в себе си... И започва да се затваря тази внезапно появила се врата – вече само ясно очертан правоъгълник светлина... И тихи, толкова тихи, тъжни гласове, усещащи се сякаш не със слуха, а с нещо друго мълвят:
- Връща се последният тест-аналитик.
- Резултати?
- Все същото. По-малко от пет процента.
- Колко е лошо да се губи нещо новоткрито...
- Нима вече няма надежда за успешен контакт? Може би сме дошли твърде рано?
- По-скоро твърде късно...
Гласът заглъхва все повече и повече, останал там някъде в радостната светлина... И край. Невидимата врата се затваря. Плътно, непроницаемо – сякаш никога не е съществувала.

*От известното стихотворение на Пушкин.

Превод от руски: Преслава Ст. Кирова ©

Много ми харесва Фьодор Чешко. Ето това също си заслужава да се прочете: http://www.e-reading.club/bookreader.php/64142/Cheshko_-_Kak_list_uvyadshiii_padaet_na_dushu.html

И светът ми се яви странен

   Cat&Impossible by Brian Savory
от Фьодор Чешко

На закуска, котаракът ми Глупчо каза с тъжно бархетен глас:
- Снощи имах нещастието да прочета черновата на вашата последна статия. Разочаровате ме, млади момко ...
От това изявление мислите в главата ми се понесоха в следния кравешки галоп. "Способността за членоразделна реч отличава човека от животните (Херодот) ... Лъжеш, куче, статията е отлична ... Интересно кой е от нас се е побъркал, аз или Глупчо? .."
- Глупчо - попитах строго, - кой от нас се е побъркал?
- Ами, разбира се, вие! - възкликна Глупчо - Защото е невъзможно в здравия ум и трезвата памет да се появят толкова ненаучни тези! Вие проведохте серия от смехотворни експерименти и на базата на тях сте направили сериозни, но фундаментално погрешни заключения.
("Изглежда, все пак, аз съм полудял. Прекрасно!")
- Вие казвате – важно говореше Глупчо, притваряйки очи и нервно потрепвайки с опашка - че в действията на вашите опитни субекти отсъства разумно начало. Като доказателство давате за пример лисица, която се опитвала да си изкопае дупка в една витрина. Но тук вие заинтригувате с нещо съвсем друго, с крайно интересен и сложен въпрос за поведението на високоразумните (аз нервно хлъцнах) същества в екстремни, необичайни и странни, и най-важното - внезапно променящи се условия. Да вземем, например, вас – Глупчо ме погледна в очите. Аз отново изхълцах.
- Ви се смятате за разумно същество. Сега сте в една екстремна ситуация. А проблясък на мисли по лицето ви не се забелязва. Тъкмо обратното.
"И какво, всичко е нормално – мислех си аз междувременно. – Живееш, живееш и изведнъж полудяваш. Нищо не можеш да се направи. Случва се. "
Погледнах през прозореца. Там имаше ограда. На оградата - плакат: "Летете с Аерофлот".
- Знаете ли, той е напълно прав - каза изведнъж скореца Генотип, обитаващ клетката под тавана. Този тунеядец Генотип! Две години, безуспешно се бях опитвал да го науча да говори.
- Теорията на психологическата адаптация - проблемът е сложен. Трябва да се решава постепенно и внимателно. А вие се хвърляте като в нападение, трескаво размахвайки скалпел и бучка захар. Не е хубаво това, нали знаете. Ненаучно е.
А аз изучавах плаката. Той беше син, а буквите му - бели. И самолета бе нарисуван. По време на дъжд, предполагам.
- За съжаление, тук го няма моя чичо – продължи скореца. – Той можеше да ви разкаже много поучително за психологическите аспекти на засегнатия от вас проблем. Но и на мен, като на учен, не ми е чужда психологията...
- Летете с Аерофлот – препоръчах му аз.
Известно време Генотип мисли, навел глава на една страна. После попита:
- Защо?
- Какъв глупак – ядосах се аз. – Че и психолог! С лудите трябва да се съгласяваш за всичко.

- Да, заблудихте ни, млади момко, заблудихте ни, - измърмори, спускайки се по една паяжинка към лицето ми, Яков Михайлович Сиволаптев-Валуа - старият паяк, живеещ на полилея. – Така ни подведохте, че няма накъде.
- С какво съм ви подвел? - вече бях уморен от тях. – Членестоного някакво там ...
- С какво, с какво... Най-добрите учени в света са се събрали при неговата персона, за да го доведат към правилната мисъл и с негова помощ – с ваша, ваша помощ, млади човече! – да накараме най-накрая хората да разберат, че братята по разум трябва да се търсят не във всички тези галактики и мъглявини, а точно пред тях, тук под носа им! Вашите първи статии ни направиха наистина голямо впечатление. Те бяха умни, смислени, много смислени. А после какво? Какъв срам, млади човече, какъв позор!..
- И все пак ти лъжеш, осмоного – игриво му отговорих аз. - Трептиш като развален телевизор, а даже уста нямаш. Измислица, закачена на паяжина ...
- Ти си глупак – заядливо отговори Яков Михайлович. – Че и биолог! А телевизора има ли уста, а? На паяжина! Затова и трепти, защото е на паяжина! И тези двамата, - той махна с краче по посока на котарака и скореца - и те по моята паяжина трептят. Защото съм сплел вълновод от паяжината, психодинамичен, тоест енергиен, глупако, и телепатичен. Никога ли не си чувал за това, а? Така, че слушай по-умните и си го навий на пръста. Психодинамичната енергия е основата на всичко!
- Простете, но тук не мога да се съглася с вас, колега - намеси се Глупчо. - Ролята на психодинамичната еманация, разбира се, е голяма, но не бива да се подценяват и невронните процеси!
- Не, какво говорите - затрака и Генотип (Ей, че предател! И той е двуного в края на краищата и можеше някак да ми намекне, да ми разкаже, да подскаже...) - невронните флуктуации тук са напълно безполезни. Аз отдавна имам наум една хипотеза ...
- Да чуем, - кимна Глупчо. - Невронната школа на пернатите в последно време постигна значителни успехи ...
Аз мълчаливо станах и тръгнах към кухнята. Известно време стоях и се вслушвах в гласовете в стаята. Те мърмореха нещо там за примати, спинално-мозъчни еквиваленти, рефлекторно-афекторни психологически капани ...
Чу се сприхавия тон на Яков Михайлович: "Нека вземем например дървеницата! Откъде у нея ще се вземат невронни колебания като няма мозък? А е такова интелектуално чудовище!"

Аз дълбоко въздъхнах, задържайки дъха си и три пъти си ударих главата в стената. И се събудих.
Известно време лежах така, изтривайки от челото си студената пот. Генотип спеше в клетката си. Яков Михайлович Сиволаптев-Валуа мрачно ядеше комари в своята невероятно сложна паяжина. Глупчо съсредоточено следеше една муха, удрящата се в стъклото на прозореца. Всичко беше наред. Станах. Започна един обикновен делничен ден. Кошмарите отстъпиха и се стопиха заедно с нощта. Животът беше прекрасен и докато си приготвях закуска, аз дори започнах да си свирукам някаква жива мелодийка.
Глупчо, както винаги, седеше на масата и чакаше кога ще му налея мляко. Сложих - на него чинийка, а на себе си чаша и се обърнах да взема кафеника . Глупчо ме погледна с премрежени очи и каза с тъжно бархетен глас:
- Снощи имах нещастието да прочета черновата на вашата последна статия. Разочаровате ме, млади момко ...
Трудно ми е да преценя точно какво изражение се е появило на лицето ми. Очевидно, не чак толкова идиотско, защото Глупчо остана доволен.
- Много се радвам – нежно замърка той. - Виждам, че нощната подготовка не е отишла напразно. Е, колеги, да започнем ли с обсъждането на статията?
- Да започнем! – зачирика Генотип.
- Да започнем, да започнем! – радостно се засуети в паяжината си Яков Михайлович.
- Да започнем – въздъхнах аз.

Превод: Преслава Кирова