Обърни се с гръб към мен

Един разказ на Николай Близнаков,
публикуван в сборника "Фантастика-1", 1985 г.

Обърни се с гръб към мен

Николай Близнаков


Не можех да повярвам на очите си.
Забелязах я едва когато се доближих на две крачки от нея.
Сигурно защото твърде внимателно гледах къде стъпвам по пътеката. Кой знае защо отпърво се поуплаших и внимателно се заоглеждах на всички страни. Гората си бе страшна – както винаги. Но нищо особено не забелязах. Само двете подивели кучета, които ме следваха от сутринта, се бяха спрели на почетно разстояние отзад на пътеката и ме наблюдаваха.
И все пак усещането, че съм попаднал в някаква клопка, не ме напускаше.
А на пръв поглед в табелата нямаше нищо заплашително. Тя даже като че ли обещаваше това, за което самотен млад мъж като мен можеше да мечтае. Не много четливо, а и не много правилно, на табелката с едри букви бе написано:
“Аз съм млада жена – ако някой дойде, да ме чака в колибата.”
Не знаех какво да мисля. Жена... След толкова години... Млада жена, както бе написано, и то, изглежда, сама? Всичко това... като че ли приготвено за мен... твърде привлекателно, за да бъде вярно. И все пак – възможно? Или... или това бе клопка за глупаци, които могат да повярват, че в тази пустош могат ей така да се търкалят млади жени, на това отгоре самотни и очакващи някой да мине? Или още по-точно – очакващи всекиго? Не, твърде подозрително!
Отново и отново се оглеждах. Гората бе пуста, а на самия й край към малката полянка се виждаше колибата. Доближих се внимателно. Беше празна, разбира се. Струпана набързо от клони и шума, тя едва ли би издържала до пролетта и сигурно служеше понякога за укритие по време на дъжд. Нямаше място за повече от двама или трима. Въобще нищо интересно нямаше вътре и пак се върнах до дървото с табелата.. Дивите кучета – или може би вълци? – се бяха пораздвижили, но щом наближих, отново приклекнаха. Колебаех се дали да продължа или да остана. Впрочем знаех от първия миг, че не бих могъл да поема по пътя си и че ще пренощувам тук. Не само заради жената. Е, най-много за нея, разбира се. Но и да разбера какво се крие зад цялата тази загадка с табелата.
Всъщност, убеждавах се сам, нищо не би могло да ми се случи. Никому не бе потребна моята смърт (изключвах, разбира се, двете животни отзад). И защо изобщо някой би поискал да ми стори зло? Просто така – заради самото зло? Не, може би тук наистина живее самотна жена, може би тя някак си се справя сама с трудностите на горския живот, но далеч от хората дълго не издържа и търси партньор?

Целият текст >>