Раковина за седем пиастри

Иван Въргов

Гледано отгоре Червено море е нечисто синьо, със зелени плитчини и яка от утаена сол. Пустинята е разръфала бреговете му в заливи, протоци и лагуни, сред които – почти островен – е градът. Един град без пушеци, без заскрежен асфалт и унило скърцащи трамваи. Всичко в него е бяло, осветено като сцена, обилно поръсено с прах и подправено с дразнещи миризми от многобройните ресторантчета. Къщите в центъра крият оскъдните си сенки под чадър от каменни сводове. В сенките, на плетени столове, мъжката част от населението бавно сърба кафе. Уличните шивачи тракат с машините си. По витрините на фотографите са накачени снимки на усмихнати тъмнокожи красавици. Красавиците са от племето шалюки, но всичко това – шалюките, уличните шивачи и дразнещите миризми – ще е после, а сега самолетът бързо потъва в горещия въздух, под нас наедряват вили с плоски покриви, полусъборени като след ураган къщички, леки коли направо през пясъците. Височината се топи с рязка болка в ушите.
Кацаме.
Ако затворя очи, ще си представя съвсем точно летището с ниски постройки, бухналите палми, мързеливата камила край пистата, а след това и митничарите, всички с очила и малки мустачки, които попълват прилежно безкрайните си формуляри. Споменът е жив и ясен, макар да са минали доста години. Може би е така, защото това беше първото ми пътуване из Африка. Може да е заради раковината. Има обаче странно противоречие между фотографската точност, с която помня всички подробности, и подсъзнателното желание да забравя тази история – съвсем, ако е възможно. Това впрочем е доста банален признак за гузна съвест и аз знам защо е така.
Но да бъда последователен.
Купих раковината чак надвечер, след като бях ходил вече на лов за корали. Защото аз ходих и на лов за корали, а как иначе? Едно портокалово такси ме доведе до нажежения плаж и мръсната крайбрежна ивица вода с локви от мазут. Петдесет метра по-навътре морето се оказа чисто и прозрачно, а дъното покрито с корали: бели, розови, синкави и жълти, като храсти и еленови рога, като игленици и гъби. Гмурках се с наивната лакомия на новоизпечен покорител на тропиците, хвърлях със съжаление току-що отчупените клонки, защото откривах по-красиви... и не обръщах внимание, разбира се, на подозрителната слуз, която шаваше из дантелените им дупчици. Половин час по-късно тя започна да излъчва такава отвратителна воня, че се наложи да изхвърля и най-славните си трофеи, възмутен и разочарован. Срам не срам, тръгнах към пазара, където коралите се продават изварени и лакирани.
Винаги съм мислел, че най-лесна за доказване от всички философии е тази на фаталистите. И наистина: почти случайният ми престой в града край Червено море, зверската горещина в хотела и позорния край на лова на корала – всичко ме водеше като по добре скроен сценарий към пазара, към онази единствена сергия, на която – сред куп евтини боклуци – ме чакаше раковината, самата тя с вид на евтин боклук. От гледна точка на раковината обаче нещата сигурно изглеждат иначе. Аз бях лошият й шанс; ако не бях аз, тя може би щеше да се перчи един ден в най-големия музей на света или в ръцете на най-прочутия професор.
Както и да е.
Пазарът под каменните сводове вдигаше шум за всяка продадена дъвка колкото за презокеански кораб. Моята сергия и моят продавач ме чакаха в един забутан, лошо осветен ъгъл, сред миризми на печена риба и гниещи плодове. Сериозният мъж в бяла галабия на чудноват английски ми предложи стоката си: златни пръстени с рубини колкото лешник;откраднати от Археологическия музей на Кайро статуетки; също и личния талисман на последния вожд на шалюките – всичко на половин цена, защото съм му бил симпатичен. На мен пък продавачът ми стана симпатичен, защото ме лъжеше без особено старание, само от уважение към занаята си. Избрах три разкошни корала, лъскаво лакирани, талисмана на последния вожд – фигурка от тежко черно дърво, и оловен нож в ножница от змийска кожа, с гривна за окачване над лакътя. Общата цена на тези съкровища бързо падна от десет на една лира, продавачът ме благослови, доволен от сделката и, все така сериозен, измъкна изпод купчината евтини боклуци неугледна, овехтяла на вид и мътна на цвят раковина. “Седем пиастри.”, каза той. Нямам нищо против числото седем, както и против всички други числа, но все пак странно е, когато на африканския пазар ти предлагат нещо на смешно ниска и незакръглена цена. Това учуди дори мен, новака. “Пет пиастри.”, казах аз, но човекът този път не искаше да се пазари и повтори упорито: “Нe, господине, седем пиастри.” Амбицирах се. “Добре, вземам я за десет!” търговецът пое избелялата банкнота от десет пиастри, подаде ми раковината, няколко жълти монети с дупка по средата – точно три пиастри, и все така сериозно каза: “Благодаря ви, че я взехте, господине.” Тръгнах си смутен, без да зная точно защо.
Хотелската стая приличаше на въртолет заради гигантската перка на вентилатора, която лениво се въртеше под тавана и разместваше задушната топлина между високите стени. Обзе ме виеща носталгия, точно според закона за розовия свят на далечните разстояния. Спомних си с умиление мрачната ноемврийска София и унило скърцащите трамваи, изпълнени с кихавици. Опитах да се приспя с някакво английско списание, като пушех жадно – типична реакция на необичайните преживявания. В стаята нямаше пепелник и аз изтръсках пепелта в неугледната раковина, която купих за седем пиастри.

Целият разказ >>