Термостат

Случайно открих този конкурс - обичам подобни "задания". :)
Ако ви харесва разказчето, моля, гласувайте за него в Свежо.

”Участвам в блог-игра, от която мога да спечеля един от двата безплатни пропуска за семинара на Едуард де Боно в София на 23.09.2010 в НДК”.

***

Събуди се с лице забито в пясъка и болката в гърдите го накара да поеме шумно дъх и да спре на средата, зашеметен от усещането.
Надигна се и се обърна назад към океана. Повърхността му беше почти гладка, нямаше следа нито от лодката, нито от нещо друго познато и човешко.
Седна изтощен по-далеч на брега, там където водата не можеше да го достигне и обви краката си с ръце. Остра болка го прониза отляво – явно имаше счупено ребро. Съзнанието му все още отказваше да проумее случилото се. Мислите му върнаха лентата назад – кораба, бурята, спасителните лодки...
Слънцето прежуряше, извървяло повече от половината си път и скоро черната му, добре осолена коса започна да пари като смола. Той прокара ръка по нея и разтърка с пръсти слепоочията си... Беше топло, беше адски топло...

Тогава дойде паниката и топлото се превърна в нажежен до стапяне пламък.

Не помнеше точно на колко години беше, когато откриха този дефект в него. Вероятно е било вече когато е можел да пише, защото иначе нямаше да е жив сега. И точно сега трябваше да пише, а нямаше НА какво... По дяволите... Нямаше С какво...

Стана и затърка дланта на ръката си с палеца на другата, огледа се и видя някакви храсти наблизо. Затича се, откъсна една дълга пръчка и махна листата й. После пак обратно към брега и започна бавно да изписва нещо на мокрия пясък... Не, не, не...твърде, твърде бавно, а и водата ще го изтрие... Какво да прави... Хвана главата си с ръце и се завъртя в кръг, един, два, три пъти, докато не падна на пясъка и не се разхлипа като хлапе.

Мозъкът му прегряваше, имаше нещо счупено там, в малката кръгла кутия зад очите му. Бяха го отписали. Лекарите бяха казали, че няма да изкара и час, когато той бе взел химикала и бе изписал десет страници от болничния си картон... За кучето, за мишката, която се промъкваше нощем в кухнята, за топката, която дядо му му подари, за съседското момче, което го замеряше с костилки... и пламъкът си бе отишъл, бе се укротил и заспал отново в малката си кръгла камина. Помнеше как всички го гледаха с отворени усти и само майка му стискаше устни, а огромните й очи бяха мокри и как дойде и го прегърна - толкова силно, че чак го заболя.

Повдигна длани, въпреки всичката вода, дясната му ръка все още пазеше петната от мастило.

Всеки ден пишеше – както другите вземат лекарства или си бият инсулин, той знаеше че неговото спасение е в това да излее думите от главата си. Да махне сухата трева и всичко запалимо, да изчисти скритите в ъглите парчета хартия и обвивки от бонбони, за да може мозъкът му със счупен термостат да оцелее още един ден.
И историите се появяваха в блъскащия се в горещата си клетка ум. Дори започна да изпитва удоволствие – никой освен него не четеше написаното, никой не го оценяваше или упрекваше, защото всички знаеха, че е акт на живот и смърт. Не беше творчески повик, затова нямаше и творческо безсилие.

Пишеше за всичко – за болката в малкия пръст на крака си, за миризмата на пържени филийки, за хората, които срещаше всеки ден, за улиците, за дърветата, за двете звезди, които гледаше всяка вечер от прозореца си, за линиите и белезите по ръцете си...
Един ден се обади някакъв редактор.

Безсилието и плача бяха застинали в гърлото му, слънцето продължаваше да пече все така жарко и безгрижно, а тялото му вече трепереше. Вече чувстваше напрежението и огъня, който гореше вътре в него и му пречеше да мисли – сякаш капчици вода пръскаха върху нажежена плоча...

Все пак му хрумна... Хрумна му нещо...

Съблече ризата си я просна да съхне. Зарови в джобовете си – нищо не откри. После заобикаля по брега и скоро намери някаква счупена черупка. Съзнанието му вече бе започнало да се замъглява, гърлото му бе залепнало, а пред очите му се мержелееха зеленикави сенки.
Колкото можа стегна бедрото си с колана и заби острия край на черупката в крака си... Зави му се свят и му прилоша, падна на пясъка и след няколко опита накрая махна колана. Натопи края на отрязаната пръчка в кръвта и се завлачи към проснатата риза...

Едно изречение... две, три...

Почувства как огънят отминава и се успокоява, как му става дори студено... Отпусна се по гръб и погледна усмихнат към слънцето, което, странно защо, не грееше така ярко както преди... Спасен съм, спасен – мислеше си той, преди да загуби окончателно съзнание.
Кръвта, която бликаше от крака му попиваше в пясъка и се смесваше с океана.