Материалистът

от Ерик Гарсия

Ерик Гарсия (роден 1972 г.) е американски писател и сценарист, автор на няколко хумористични романа. По неговият роман „The Repossession Mambo” е направен филма „Repo man”, който излезе през 2010 г. и смятам да изгледам скоро. Сюжетът му накратко е: Някъде в близкото бъдеще хората могат да си поръчват изкуствени органи и който не може да ги изплати в определен срок, идват специални хора и взимат органите обратно.

Д-р Албрехт се събуди от следобедната си дрямка и усети, че гори. Най-малкото, така се чувстваше: сякаш някой е взел ацетиленова горелка и добре е обработил тялото му. В секундите, през които се събуждаше, крещейки и скачайки от леглото, късайки диво пижамата и завивката си сред пламъци, които, за негова изненада, изглежда не съществуваха, Албрехт стигна до заключението, че източникът на неговата агония идва от по-дълбоко, отколкото от малко обгорена плът.
Отражението му в огледалото в банята му даде първата улика: кожата му блестеше. Светлината от голата крушка отгоре отразяваше лепкавото вещество, покрило тялото му от шията до слабините. Петна от него бяха белязали също краката и челото му. Неправилни кръгове, които се разпростираха, бавно, но сигурно, докато не се докосвнеха и слееха. Въпреки, че болката бе силна, д-р Албрехт беше в завидно присъствие на духа, за да отстрани една шепа от лепкавата маса от под мишниците си в празната сапунерка, преди да скочи под душа и да изтърка всеки пламнал сантиметър от кожата си от противното вещество.
Четиридесет минути по-късно болката беше утихнала до остатъчен сърбеж, сякаш порите му бяха прекратили производството и последните капки на блестящата течност бяха изтекли в канала на банята. Един час след това, той беше долу в лабораторията на университета, подкупвайки една млада жена, работеща там и която беше на поста от твърде скоро, за да го отбягва.
"Това е сребро", заяви тя и се взря се в Албрехт с дълбоките си зелени очи така, че във всеки друг ден това щеше да проработи и да привлече вниманието му. "Деветдесет и пет процента чистота, с някои органични вещества, смесено с които има ниска точка на топене".
"Това е невъзможно", каза той нетърпеливо. "Пусни го отново."
Момичето вдигна рамене. "Парите са твои."
Още четири лаборатории, още четири теста, но всеки път се потвърждаваше същото: тялото му е било покрити със сребро. Металът, в полутечно състояние, се е просмуквал през кожата му, докато той е спял, а сега той имаше останало само един голямо, колкото жълъд парче сребро, което означаваше 143, 92 долара по текущия курс. По изчисленията на Албрехт, той бе измил в канализацията около 1500 долара и единственото, за което можеше да мисли, докато караше към къщи беше: Как мога да направя това да се повтори? С толкова пари всеки ден, той можеше да направи вложения в изследване на раковите заболявания в продължение на години. Край на субсидиите, на непрекъснатите прегледи, на смеха, който предизвикваха неговите противоречиви теории. Той щеше да им покаже... на всички.
В продължение на три седмици, той се опитваше да повтори точните условия, при които се намираше в дните, предхождащи появата на среброто. Носеше същите дрехи, цапаше ръцете си със същите химикали, изгълта същата доза антибиотици, които бе вземал, за да се пребори с малко стрептококи. Да си спомни с какво се бе хранил, до най-малкото грахово зърно, беше по-трудно, отколкото той очакваше, но в крайна сметка това нямаше значение. Всяка сутрин той се будеше очаквайки огъня, очаквайки среброто, да почувства само люспичка върху клепачите си или познатия сърбеж.
Два месеца по-късно, докато почистваше клетката на белите плъхове, д-р Албрехт усети режеща болка, която започна ниско от гърба му и се разпростря като ветрило нагоре. Превит на две по стъпалата на мазето той едва стигна навреме, за да насочи потока от нажежена до бяло урина в тоалетната чиния, която бързо потъна на дъното, искрейки като свежо планинско езеро в светло лятно утро.
Платина. Благородният метал бе избрал различен, но не по-малко болезнен начин да излезе и сега той имаше двадесет и четири хиляди и друго виждане за проблема си.
Нещо повече, той вече имаше данни за анализ. С допълнителните пари, Албрехт нае помощник да му помогне да изпълни задачите и да коригира променливите, а в рамките на седмици той изкихваше топки рений и изкашляше храчки от рутений. Внимателното наблюдаване на пристъпите на повръщане доведе до находка от паладий. На своя помощник, Албрехт даде незавидната задача да прецежда изпражнения му, но минималната работна заплата си е минимална и щеше да е цял късмет да се намеря някой друг, желаещ да си съсипва здравето. 62 184 долара от иридия си заслужаваха. Всички пари отиваха в новата лаборатория – за повече оборудване, за по-бързи компютри.
"Всичките платина и сребро са без примеси и с отлично качество." казваше Д-р Албрехт на своя помощник, който сега работеше за минимална заплата плюс бонуси, "но аз имам по-висока цел."
"Вашите изследвания на раковите заболявания?"
"Родий." Продавайки се на цена десет пъти повече от тази на злато, родият щеше го направи толкова богат, колкото не бе сънувал и в най-смелите си мечти. Той щеше да има всичко, което някога бе желал. Къщи. Коли. Жени. И средства за изследване на раковите заболявания, разбира се.
В продължение на шест години д-р Албрехт и неговият помощник живяха в барака на Слътър Хил, излизайки на две седмици веднъж, за да продават. Хората говореха. Носеха се нелицеприятни слухове.
И тогава, една сутрин, помощникът излезе сам. Първо се отби в местния полицейски участък, след това – в моргата. Когато заместник шерифите намериха д-р Албрехт той беше с лице нагоре във ваната, ръцете и краката му бяха нарязани и отворени от горе до долу. Следователят каза, че раните са от самонаранявания. Той също така съобщи, че всичката кръв е била източена от тялото на доктора. Като че ли някой я е взел. Сякаш подобно нещо има някаква стойност.
Погребението му беше скромно и кратко. Присъстваха няколко опечалени. За всичко плати, в брой, помощникът на д-р Албрехт, който, след като се увери, че бившия му работодател е добре погребан, взе такси до най-близкото летище и се качи на първия полет за Коста Рика.
Казват, че той все още е там. И че живее като цар, зад дебели стени и порти от стомана. Има коли и жени, и раздава храна на бедните по празниците. От време на време изпраща по 25 долара за изследване на раковите заболявания. Никой не знае как го е споходило такова щастие, но и на никой не му пука особено. Това са кървави пари, казват, като че ли това обяснява всичко... и сякаш това е цялата история.

Източник: flashfictiononline.com

п.п. Филмът си заслужава, наистина добър автор.