Нещата, които не се гордея, че съм изял

от Симон А. Смит

Източник: prickofthespindle.com



I

На седем съм. За да впечатля моя жилав, само кожа и кости, дядо изядох един фас, загасен в чашата му от кафе. Той имаше вкус на овъглена пластмаса, влажни дърва и слюнка, но също напомняше и на космати гърди и мъжество. Аз отидох в кухнята, където дядо измиваше моторното масло от ръцете си, потупах го по рамото и чаках, с разтворени крака, стиснал ръце зад гърба си. Той спря водата, обърна се разсеяно сякаш никой не го беше докоснал дори, а аз стоях там, горд като истинско копеле, и се усмихвах широко. Когато видя тъмно кафевия сок по езика ми и люспите тютюн между зъбите ми, той присви очи, наведе се близо до устата ми, след това облиза острата сребриста брада над устната си и каза: "Исусе, ти си само един глупав имитатор, нали? "

II

Никога не разбрах защо, но майка ми обичаше тази моя снимка от шести клас. Спомням си, че това беше снимка, на която аз стоях на масата в трапезарията пред голяма бяла чиния, оплескана с мазнина и остатъци от спагети. Бях се отпуснал превит на две и наклонен към камерата с голяма наслада, като че ли изяждането на огромна купчина паста заслужава награда. В средното училище бях с около 20 кг. наднормено тегло - подпухнали бузи, тройна брадичка, гърди, газове - и тази снимка акцентираше върху всичко това. Нещата не ставаха по-добри и от това, че имах лепкав портокалов сок, стичащ се по ризата ми, размазан по пръстите, слепващ устните ми. Как така всеки път, когато идваха приятели или роднини тя трябваше да извади точно тази снимка и да я размахва наоколо като че ли бе момент от връчване на награда? Като че ли въплъщаваше всичко добро и истинско в мен?

През нощта на годишното коледно парти на 1992, след като всички си отидоха и мама заспа, аз се измъкнах от леглото. На пръсти се промъкнах в дневната и взех албума от рафта. Отворих го, там където беше снимката, изтръгнах я от място й и я разкъсах на парчета. След това, познавайки добре майка си, претърсих всеки един шкаф в къщата, докато открих кутията с негативи в кухнята. Заразглеждах ги един по един на процеждащата се светлина, докато не открих това, което ми трябваше – аз с моята тъпа, гигантска чиния. Нагънах негатива в устата си и задъвках. Приличаше на звука на разкъсване, на надраскване на грамофонна плоча или мачкане на найлонов плик. Беше остър и хлъзгав, но аз бях доволен, когато изчезна.

Седмици по-късно мама ме попита дали знам къде е снимката. Тя бе смутена и объркана от празното място в албума. Аз отрекох всичко. След това, шокиращо за мен, тя заплака. Стреснат, попитах какво не е наред. Тя каза: "Не виждаше ли колко бяхме забавни на тази снимка ? Не виждаше ли лицата ни? Помниш ли? Няма другатакава снимка, на която да изглеждаме така щастливи заедно. "Аз дори не бях забелязал, че тя е на снимката, което ме накара да осъзная, че тя говореше сякаш истина след истина.

III

Първата година в университета, три дни преди да планира да се премести при мен, разбрах, че приятелката ми, Синди, е правила секс с друг. Когато подобни неща се случват, първоначалният импулс е да избягаш в търсене на нещо, което да смачкаш. Да направиш нещо, което да представя външния свят разпадащ се и объркан, както е твоя вътрешен, за да виждаш нанесените щети като незначителни.

Понеже Синди щеше да се мести скоро, някои от нещата й бяха вече в апартамента ми - дрехи, книги, дискове, изделия от стъкло. Без да мисля аз рязко отворих кутията й за бижута и извадих оттам една гривна, която й бях купил за Свети Валентин. Тя представляваше лек, тънък наниз топчета от фалшив седеф, но аз бях вложил толкова много смисъл в нея. Плъзнах я в устата си и я схрусках. Нямаше никакъв вкус, с изключение на слюнката, която произвеждаше устата ми. Когато я бях изял почти наполовина си помислих, че съм луд. Ядях това, което имаше значение за мен, а не това, на което тя държеше, което ме накара да се сетя за това, което мама каза за снимката. Правех услуга на Синди. Ако вземем всичко, което мислим, че знаем за сърцата на другите хора и го натрупаме на една голяма купчина, ще бъде разочароващо да разберем, че това не е нищо друго освен ужасен пристъп на лошо храносмилане.

Най-лошото е, че аз изгълтах глупавата гривна, въпреки всичко.

IV

Днес прочетох статия за едно момче, което яде зарастналите корички на раните си. Обелва ги, докато зарастват, поставя ги на езика си и ги глътва. Беше скучна статия. Когато репортерът го пита колко е изял - "Десет, дванадесет, петнадесет?" - момчето отговаря, че са много повече. "Звучи сякаш се хваля", казва то, "но аз не се гордея." То е само на десет. Чувствах толкова дълбока близост с него.
Лекарят, който интервюират казва, че на практика това има нещо общо с липсата на желязо в организма. Той казва: "Тялото се нуждае от желязото, на което са богати струпеите, за да транспортира кислорода от белите дробове към клетките. Ако то липсва, тялото си го доставя по алтернативни начини. "
Колко е странно това. Представете си, че подсъзнанието ви казва да ядете нещо толкова полезно за тялото, но толкова вредно за ума ви. Най-интересното е това, че не сте в състояние да се откажете. Какво щяхте да чувствате вземайки нещо, което ви лекува и наранява едновременно, само за да го върнете обратно в себе си и да започнете отначало? Ние сме роби на липсата на желязо казват лекарите.

Толкова много неконтролируеми неща правят хората всеки ден. Като дишането. Вдигам вестника пред себе си и заравям лице в него. Изплезвам език и докосвам топлите, мастилени букви. После издувам бузи и смачквам силно хартията пред мен, за да видите как е, да разберете какво ми струва да спра.