Той живее на хълма

снимка:mrmorganperiod1
Изкачвам се по обляната с гъста, златна светлина пътека. Есенното следобедно слънце прави тревите още по-блестящи - жълта и сребърна козина, покрила гърба на хълма. Пъпля като миниатюрно насекомо през нея и сякаш очаквам кога златният гръб ще се разтресе и аз ще падна в нищото. Тогава го виждам. Там най-отгоре, на най-високото. Облян от светлината, заслепяващ, сякаш огромен с протегнатите си криле. Аз знам, той е скитник намерил покой, пътник достигнал края, бездомник превърнал се в дом. Витлото е замлъкнало навеки. Не се учудвам какво прави този стар, от 20-те години на миналия век самолет, тук, през тази година, на това място. Всъщност не знам нито коя е годината, нито кое е мястото. Знам, че отивам да видя човека, който живее в самолета на хълма. Вратичката на кабината се отваря със скърцане и тогава виждам, че не съм в малък двуместен самолет, а в дълъг нисък коридор с много врати. Започвам да отварям врата след врата, защото го търся – него, пилота, стопанина на дома-самолет, закотвен тук незнайно защо и кога. Губя се някъде из стаите, загледана през някой прозорец – гледката е някъде над облаците, виждам ги като пухкав килим отдолу, а слънцето е винаги насреща, когато той ме намира. Излизаме навън и говорим. Думите не са много - щом сме се намерили знаем. Очите му, макар и уморени блестят, вятърът вее перчема и червената кърпа на врата му, а черните му ботуши лъщят. Поглеждам прашните си туристически обувки, облизвам праха от устните си, и знам че пак ще се върна там. Имаме работа да вършим, но винаги завършека ще е там - в неподвижния, стар самолет на хълма.