четвъртък, 30 юли 2015 г.

Читателят в изгнание - 1

Джонатан Франзен

1995 г.

I част

Преди няколко месеца се разделих с телевизора си. Той беше масивен, стар Сони Тринитрон. Подарих го на приятел, чието гадже не можеше да стои без набиващото се свистене, което излъчваше кинескопа. Неговото наподобяващо дърво покритие напомняше за времената, когато телевизорите бяха все още кът и повече като част от мебелировката. Времена когато, дизайнерите са ги измисляли, докато не са били включени. Пазех го на труднодостъпни места, като пода на килера и можех да гледам добра картина само ако седна по турски пред него и да нагласям антената с ръка. Трудно е да си представиш по-неприятно гледане на телевизия от това. Въпреки всичко, почувствах, че Тринитрона трябва да си ходи, защото колкото по-дълго стоеше в къщи, достъпен чрез сложна комбинация от удължени върви, толкова повече не четях.
Роден съм през 1959 г., на прага на голямото разделение между поколенията и за мен, от гледна точка на културната среда, това беше плашещ избор: да живея без електронен достъп или да се опитвам да оцелея без самоопределението, което ми даваше периодичното потапяне в литературата. Разбирах живота си в контекста на Разколников и Куентин Компсън, а не на Дейвид Летерман или Джери Зайнфелд.
Но животът, който разбирах чрез книгите, бе все повече и повече самотен.
Той имаше толкова малко общо със сферата на медиите, където правилото е да бъдат представени колкото може повече хора.
За всеки читател, който умира днес се ражда един наблюдател и ние сме свидетели, сега в неспокойната среда на деветдесетте, на последното нарушаване на баланса. За критиците, склонни към алармиране с тревожни слухове, преминаването от културата базирана на писаното слово към култура на визуалното – преминаване, което започна с телевизията и завършва с компютрите – изглежда апокалиптично.
По същия начин, по който Силиконовата долина мечтае за "убийствено приложение", което ще направи PC-тата еднакви за всеки американец, алармистите виждат убийствен аргумент, който създава, очевидна за тях, заплаха от апокалипсис.
Скорошен опит за такъв аргумент е една книга, наречена "A is for Ox", от литературния изследовател Бари Сандърс, който взема като отправна точка две мрачни тенденции: увеличаването на насилието сред младите хора и спада на резултатите при устния изпит SAT. В отговор на добре документирания факт, че децата не четат и пишат по начина, по който би трябвало, Сандърс изненадващо отказва да даде обяснение защо Барни е убил Майка Гъска. Телевизията все пак играе злодея в неговата космология, но работи като по-малкото зло измествайки четенето, а не вербалното взаимодействие с родителите и връстниците. Без значение колко е високо качеството на телевизионните програми, пресищането с пасивно възприемане осакатява вербалното развитие на децата и подготвя нея или него да бъдат фрустрирани и от най-очевидните и условни правила на стандартния английски език. Компютрите и видеото в класната стая само все повече затвърждават отчуждението от говоримия език. Фрустрацията се превръща в негодувание: децата отпадат от училище, а в най-лошия случай се присъединяват към банди, които Сандърс нарича "пост-неграмотни". Неговата теза е, че без грамотност, вкоренена в устната реч не може да има нито самостоятелна личност, както ние я разбираме, нито самосъзнание. Тълкуването на миналото, представя възможности за избор в настоящето, проекцията на бъдещето, води до преживяване на вина – всичко това, според Сандърс, са неща немислими за бездушните млади гангстери днес и за напълно компютъризираното общество на утрешния ден - нито вербално, нито грамотно.
Проблемът с аргумента на Сандърс като "трепач", е, че той има в сметката си много виновници. Хвърля вината за национална криза на грамотността много повече, отколкото на спада на качествено прекараното време на родители и деца заедно и че вината на видеото е, че просто запълва вакуума. Младите гангстери, отбелязва той, са пристрастени не само към визуалното, но и идват от бедни, нестабилни семейства. Така че, дали сме изправени пред техно апокалипсис или това е просто същата, стара, социална дисфункция?
Всяка майка, която познавам ограничава телевизията, която гледат децата й и се стреми да култивира устойчивост у тях, чрез насърчаване на четенето.Както читателите на това есе, приятелите ми и аз принадлежим към тази класа на добре образованите "анализатори на символи", които лейбъристкия секретар Робърт Райх вярва, че ще наследят земята. Обобщенията на Сандърс за "младите хора днес" важат само за част от населението (наистина доста голяма), която не разполага с пари или свободно време, за да предпази на децата си от най-лошите вреди на електронните медии. Това, което той описва като саможертва на цивилизацията в действителност е само разделение; и иронията на това разделение е, че тези, които имат най-голям достъп до информация са единствените, които са най-малко оплетени в жиците, които я доставят.
---
Всеки, който има вкус към такива иронии ще се зарадва на "Being Digital" (някъде видях, че е преведено като "Да бъдем цифрови", което не ми хареса. Смисълът е нарочен и същия като "being human", все едно следващо звено от еволюцията и по-скоро бих го превела като "Дигиталният/ цифровият човек") на Никълъс Негропонте, наръчник за бъдещия свят ("Tommorowland") за онези, които вярват, че технологията не създава повече проблеми, отколкото може да разреши. Негропонте е директор на Медия Лаб в Масачузетския технологичен институт, а "Цифровият човек" е компилация от месечната му колонка в списание "Wirеd", тази предизвикателна в графично отношение "библия" (както съм виждал да го наричат) на киберпространството. "Wirеd" се опитва да приветства присъствието в тълпата, като оставя вратата отворена за новодошлите, управлявайки това като продава две неща - визия и вътрешна информация. Специалността на Негропонте е визуалното, така че той е оракула в къщата.
Лидерите на правителството и индустрията преследват Негропонте за съвет, и като следствие, голяма част от "Цифровият човек" е (защо иначе да го включва в книгата?) за разпределението на ресурсите. Дали разработчиците на оборудване за виртуална реалност да използват ограничената си изчислителна сила за увеличаване на видео резолюцията или за подобряване на времето за реакция на оборудването при движение на главата и врата на даден потребител? Заложете на скоростта, казва Негропонте. Дали Уол Стрийт да инвестира в електронни тръбопроводи с голям капацитет или в телевизионна технология, която използва съществуващите тръбопроводи по-ефективно? Заложете на интелигентната, малка машина, казва Негропонте.
Може би защото заглавието "Цифровият човек" предлага нова дефиниция на понятието да бъдеш човешко същество, ми отне известно време да осъзная, че книгата не е за културната трансформация, а просто става въпрос за пари. Първият въпрос, който Негропонте задава във връзка с развитието на виртуалната реалност, е дали ще има пазар за това. Ако пазар съществува, някой неизбежно ще го експлоатира, така че е безсмислено да се питаме "Нуждаем ли се от това?" или "Как може да ни навреди?" Консуматорът е веселото, постоянно присъствие в книгата на Негропонте, и най-любим арбитър.
"Цифровият човек" е натъпкан с препратки към един свят на богаташки интернационализъм - луксозните хотели, в които отсяда автора, обедите му с министър-председатели, полети над Тихия океан, бургундски винарни, швейцарски интернати, баварски детегледачки. Лекотата, с която бизнесът, капитала и цифровите сигнали сега пресичат националните граници са в синхрон с мобилността на новия информационен елит. Тези щастливци анализатори на символи, които подобно на много от управляващата класа преди тях, установяват, че имат повече общо с избраните от други страни, отколкото с миналото на тяхната собствена. Като откровение е, когато забележите, колко свободен от национализъм е "Цифровият човек" и колко взаимозаменяеми са местните хора. На кратко, Негропонте се оплаква, че хората го питат за живота в реалния свят - "Като че ли", казва той, "аз живея в някакъв нереален свят." Прав е да се оплаква. Неговият свят е толкова реален, колкото света на пост-неграмотните банди на Бари Сандърс. Но двата свята нарастват с нереалността си все повече и повече.
Високо над облаците, слънцето винаги грее. Негропонте рисува едно утре на говорещи тостери, интелигентни хладилници и ароматизирани компютри ("Вие ще бъдете в състояние да си купите личността на Лари Кинг за интерфейса на вестника си."), картина подобна на семейство Джетсън, опитващо се да запази ценностите от предградията. За да намерите примери за по-дълбока трансформация, трябва да четете между редовете. Негропонте има навика, например, за редуцира човешките функции до чисто механични: човешкото око е "клиент за картината", ухото е "канал", лицата са "дисплеи", а "гарантираната аудитория на Дисни се обновява обикновено, когато ражданията надхвърлят 12 500 на час." В бъдеще, "CD-ROM дисковете може би ще стават за ядене, а паралелните процесори ще бъдат поставяни като лосион за тен." Новото, цифрово човешко същество ще се наслаждава буквално не само устройствата за съхранение, но и на нарцисизма. "Вестниците ще бъдат отпечатвани само като единични издания ... Могат да бъдат наречени "Daily Me". Авторите, междувременно, движейки се от текст към мултимедия, ще поемат ролята на "създатели на декори и постановчици или дизайнери на увеселителни паркове."
Когато Бари Сандърс поглежда към младите хора, той вижда изгубени, безизразни лица. Негропонте вижда "математически способно и визуално ограмотено" поколение, щастливо конкуриращо се в киберпространството, където "преследването на интелектуални постижения няма да бъде приписвано единствено и само на "книжните червеи." Той работи за един вид терапевтичен корпоративизъм, защитавайки видео игрите като учители на "стратегии" и "умения за планиране", и припомня как синът му имал проблем да се научи да събира и изважда, докато учителят не сложил знака на долар пред цифрите. Негропонте най-много се доближава до признаването за съществуването на социална дисфункция чрез описанието си на роботите, които в близко бъдеще ще ни носят напитки и ще бършат праха от празните ни библиотеки: "От съображения за сигурност, домашният робот също така трябва да бъде в състояние да лае като свирепо куче."

Лесно е да се видят недостатъците на решителния анти-историцизъм на Негропонте. По-трудно е обаче, да не харесаме автор, който започва книгата си с изповед: "Тъй като имах дислексия, не обичах да чета." Негропонте е нищо повече и по-малко от човек, който е спечелил, спекулирайки с бъдещето и е готов, като успешен борсов посредник, да споделя своите тайни. Освен предлагането на няколко мъгливи обещания ("Цифровата технология може да бъде естествения двигател, който ще донесе на хората по-голяма световна хармония."), той не претендира, че неговата революция ще реши по-сериозни проблеми от тези като напр. раздразнението, което изпитвате, когато се налага да отидете във видеото, за да вземете филм под наем.
В една култура на фалшива перспектива, където Джони Кокран може да се появи по-висок от Борис Елцин е трудно да се каже дали интернет е наистина голямата новина. Ръсел Бейкър сравни екзалтацията по мрежата с еуфорията от атомната енергия през петдесетте, когато индустриалните рекламатори обещаваха, че скоро ще плащаме "жълти стотинки" за месечни комунални услуги. Днешните ентусиазирани поддръжници на технологиите не могат да предложат на обикновените потребители така измерима полза като евтина електроенергия например. Вместо това, точките за продажба са нематериални-предавани чрез езика на здравето и информираността.
Цифровата технология, продължава аргументирането, е добро лекарство за болното общество. Телевизията ни управлява чрез изображенията; интерактивността ще върне властта на народа. Телевизията произвела милиони необучаеми деца; компютрите ще ги научат. Програмирането насочено от върха надолу ни е изолирало; мрежите с обратната насоченост ще ни съберат. Като бонус, цифровизирането е лекарство с добър вкус. Това е поп-културното удоволствие да бъдем поканени да се поглезим. Наистина, някои от най-добрите телевизии днес се финансират от IBM: монахини в италиански манастир си шушукат за мрежата, марокански бизнесмен отпива ментов чай и говори онлайн. Това е както реклама, така и пищно постмодерно изкуство. Разбира се, целта на това изкуство е просто да направи даването на нашите долара на IBM да изглежда неизбежно. Но популярността си има своето оправдание.
Ако аз трябва да скроя свой собствен убийствен аргумент срещу цифровата революция, щях да започна с наблюдението, че и Нют Гингрич, и Тимъти Лиъри са луди по нея. Някъде, нещо, не се връзва. Дъглас Рушкоф, в "Media Virus!" – неговото голямо колкото цяла книга изследване за контракултурата на медиите - цитира един скептичен Ню Ейдж мислител след като му представя тази светла страна на революцията: "Вече няма лично пространство. Идеята за образователната култура е понятие в основата на средната класа. Да се свърже образованието, ученето с усамотението за размисъл. Това е толкова елитарно понятие." Робърт Кувър, пише в подобен дух в няколко есета за "Times Book Review", обещавайки, че хипертекста ще замени "предварително определения еднопосочен път" на конвенционалния роман с творби, които могат да се четат по всякакви начини и така читателите ще се освободят от "доминацията на автора." В същото време, говорителят Гингрич има своя собствена клика от Ню Ейдж автори, рекламиращи електронните срещи в града като перфектния антидот срещу уморения от Втората вълна либерализъм. Където Уол Стрийт вижда печалба за инвеститорите, визионери с всякакви политическа убеждения виждат овластяване на масите.
Новините за това по-добро бъдеще продължават да пристигнат чрез печата в "погребалното, дистанцирано потисничеството на хартията", както се изразява един колумнист в "Wired" - може просто това да е парадокса на постепенното отпадане от употреба, както необходимостта да яздиш кон към продавача, от който ще си купиш първия автомобил. Но Негропонте, обяснявайки решението си да публикува истинска книга предлага изненадваща причина за избора си: интерактивната мултимедия оставя много малко на въображението. "От друга страна," казва той, "писаните думи създават блестящи картини и предизвикват метафори, които вземат по-голямата част от значението си от въображението и опита на читателя. Когато четеш роман, голяма част от цвета, звука и това, което се случва идват от теб." :)
Ако Негропонте взима здравето на политическото тяло насериозно, той ще трябва да проучи какво предполага този аргумент за мускулния тонус на въображението ни в напълно цифровизираната епоха. Но вие можете да му се доверите, че твърдите корпоративни интереси, които той съветва няма да изпаднат в сантименталност. Истината е проста, но и нелицеприятна. Романът умира, защото потребителят повече не го иска.

Превод: Преслава Кирова

II част

На английски: The reader in exile and oth.

1 коментар:

  1. Тимъти Лиъри " Неврополитика":
    "– Първо Библията ли трябва да прочета, или „И Дзин“ („Книга на промените“, една от петте класики на конфуцианството)?
    – Не си прави труда, с която и да е от тях. Те са остарели с хиляди години.
    – Добре, ама какво трябва да прочета?
    Дълга пауза. Сайръг, Уийлър и Сарфати за новите квантови теории? Пол за не-хистонните протеини? Етингър и Харингтън за дълголетието? О’Нийл за извънземната миграция? Сейгън за осъществяването на контакти с напреднали цивилизации в Космоса?
    – Чети научна фантастика.
    – К’во? Това не е духовно.
    – Напротив. Прочети всички книги за бъдещето, които можеш да намериш. И за напускането на планетата Земя. И за откриването на безсмъртие. И за осъществяването на контакти с по-висш интелект." :)
    https://the001percent.wordpress.com/

    ОтговорИзтриване