сряда, 5 август 2015 г.

Читателят в изгнание - 2

Джонатан Франзен

1995 г.

II част

Няма съмнение, че романите не са мъртви, разбира се - просто попитайте Ани Пру или Кормак Маккарти. Но Романа, като огнище на културния авторитет, е на ръба. В "Елегиите на Гутенберг", в колекция от есета, озаглавена "Съдбата на четенето в електронната епоха", Свен Биркертс регистрира своята изненада и ужас, че за този упадък не е имало по-масови оплаквания. Дори и професионалните критици, които е трябвало да бъдат на предната линия на защитниците на романа, не са алармирали и Биркертс, самия той критик, звучи като лоялен войник изоставен от полка си. Тонът на неговите елегии е смел, но отчаян.
Биркертс започва защитата си на романа като разказва как, докато расте в имигрантско семейство, достига до разбиране за себе си, четейки Джак Керуак, Селинджър и Херман Хесе. Авторите, също както отчуждените, романтични герои от книгите си стават модели за подражание и сравнение. По-късно, на запустелия емоционален плаж, на който вълната идеализъм на шейсетте изглежда разочарова толкова много хора, Биркертс противопоставя годините на депресията, четенето, работата му в книжарниците, и накрая, превръщането му в рецензент. "Буквално," казва той, "аз бях спасен от книгите."
Книгите като катализатори на себереализацията и книгите като светилище: понятията вървят заедно, защото Биркертс смята, че "същинската природа, най-рефлективния компонент на личността," изисква "пространство", където човек може да разсъждава върху смисъла на нещата. В сравнение със състоянието на човек, гледащ филм или щракащ хипертекст, казва той, абсорбцията при възприемането на един роман е по-близо до състояние на медитация. Особено е добър в проследяването на тънкостите на това състояние. Ето го описанието му на първоначалното му ангажиране, когато чете роман: "Аз изпитвам болка. Веригата е прилепнала към зъбчатите колела; има усещане за съчетаване, после за плавен преход." И тук е чистият му отговор на обещанието, че хипертекста ще даде освобождение от автора: "Тази "доминация от страна на автора" е, поне до момента, върховата точка на четенето и писането. Авторът овладява ресурсите на езика, за да създаде визия, която ще въздейства и по някакъв начин ще подчини читателя; работата на читателя е да бъде подложен на творческата воля на друг." Биркертс за четенето е като Мери Фишър за яденето или Норман Маклийн за риболова. Кара те да искаш до го правиш.
В противовес на идилията на неговото съсредоточено върху книгите изследване, обаче, е яростта на алармистите. В отричането на романа, Биркиртс вижда повече промяна в навиците ни за забавление. Той вижда трансформация на самата същност на човечеството. Неговият кошмар, за да се уверите, "не е някой грухтящ неотроглодит, притежател на клубове, а ефективните и проспериращи информационни мениджъри, живеещи в плитчините на смисъла да бъдеш човек и незнаещи разликата." Той е съгласен, че технологията е направила нашите перспективи по-глобални и толерантни, достъпа ни до информация по-лесен, самоопределенията ни по-малко ограничаващи. Но, както многократно подчертава, "Колкото по-сложни и усъвършенствани са системите ни за пряк достъп, толкова повече жертваме задълбочеността." Вместо Оги Марч, Арнолд Шварценегер. Вместо бойното поле при Манасас, исторически увеселителен парк. Вместо повествователни разкази, карта на света, толкова сложна, колкото е и самия свят. Вместо душа, членство в тълпата. Вместо мъдрост, данни.
В края на „Елегиите на Гутенберг”, Биркертс призовава, извън страниците на "Wired", самия Дявол, "елегантен и уверен," "магьосник на двоичния код", който предлага да се замени борбата на земното съществуване с "ярък, приятен сън." Всичко, което иска в замяна е душата на човечеството. Биркертс признава завистта си към Дявола: "Чудя се, като в гимназията, когато се конфронтирах с уравновесените и атлетични капитани на отбори и президенти на класа, дали не желая, дълбоко в себе си, да изтъргувам всички тези съмнения и чудения и просто да бъда него." И все пак, дори изкушен от сексапила на технологията на Дявола, глас в сърцето му казва, "Отхвърли го."
Технологията като въплъщение на Дявола, цифровизацията като гибел: въпреки това, съвременните автори като Тони Морисън например имат много по-широка публика, отколкото Джейн Остин за времето си. Нещо различно от трезвия анализ явно мотивира хиперболите на Биркертс. Ключът, според мен, е погледите, които той хвърля към своя собствен живот, дори под плитчините на това какво означава да бъдеш човек. Това има връзка с пушенето му, с литрите изпита бира, с болестните му предчувствия за бедствия, с безсънието му, с мрачните му настроения. Той има за основна аудитория за книгата си многото си приятели, които отказват да приемат неговата негативност за този момент от културата ни, които игнорират електронните разработки като подобрения на писаното слово. "Понякога се чудя, дали аз и дълбокомислените ми приятели живеем в един и същ свят ... Естествено предпочитам да мисля, че проблемът е в тях."
Тези редове са изпълнени с депресия и чувството на отчуждение от човечеството, което депресията насърчава. Нищо не вбесява човечеството повече от неизбежността на "готиността", така както я е създала телевизията и както я експлоатират търговците на цифровата революция. Не е случайно, че Биркертс локализира апокалипсиса в архи-хип страниците на "Wired". Той все още е самотника от гимназията, изключен от тълпата и следователно, движен от алтернативата за повече и "истинско" удовлетворение от четенето. Но това, което бихме могли да го попитаме е - толкова ли е лошо това да бъдеш ефикасен и проспериращ мениджър на информация? Дали капитаните на отборите и президентите на класа наистина нямат души?
Елитарността е Ахилесовата пета на всяка сериозна защита на изкуството, покана за отровните стрели на популистката реторика. Елитарността на модерната литература е, безспорно, своеобразна аристокрация на отчуждението, братство на колебанието и съмнението. Все пак, след като изразява подозрение, че тези които не четат виждат четенето "като един вид ценностна оценка върху самите себе си, като елитарен акт с ограничен достъп," Биркертс е достатъчно смел, за да изрече най-лошите им страхове: "Четенето е присъда. То определя като недостатъчни разбиранията и приоритетите, които управляват обикновения живот." Ако беше спрял тук, с неоспоримите факти на литературно подбран апел, "Елегите на Гутенберг" щяха да бъдат неопровержим, дори и пренебрегнат, хвалебствен химн. Но понеже книгите спасили живота му и не може да понесе мисълта за един свят без тях, той попада под влиянието на друга, по-популярна защита на изкуството. Това е защитата на безвъзмездната помощ, която отхвърля елитарността. Грубо казано, докато технологията е само палиативна, изкуството е терапевтично.
Признавам, че се колебая относно този аргумент. Нали затова се разделих с Тринотрон-а и се върнах към книгите. Но се опитвам да запазя това за себе си. Нещастните семейства може би естетически превъзхождат щастливите, чието щастие е като на всички, но "проблемните" семейства не са. Лесно е да се защитава роман за нещастието. Всеки знае какво е - част от човешкия живот. Един роман за емоционална дисфункция, обаче, редуцира Манихейството в полза. Или това е зловещо оправдание, избягващо здравето чрез празнуването на патология, или е нагледен урок, помагащ на читателите да разберат и да преодолеят собствената си дисфункция. Вманиачаването с общественото здраве произвежда подобна вулгарност: ако един роман не е част от политическо решение, то трябва да е част от проблема. Кандидата за докторант, който "разобличава" Джоузеф Конрад като колониалист е същия като училищното настоятелство, което отрича Холдън Колфийлд като недостоен модел за подражание - същия, за съжаление, и като Биркертс, чиято спешност да защитава четенето идва от предположението, че книгите трябва по някакъв начин да ни "служат".
Обичам романите колкото Биркертс и също съм се чувствал спасен от тях. Трогнат съм от молбата му, като лобист за каузата на литературата, за интелектуална поддръжка от страна на читателя. Но романистите искат творбите им да доставят удоволствие, не да бъдат вземани като лекарство. Обвинявайки, че романа е засенчен от дяволски технологии и продажни литературни критици, така както прави Биркертс, няма да си възвърнем загубеното. Нито пък с аргумента, че четенето ни обогатява. В крайна сметка, ако романистите искат творбите им да се четат, отговорността да ги направят атрактивни и налагащи се е единствено и само тяхна.

Остава, обаче, горчивата подробност, както Биркертс я излага: "ежедневният живот на средния американец се е превърнал в тефлон за романиста." Едно време, героите населяваха точно определени области като статут и география. Сега, и все повече, светът е двоичен. Едновременно трябва и не трябва. Едновременно сте функционален или нефункционален, едновременно странен или уморен. Нещастните семейства, може би дори са повече от щастливите, всички заедно съшити в един пачуърк към Си Ен Ен, "Цар Лъв", и Америка Онлайн. Това е повече от въпрос на културни препратки; това е вече същината на живота им. И ако един роман, зависи от реализацията на сложни характери на фона на по-голямо общество, как да напишете такъв, когато фонът е неразличим от предния план?
"Словото на романа", според Биркертс, "запазва културната си жизненост само тогава, когато може да поднесе на читателите смислено новини за това какво е означава да живееш в света на настоящето." Той има в предвид мащабните, с голяма аудиторията, романи на Толстой и Дикенс, на Белоу и Стайнбек, и наистина, изглежда съмнително дали формата следва начина на Шекспировата трагедия и оперите на Вреди. Но новината за неговото отмиране е може би с по-малко значение, отколкото Биркертс му придава. Публиката може да е намаляла през последните няколко десетилетия, но културната жизненост трябва да се примири с мълчанието, хитростта и изгнанието в нашата технологична епоха. Кафка казва на Макс Брод, че иска неговите романи да бъдат изгорени, Хенри Грийн и Кристина Стед живеят в неизвестност по времето, когато творят, Фокнър и O’Конър се крият далеч в провинциите на Юга. Най-оригиналните и прозорлив романисти на нашето време не само приемат сенките, но и активно ги търсят. "Всичко в културата ни има доводи срещу романа.", каза Дон Де Лило в интервю за "Париж ревю". "Ето защо ние се нуждам от писателя в опозиция, писателят, който пише срещу властта, който пише срещу корпорацията или състоянието на всичките системи за асимилация."
Модерната идея за писателя в опозиция е отдавна установена традиция, и нейните съвременни варианти са били видими още по времето на Първата световна война, когато австрийският сатирик Карл Краус описва себе си като "безнадеждна контра" на цялата клика от технологии, медии и капитал. Нещо, за което се искаше повече време, за да излезе наяве, но се подразбира в произведения като "Елегиите на Гутенберг", е идеята за читателя в опозиция. Парадоксът на литературната елитарност е, че тя изцяло се самоподбира. Всеки, който може да чете е свободен да бъда част от това. И, докато информационния елит продължава да се подхранва с грамотността, определен процент от читателите неизбежно, като описвания пушач на марихуана, ще се пристрастят към по-твърда материя. Както когато в миналото обедняването се разпространяваше сред всички класи, неспокойните души ще имат все по-голямо основание да търсят методи за противопоставяне – "да определят друго изходно положение", както Биркертс описва четенето, "и да се разпознаят в него." Явната демокрация на днешната цифрова мрежа е артефакт от тяхното детство. Рано или късно, всички социални организми се движат от анархия към йерархия, и какъвто и ред да произлиза от изначалния хаос на Мрежата, изглежда по-вероятно да бъде дистопичен, отколкото утопичен. Възможността за отегченост в терминален стадий приема застрашителни размери. Но дори и ако дигиталната революция еволюира в свободна пазарна версия на Сталинисткия тоталитаризъм, до който болшевишката революция е довела, перверзният ефект от това може да бъде издигането на статута на четенето. Светът на самиздат, когато процъфтяват групите от читатели, запаметяващи цялата поезия на Осип Манделщам и Анна Ахматова, трябва да ни напомня, че четенето може да оцелее и дори да процъфтява в изгнание.
Не само Негропонте, който не обича да чете, но дори Биркертс, който смята, че историята е към края си, подценяват нестабилността на обществото и непокорната пъстрота на неговите членове. Електронният апотеоз на масовата култура просто препотвърди елитаризма на литературно четене, което беше за кратко затъмнено от разцвета на романа. Скърбя за затъмнението на културния авторитет, който литературата някога е притежавала и съжалявам за началото на една епоха, толкова тревожна, че удоволствието от текста е трудно да се поддържа. Не считам, че много хора ще раздадат телевизорите си. Не зная самия аз колко дълго ще издържа без да си купя нов. Но първият урок, на който четенето учи, е как да бъдем сами.

Превод: Преслава Кирова

I част

Няма коментари:

Публикуване на коментар