Из "Критикът като художник" - 1
"Ърнест: Да... Мисля, че вече изчерпах въпросите си. Сега трябва да призная...
Джилбърт: О, само не казвай, че си готов да приемеш възгледите ми. Когато хората се съгласяват с мен, винаги имам чувството, че греша.
Ърнест: В такъв случай ще замълча. Но ще ти задам още един въпрос. Досега обяснява, че критиката е творчество. Какво е нейното бъдеще?
Джилбърт: Цялото бъдеще на културата е в ръцете й. От ден н ден сюжетите за творчество все повече губят от разнообразието и размаха си. Пестеливостта и мистър Уолтър Бизънт изчерпаха очевидното. Ако на творчеството изобщо е съдено да продължи съществуването си, това може да стане само при положение, че възприеме по-голям брой критически елементи, отколкото притежава в момента. Старите шосета и прашни друмища прекалено често биваха обхождани. Очарованието им бе изтъркано от ходилата на пътуващите и те загубиха свойството си постоянно да изглеждат по новому и да изненадват – незаменимите условия за романтика. Онзи, който днес иска да ни впечатли с белетристика, трябва или да ни предложи някакъв съвършено непознат фон на действие, или да ни отведе в най-затънтените кътчета на човешката душа. Към първото изискване в момента се придържа мистър Ръдиърд Киплинг. Докато броди из страниците на неговите "Равни разкази от стръмнините", човек изпитва чувството, че е седнал на някое палмово дърво и наблюдава живота през възхитителен калейдоскоп от вулгарни проблясъци. Ярките тонове на чаршиите заслепяват очите. Изтормозените второразрядни англоиндийци са в изящно несъответствие със заобикалящата ги среда. Липсата на стил у разказвача придава необикновен журналистически реализъм на разказите му. От литературна гледна точка мистър Киплинг е гений без амбиции. От житейска гледна точка той е журналист, който познава вулгарността по-добре от всички свои предшественици. Дикенс опозна одеянието и хумора й, мистър Киплинг – същината и сериозността й. Той е нашият пръв автопортрет по въпросите на второразрядното, през процепите на ключалки успява да съзре чудесни неща, а фонът на сюжетите му е истинско произведение на изкуството. Относно второто изискване имаме Браунинг и Меридит. Все още много предстои да се постигне в областта на интроспекцията. Хората често казват, че съвременната белетристика ставала прекалено патологична. Що се отнася до психологията, никога не е била достатъчно патологична. Досега едва докосвахме повърхността на душата и това е всичко. Във всяка непристъпна клетка на мозъка са струпани по-удивителни и зловещи неща от родените в мечтите на онези, които – подобно на автора на "Le Rouge e le Noir" ("Червено и черно")– са се домогвали да проследят душата до най-затънтените й скривалища и да заставят живота да изповяда най-драгоценните си прегрешения. Все пак количествено и неизпитания сюжетен фон има предел, тъй че е много вероятно по-нататъшното развитие на самоанализаторския навик да се окаже фатално за творческата способност, в името на която интроспекцията прави усилия да достави пресен материал. Лично аз съм склонен да мисля, че творчеството е обречено на гибел. Зародишът му се корени в твърде примитивен и естествен подтик. Както и да е, едно е сигурно – темите за творчество непрекъснато намаляват, докато за критика се увеличават ежедневно. За ума винаги ще съществуват нови състояния, нови становища. С напредъка на цивилизацията дългът да се наложи форма на хаоса пропорционално не отслабва. Никога не е имало епоха, когато критиката да е била по-необходима от днес. Само благодарение на нея човечеството ще съумее да осъзнае местонахождението си в момента."
Продължава >>
Лиценз
*Материалите в блога са с Creative Commons лиценз Признание-Некомерсиално-Без производни 4.0 Международен
Показват се публикациите с етикет Оскар Уайлд. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Оскар Уайлд. Показване на всички публикации
сряда, 27 октомври 2010 г.
четвъртък, 8 юли 2010 г.
Из "Критикът като художник" - 1
Чудих се какво да избера и накрая се спрях на този откъс:
"Ърнест: ... Готов съм да призная, че сгреших. Както посочи, гърците наистина са нация от критици. Убедих се и малко съжалявам, че е така. Защото творческата способност е по-висша от критическата. В действителност между тях няма абсолютно нищо общо.
Джилбърт: Антитезата ти е напълно хазартна. Без критически дар изобщо не би съществувало художествено творчество, оправдаващо званието си. Преди малко спомена за деликатния инстинкт за предпочитание и подбор, чрез който творецът изобразява живота и му дава моментно съвършенство. Е, добре, този изборен дух, този прецизен нюх, какво да се пропусне и какво да се подбере, е именно критическо умение в едно от най-характерните му проявления. Човек, лишен от тази способност, не би могъл да сътвори нищо. Формулировката на Арнолд за литературата като вид критика на действителността, макар и не особено издържана по стил, издава до каква степен той зачита значението на критическия елемент в творчеството.
Ърнест: Бих казал, че големите творци работят несъзнателно, те са “по-мъдри, отколкото предполагат”, както Емерсън е отбелязал, струва ми се, на едно място.
Джилбърт: Нищо подобно, Ърнест. Художественото творчество е преднамерено до крайност и дълбоко съзнава собствената си стойност. Не се е раждал поет, който да пее, защото няма друг избор. Най-малкото това не се е случвало с нито един велик поет. Големият поет пее, защото умишлено е решил да пее. Така е сега, така е било винаги. Понякога сме готови да приемем, че гласовете, звучали в зората на поезията, са били по-елементарни, по-свежи и по-естествени от нашите и че светът на старите поети е излъчвал някаква особена, вродена поетичност, тъй че кажи-речи без промяна се е превъплъщавал в стих... По този начин ние просто отдаваме на една далечна епоха белезите, с които бихме желали да разполагаме в нашата съвременност. Историческият ни усет се заблуждава. Всеки век, създал своя поезия, е напълно изкуствен и творчеството, което ни изглежда естествен плод на времето си, неизменно е резултат от съзнателни усилия. Повярвай ми, Ърнест, не е възможно да съществува изкуство без съзнание за собствена стойност, критическия дух и това самостойно чувство са едно и също нещо.
Ърнест: Да, разбирам, до голяма степен си прав. Но положително ще признаеш, че прочутите древни поеми, примитивните, анонимни и колективни стихове, по-скоро са сътворени от родово въображение, отколкото от индивидуално.
Джилбърт: Само до момента, в който се превръщат в истинска поезия. Сиреч преди да приемат изящна форма. Защото ако няма отличителен почерк, стил – няма и изкуство. Няма ли стил, няма и единство, цялост, а художественото единство е чисто индивидуално...Колкото по-задълбочено се проучва битието и литературата, толкова по-отчетливо се долавя, че зад всичко красиво стои индивидуалната личност и че конкретният исторически период не създава човека, а човека твори своята епоха...
...Критиката е единствената цивилизована форма на автобиография, понеже не разглежда събития, а мисли; не се занимава с физически деяния и обстоятелства, а с психическите настроения и творческите копнежи на ума... най-висшата критика разглежда изкуството не като израз, а като въздействие... [Ето защо най-добрите творби са тези], които притежават изтънченото достойнство да внушават и умеят да загатват, че отвъд тях се откриват даже по-широки хоризонти. Чувал съм да казват, че трагедията в живота на твореца е, че той никога не съумява да вникне в своя идеал. Според мен истинската трагедия на твореца е, че разбира идеала си прекалено добре. Защото щом един идеал се осмисли напълно, той бива ограбен от своето чудо и мистерия, просто се превръща в нова основа за идеал, различен от самия себе си. Ето основанието да наричаме музиката съвършено изкуство. Звукът никога не разкрива най-съкровената си тайна..."
Започнах да чета книгата доста отдавна и се надявам скоро да не я привърша. :)
Из "Критикът като художник" - 2
"Ърнест: ... Готов съм да призная, че сгреших. Както посочи, гърците наистина са нация от критици. Убедих се и малко съжалявам, че е така. Защото творческата способност е по-висша от критическата. В действителност между тях няма абсолютно нищо общо.
Джилбърт: Антитезата ти е напълно хазартна. Без критически дар изобщо не би съществувало художествено творчество, оправдаващо званието си. Преди малко спомена за деликатния инстинкт за предпочитание и подбор, чрез който творецът изобразява живота и му дава моментно съвършенство. Е, добре, този изборен дух, този прецизен нюх, какво да се пропусне и какво да се подбере, е именно критическо умение в едно от най-характерните му проявления. Човек, лишен от тази способност, не би могъл да сътвори нищо. Формулировката на Арнолд за литературата като вид критика на действителността, макар и не особено издържана по стил, издава до каква степен той зачита значението на критическия елемент в творчеството.
Ърнест: Бих казал, че големите творци работят несъзнателно, те са “по-мъдри, отколкото предполагат”, както Емерсън е отбелязал, струва ми се, на едно място.
Джилбърт: Нищо подобно, Ърнест. Художественото творчество е преднамерено до крайност и дълбоко съзнава собствената си стойност. Не се е раждал поет, който да пее, защото няма друг избор. Най-малкото това не се е случвало с нито един велик поет. Големият поет пее, защото умишлено е решил да пее. Така е сега, така е било винаги. Понякога сме готови да приемем, че гласовете, звучали в зората на поезията, са били по-елементарни, по-свежи и по-естествени от нашите и че светът на старите поети е излъчвал някаква особена, вродена поетичност, тъй че кажи-речи без промяна се е превъплъщавал в стих... По този начин ние просто отдаваме на една далечна епоха белезите, с които бихме желали да разполагаме в нашата съвременност. Историческият ни усет се заблуждава. Всеки век, създал своя поезия, е напълно изкуствен и творчеството, което ни изглежда естествен плод на времето си, неизменно е резултат от съзнателни усилия. Повярвай ми, Ърнест, не е възможно да съществува изкуство без съзнание за собствена стойност, критическия дух и това самостойно чувство са едно и също нещо.
Ърнест: Да, разбирам, до голяма степен си прав. Но положително ще признаеш, че прочутите древни поеми, примитивните, анонимни и колективни стихове, по-скоро са сътворени от родово въображение, отколкото от индивидуално.
Джилбърт: Само до момента, в който се превръщат в истинска поезия. Сиреч преди да приемат изящна форма. Защото ако няма отличителен почерк, стил – няма и изкуство. Няма ли стил, няма и единство, цялост, а художественото единство е чисто индивидуално...Колкото по-задълбочено се проучва битието и литературата, толкова по-отчетливо се долавя, че зад всичко красиво стои индивидуалната личност и че конкретният исторически период не създава човека, а човека твори своята епоха...
...Критиката е единствената цивилизована форма на автобиография, понеже не разглежда събития, а мисли; не се занимава с физически деяния и обстоятелства, а с психическите настроения и творческите копнежи на ума... най-висшата критика разглежда изкуството не като израз, а като въздействие... [Ето защо най-добрите творби са тези], които притежават изтънченото достойнство да внушават и умеят да загатват, че отвъд тях се откриват даже по-широки хоризонти. Чувал съм да казват, че трагедията в живота на твореца е, че той никога не съумява да вникне в своя идеал. Според мен истинската трагедия на твореца е, че разбира идеала си прекалено добре. Защото щом един идеал се осмисли напълно, той бива ограбен от своето чудо и мистерия, просто се превръща в нова основа за идеал, различен от самия себе си. Ето основанието да наричаме музиката съвършено изкуство. Звукът никога не разкрива най-съкровената си тайна..."
Започнах да чета книгата доста отдавна и се надявам скоро да не я привърша. :)
Из "Критикът като художник" - 2