"Минаха часове, Ърнест, откакто ме попита каква е ползата от критиката. По същата логика би могъл да ме попиташ каква е ползата от мисленето. Именно критиката, както забелязва Арнолд, създава интелектуалната атмосфера на дадена епоха. Именно критиката, както се надявам да докажа някой ден, превръща ума в изящен инструмент. Ние с нашата образователна система обременяваме паметта с товар от несвързани факти и усърдно се стараем да предадем добитото с усилен труд знание. Учим хората как да помнят, но не и как да се усъвършенстват. Никога не ни е хрумвало да потърсим в ума и развием по-фини качества за възприятие и избор. Гърците са сторили това и винаги щом влезем в съприкосновение с гръцкия критически интелект, не можем да не доловим, че докато нашите теми и сюжети са по-разнообразни и пространствени от техните, единствено с техния метод е възможно да се интерпретират. Едно нещо е постигнала Англия – измисли и утвърди Общественото мнение, което представлява опит да се организира невежеството на обществото и да се издигне до висотата на физическата сила. Разгледан като механизъм на мисълта, английският ум е суров и недоразвит. Да го облагороди е способна само еволюция на критическия инстинкт.
Отново критиката е тази, която със своята пречистена концентрация окриля културата. Тя прониква в огромната продукция на творческата дейност и я дестилира в прекрасна есенция. Никой, който желае да съхрани някакво неосквернено чувство за форма и стил, не би издържал да се пребори с чудовищното количество книги, произведени и произвеждани в света – книги, в които мисълта заеква, а невежеството вдига крамоли. Нишката, която ще ни изведе от тягостния лабиринт, е в ръцете на критиката. Нещо повече – в случаите, когато липсват писмени паметници, достигнали до нас, и историческите факти изглеждат безвъзвратно изгубени или пък не са били записвани изобщо, критиката е в състояние да възкреси миналото по най-дребните детайли на езика и изкуството. Със същата увереност, с каквато човекът на науката успява от тънка кост и вкаменена стъпка да пресъздаде крилатия змей или гигантския гущер, от чийто вървеж някога е потръпвала земята, критикът може да призове Бегемот от пещерата му, може да накара Левиатън да заплува наново по озадачената морска шир. Праисторията принадлежи на филологическия и археологическия усет на критика. Истинският произход на нещата бива прозрян от него. Самостойното наследство на дадена епоха почти винаги подвежда. За векове без запазени писмени паметници узнаваме повече, отколкото за векове, оставили ни своите свитъци и ръкописи, единствено благодарение на филологическата критика. Тя е в състояние да стори за нас това, което нито физиката, нито метафизиката могат да направят. Тя ще ни даде верните закони, движещи съзнанието в процеса на еволюция. Ще ни покаже истини, останали недостъпни за историята. Ще ни каже какво е мислил човекът, преди да се научи да чете и пише. Питаш ме какво е влиянието на критиката. Струва ми се, че ти отговорих... Ала трябва да се добави още нещо. Най-вече критиката ни помага да станем космополитни. Манчестърци положиха усилия да втълпят на хората идеята за човешкото братство, като изтъкваха комерсиалните преимущества на мира. Стремежът им бе да изродят чудесния свят в общо тържище за улеснение на купувачи и продавачи. Идеята им бе адресирана към най-нисшите инстинкти у човека и затова пропадна... Други пък – в днешното време – се мъчат да разчувстват хорското състрадание или прибягват до плиткоумните догми на разни мъгляви постановки от абстрактната етика. Те основават своите Общества за мир – така скъпи на сантименталисти и мелодраматици – и предлагат да се образува Международна арбитражна комисия – изключително популярна сред ония, които никога не са чели история. Ала голямото емоционално съчувствие не ще върши работа. Изменчивостта е прекалена, плюс това е тясно свързана със страстите, докато съветът на арбитрите, решенията на които не бива да влизат в сила в името на общото благо, няма да допринесе много. По-лошо от несправедливостта е само справедливостта, лишена от нейния меч. Когато доброто не е мощ, то е зло.
Емоциите ще ни направят космополитни, колкото попълзновенията за материална печалба. Единствено като усъвършенстваме чувството си за интелектуална критика, ще успеем да се издигнем над емоционалните предразсъдъци. Гьоте – само не ме разбирай погрешно – е германецът на германците. Обича родината си като никой друг. Народът му е скъп и той го води. Въпреки това обаче, когато железният ботуш на наполеон прегазва германските лозя и ниви, Гьоте мълчи. “Как може човек да пише стихове, изпълнени с ненавист, без да чувства омраза – казва той на Екерман, - и как бих могъл аз, за когото културата и варварството са от еднакво значение, да ненавиждам една нация, която е сред най-издигнатите на земята и при това е спомогнала толкова много за личното ми развитие.” Тези думи, произнесени в модерния свят за пръв път от Гьоте, ще се превърнат в отправна точка за космополитизма на бъдещето. Критиката ще унищожи националните предразсъдъци, като утвърди единството на човешкото съзнание в цялото разнообразие на неговите проявления. Изкушим ли се да започнем война срещу чужда нация, неизменно ще изпъква в паметта ни предупреждението, че по този начин искаме да убием елемент от собствената си култура, нищо чудно да е най-съществения. Докато войната се смята за зла и порочна, винаги ще бъде привлекателна. Едва когато се нарече вулгарна, ще загуби популярността си. Разбира се, промяната ще настъпва бавно и несъзнателно. Хората няма да казват: “Не искаме да воюваме срещу Франция, защото прозата й е великолепна.”, а ще чувстват симпатии към френската държава, защото прозата й е великолепна. Интелектуалната критика ще свърже Европа много по-здраво от инициативите на търговеца и сантименталиста. Тя ще ни даде мир, основан на разбирателство.
Ала влиянието й не свършва дотук. Като отхвърля окончателните становища и отказва да се вмести в тесногръдите формули на секти и школи, критиката поражда онзи ведър философски нрав, който обича истината заради самата истина и любовта му не намалява от съзнанието за нейната непостижимост. Колко слабо е разпространен в Англия този нрав, а колко много ни е необходим! Английският ум непрестанно се гневи. Националният ни интелект се прахосва в долнопробните и глупави кавги на второразрядни политици и треторазрядни богослови. Очаква се човекът на науката да ни демонстрира върховния образец на “ласкавата разумност”, за която Арнолд така мъдро говори, ала уви, без никакъв ефект. Ако не друг, поне авторът на “произход на видовете” притежава философски нрав. Замисли ли се за казионните амвони и трибуни из Англия, човек не може да не изпита презрение към Юлиян (Отстъпник) и безразличие към Монтен. В момента ни владеят фанатици, чийто най-черен порок е искреността. Нищо свързано със свободната игра на ума не ни е познато. Хората роптаят срещу грешника, ала нашият позор не е плод на порочност, а на глупост. Друг порок освен глупостта не съществува.
Ърнест: Ей богу, голям иконоборец си!
Джилбърт: Големият критик, както и мистикът, неизменно е иконоборец. Да бъдеш добър според вулгарния стандарт за добрина е нищожно лесно. Само е необходимо известно количество примитивно суеверие, определена липса на художествена мисъл и долнопробна привързаност към буржоазната достопочтеност. Естетиката е по висша от етиката. Тя принадлежи на по-духовна сфера. Способността да се отличава прекрасното е най-изтънченото човешко постижение. Дори чувството за цвят е по-важно за развитието на индивида от разбирането за добро и зло. Всъщност в областта на съзнателния живот естетиката се отнася към етиката, така както половия подбор се отнася към естествения в материалния свят. Подобно на естествения подбор, етиката осъществява битието. Докато естетиката идентично с половия подбор придава красота и очарование на живота, насища го с нови форми, дава му възможност да се развива, разнообразява и изменя. Когато достигнем истинската култура, която е нашата цел, ние ще постигнем мечтаното от светците съвършенство – съвършенството на онези, за които грехът е изключен, но не благодарение на аскетичното отречение, а поради тяхната способност да сторят всичко, каквото пожелаят, без да наранят душата, чиято дивна божественост ще бъде в състояние да преобразява в по-висши изживявания, изтънчени впечатления и нови мисли, действия и страсти, които за здравомислещия ще бъдат банални, за необразования – низки, а за безсрамника – позорни. Опасно ли е това? Разбира се – всички идеи са опасни, както вече казах. Ала виж, нощта се изтощи и светлината на лампата трепти. Остана да поясня още една нещо. В началото ти обвини критиката, че е безплодна. Деветнайсети век е превратен в човешката история единствено заради творчеството на двама души Дарвин и Ренан, единият критик на природата, другият – на бога. Пропусне ли се този факт, означава, че смисълът на една от най-значителните епохи в еволюцията на света е останал неразбран. Творчеството винаги изостава от своето време. Критиката ни води напред. Критическият и Световният дух са тъждествени...
Ърнест: Доста странности ми разказа тази нощ, Джилбърт. Първо каза, че е по-трудно да се коментира даден обект, нежели да се направи и че да не се прави нищо, е най-трудното нещо на света после – че всички прояви на изкуството са лишени от морал, а мисълта е опасна че критиката притежава по-голяма творческа мощ от творчеството че най-висшата критика разкрива в художественото призвание елементи, пропуснати от твореца че когато човек не е в състояние да създаде нещо, той е съответния негов съдник че големият критик е несправедлив, неискрен и нерационален. Приятелю мой, ти си мечтател.
Джилбърт: така е. Единствено мечтателят успява да открие своя път на лунна светлина и неговото наказание е, че вижда зората преди останалия свят.
Ърнест: Наказание?
Джилбърт: И награда. Но виж, вече съмна. Дръпни завесите и широко отвори прозорците. Колко е свеж утринният въздух! Пикадили спи в краката ни като сребърна панделка. Погледни каква пурпурна омара е обвила върховете на дърветата в парка, сенките на белите къщи са морави. Твърде късно е за сън. Хайде да слезем до Ковънт гардън и да погледаме розите. Ела! Уморих се да мисля."
Няма коментари:
Публикуване на коментар