Хайку

реди грешките, по азбучен ред: А, Б, В,...,Е - има пропуски	пресен кехлибар - в кайсиевото сладко танцува пчела
*** пролетен вятър - най-сигурна в себе си на кон без седло	*** щастие - летящи, златни прашинки щом станеш сутрин
*** closest people - the outermost destinations	*** live crab claws in the middle of winter - first grader's mittens :)
*** magic September - malachite becomes gauzy amber	*** божествен ден - бездомникът похапва хляб и вино
*** лютиви думи и четири сирена - в една салата	*** грипен сезон - душата подсмърча в чуждо тяло
*** без парфюм - днес пак брах цъфнал жасмин	*** живец на кука - нищо не е същото в зимен дъжд
*** облачна луна - корабокрушенците не достигат бряг	*** неизречено - ягодка под листата изгнива в дъжда
*** пудра захар по зеления трюфел - кроноп рине сняг (щях да нарисувам и картинка, но се оказа, че нямам бял молив - открих! :)
*** wintry sun - phone gives free on mother's birthday	*** people kissing loudly in the fog - day of love
*** raven's sign - from the last station train departs	*** spring sun - for the squirrels has only one dimension
*** five shrimps - the turtle reaches speed of light	*** пеят славеи зад снежната завеса - неизбежна пролет
*** бягам с вятъра и събирам прахоляк - пролетна вихрушка	*** в мъгла от думи намирам своя език - емигрант в себе си
*** spring thrills - the turtle rides on my slipper	*** primrose salad and violet cookies - invite bees to lunch

Хайку

стара къща - луната суши призрачно бельо	old house - moon dries up ghostly underwear
*** от онези глупаци - по-добре красива паница, отколкото пълна	*** one of those fools - better beautiful bowl than full

...

липсващият цвят

е скрит в погледа навън -

притихнал чака.

Аз сам не съм

Голите охлюви бяха изяли почти всичко. Горите стърчаха безлистни и празни, като обгорели клечки, забити в земята. Ята лешоядни птици кръжаха над тях в търсене на поредната грамада от разпадаща се плът. В тежкия влажен въздух се долавяше мирисът на растящия от мъртвото нов живот – все по-приспособен и все по-неразумен.
Изпълзя от скривалището и се огледа – слънцето вече беше високо и опасната влага бе почти изчезнала. По това време гигантските мекотели се събираха на групи близо до някой водоизточник. Той тръгна нагоре по хълма, далеч от шумящата в дерето река.
Трябваше да потърси нещо за ядене – не беше ял от два дни, ако уловената върху влажния мъх жаба би могла да се счита за храна. Устата му се напълни със слюнка, като си припомни вкуса на изпечената преди месеци птица в дънера на ударено от мълния дърво. Да намери храна. В това преминаваше всеки негов ден, всеки час... Да намери храна и да не стане храна. Заживя сам, защото искаше да оцелее с всичко в себе си, да се запази. Цял. Ако не може да добавя, поне да не губи, това което е.
Изведнъж чу напомнящи на грухтене звуци и застина на място. Измъкна ножа от пояса си и притихна зад едно дърво. Три уродливи, подобни на него същества, но с изкривени крака и лица, прекосиха пътеката, като душеха земята и въздуха. Едно от тях сякаш го усети и замръзна за миг, обърнато към дървото, зад което той се беше скрил, и после с крясък хукна натам. Той погледна към върха на дървото и пак към съществото и с няколко скока се изкатери нагоре по голите клони, като държеше ножа със зъби. Съществото го последва, а другите също вече тичаха към дървото.
Той вдигна високо ножа с ръка и извика. Получовеците се засуетиха, а първият скочи пак на земята. После отново се закатери по дървото. Нямаше да позволи на съществото да стигне до него – размаха ножа, изкрещя и рязко поряза ръката си. Кръвта закапа от раната. Съществата долу притихнаха, после загрухтяха възбудено и бързо се отдалечиха.
Все по-често срещаше диви хора. Понякога виждаше отдалеч висок, изправен силует и сърцето му започваше да бие в слепоочията от очакването... Но всеки път, зърнеше ли погледа на съществото пред себе си, виждаше, че човешкото почти си е отишло. Мисълта, че е останал сам, че няма да срещне друг, истински човек, бавно си правеше удобно гнездо в него и един ден щеше да отгледа рожбите си отчаяние.
Изчака известно време, слезе от дървото и продължи да се изкачва нагоре. Накрая излезе на голяма, почти гола поляна, но не тръгна през нея, а я заобиколи, прикривайки се зад дърветата, които я обграждаха.
Често минаваше от тук и знаеше, че излезе ли на открито, е обречен. Всичко дебнещо, скрито във всевъзможните си тайни места и леговища, всичко невидимо, щеше да се материализира сякаш от нищото и да го направи част от себе си, да го накара да изчезне, все едно никога не е бил.
От другата страна имаше останки от голяма сграда, сред които се криеха всякакви твари, включително и годни за храна.
Приближи развалините предпазливо, като се ослушваше на всяка крачка, когато пред очите му се изпречи най-близката запазена, почти цяла стена. Върху набраздената, покрита тук–там с мъх и треви повърхност беше написано с ярко оранжево, което вече на места бе започнало да потъмнява:

Аз сам не съм, ни тук самси – в заключената стая.
Но кой е Той... но кой си Ти, не зная...*

Не можеше да повярва. Прочете няколко пъти надписа, накрая дори го зашепна като в унес: „Аз сам не съм... аз сам...”
Забравил за опасността, приближи до стената и прокара ръка по част от написаното. Личеше, че надписът е направен с някакъв растителен сок, защото бързо губеше яркостта си. Скоро почти нямаше да се забелязва. Отстъпи назад, погледна пак думите и почти в паника започна да дяла с ножа върху тях, за да ги запази.
В скривалището имаше нещо, което бе получил от родителите си. Някога. Пълно със същите тези знаци, на чието значение те го бяха научили и той усещаше, че заради него, заради това просто, окъсано, старо нещо, пълно с драскулки, все още беше Той, беше Аз, а не се бе превърнал в безсъзнателно свое подобие.
Един предмет, нещо което дори не можеше да се яде или да се пие, или да те стопли, носеше повече разум от живите и повече ситост и огън. Никой не помнеше от кога Земята вече не бе на хората, но на Земята все още имаше хора. Той мислеше, че тя никога не е била ничия, че всичко написано е някакъв сън или измислица на болен ум, но дори и така – самите странни думи, самите звуци, с неизвестно значение, караха ума му да работи, да сънува наяве, да си представя... да мечтае за нещо повече от Днес...
Стържеше с всички сили по старата стена, ръцете и стъпалата му се покриха с прах, върхът на ножа се счупи... той спря учуден от собствената си лудост и тогава чу вика. Отстрани, на около десет крачки от него, стоеше жена с къса коса и вдигнат нож. Тя силно и рязко викаше, без да го изпуска от поглед:
- Аааа, ааа...
Инстинктивно той също размаха ножа и се закашля от полепналия по лицето и устните му прах.
Жената го изгледа учудено и свали ръка, после пак несигурно я вдигна.
Той я погледна в очите и направи нова резка на ръката си. Жената го гледаше втренчено, после на свой ред бавно прокара ножа по рамото си. Капчици кръв тръгнаха надолу към гърдите й.
Той натопи пръст в кръвта от раната си и го прокара по една от буквите, после пак и пак. Тя вече не се сливаше със стената...
„Аз сам не съм...”
После се обърна към нея:
- Не знаех, че можеш да пишеш.
Жената го изгледа изумено и пристъпи напред:
- Не знаех, че можеш да говориш.


* Аз сам не съм, стр. 255, П.К. Яворов, Избрани стихотворения в два тома, изд. „Български писател” – 1968.

Сборище на трубадури, Брой 1, Година 1

...

***

Калейдоскоп, от

счупените парченца

вътре в мен, сглобих.

***