Сутрини

Обичам сутрините. Особено летните, свежи, тихи ранни сутрини, когато минавам през града и няма почти никой. Когато отивам и сякаш чувам как всички все още спят и сънуват в покой; моментите, когато всички са себе си, в себе си. И е тихо, прихладно, звуците отекват - сякаш си влязъл в някакъв огромен храм, в който сега е часът на гълъбите...
И по-късните сутрини. Когато се връщам. Когато хората, децата вече са излезли, за да видят слънцето. То никога не залязва - просто понякога, някой му обръща гръб. И всички са щастливи, защото е сутрин - тъкмо са размърдали крака и ръце, и лица, вкусват от радостта си... И момченцето, което кара колело и ми казва "Здравей!" и момиченцето, което се надбягва с баща си. Умората още я няма, няма тежест и тъга. Защото е сутрин. Имаше една мисъл на Туве Янсон, че "нашето детство е нашето утро". Защо не може целият живот да е само утро?