източник: flashfictiononline.com
Кошмарът се носеше на раменете на момичето като тъмна, извиваща се спирала от мъгла. Докато прекосявах стаята, очите му ме следваха, червени и променливи като нажежени въглени в камина, и усещах острото парене на злобата им по кожата си.
- Няма да те нарани. - каза момичето. Тя седна с кръстосани крака отпред на леглото си, люлеейки плюшен еднорог в скута, убедена и с широко отворени очи. – Добър е.
Опашката на кошмара се залюля и се нави около раменете й. Отпускайки челюст върху къдриците й той оголи зъби, от които капеше ектоплазмена отрова. Тя се засмя, издухвайки я с едно движение.
- Без гъделичкане!
Не беше това, което очаквах.
Родители бяха притеснени, че новият въображаем приятел на малката Мари може би е в известна степен извън нормалното - не че те можеха да видят дори своите собствени вече. Майката имаше крехките остатъци на създание, малко, пухкаво и скучно. Този на бащата беше толкова избелял, че приличаше почти на контур, плаващ равнодушно след него като сянка.
- Изглежда малко по люспесто отстрани. – беше казала майката, предоставяйки ми рисунка с пастел, за да се ориентирам.
Стърчаща фигура с жълта коса на завъртулки стоеше до назъбена драскулка от черно и зелено. Червени очи гледаха свирепо към мен от листа. Между фигурите бе нарисувано с изключително старание розово сърце.
- Никога не сме си прадставяли такова нещо за нея.
- Толкова мрачно. - съгласи се бащата.
- Искам да кажа, с инцидента. Брат й...
- Всичко е наред. – усмихнах се с най-добрата си професионална усмивка. – Тук съм, за да помогна.
Отпуснах се в стола с размери за дете, придърпвайки полата под себе си с една ръка. Като поразмислих, положих записките върху коленете си и насочих вниманието си към странната прегръдка пред мен.
Кошмарът се увиваше около Мари отново и отново, но очите му оставаха приковани в мен. Кошмар или въображаем, само тези, които бяха свързани с тях, които вярваха в тях, можеха да ги чуят или докоснат, но аз усещах, че този ръмжеше.
Момичето проследи шарките по кожата на съществото с малкия си пръст. Розов лак за нокти върху матова сянка.
- Как е името му? - попитах аз.
- Не знам.
- Не знаеш?
- Не. Къде е твоят?
- Ветеринарите нямат въображаеми. - казах аз. Тя се намръщи, обясних: - Ветеринари, не знам кой е избрал да се наричаме така. Предполагам, че въображаемите са донякъде като домашни любимци, нали?
- Но защо си нямаш един?
- Защото можем да виждаме тези на другите хора.
- Можеш да го видиш?
- О, да.
Тя засия. - Не е ли страхотен?
- Въпрос за въпрос?
Тя промуши език през пролуката на все още непорасналите си предни зъби.
- Добре.
- Сама ли го измисли?
Никога преди не бях чувала за дете, което да обърка кошмар с въображаем - те бяха напълно различни: надежди и мечти срещу съмнения и страхове. И все пак и двете, така странни създания на небето и земята...
Мари поклати глава, разлюлявайки къдрици.
- Ъ-ъ. Кого сънуваш?
- Не сънувам. Е, имам предвид не като теб. Къде го намери?
- Под леглото на брат ми. - Тя се отпусна върху възглавниците си, пръстите скубеха гривата на еднорога. - Чух го и му казах, че не знам кога той ще се върне. И му казах, че може да чака с мен.
Като мислеше над това, че трябва да върне въпроса, тя изтърси:
- Вие няма да го отведете, нали? Защото е мил! Няма да остави чудовищата да ме хванат – вече няма да се пъхат под леглото ми или в килера, и той ще идва с мен на училище и всичко останало. Не можете да го отведете!
- Чакай...
Сълзи набъбнаха в очите й, а кошмарът се изви над нея като кобра, щракайки със зъби във въздуха.
- Нека говоря с родителите ти. - казах. - Обещавам, че той ще е добре. Тук съм, за да помогна.
Очите на кошмара ме следваха, докато си отивах.
Тази нощ сънувах тъмни люспи и светещи червени очи, внезапния досег на зъби върху гърлото ми. После слънчевата светлина проникна през завесите, потта изсъхна по кожата ми и будилникът зазвъня.
Току-що си бях наляла кафе в кухнята, когато повече усетих, отколкото видях растящия мрак в ъгъла.
Обърнах се с разтуптяно сърце. Носещ се във вихрушка, безкраен уроборос, кошмарът на Мари се взираше в мен, съсредоточен като хищник наблюдаващ мишка.
За един миг продължил цяла вечност стояхме втренчени един в друг. Преглъщайки трудно през залепналия си език, сякаш бучка пясък, освободих гласа си.
- Не мога да те махна. - казах.
То не реагира, продължавайки да се усуква отново и отново. Ръцете ми трепереха около чашата и се концентрирах върху топлината по дланите си. Нищо друго освен тъмен ъгъл в кухнята ми.
- Не мога да принудя никой въображаем да си отиде - дори кошмарите. Мога да препоръчам терапия, ще кажеш дали работи. Тя притежава силата тук. – хвърлих бърз поглед с крайчеца на окото си, изглеждаше по-малко ужасяващо така. Кошмарите завъртат главата ти. Не можеше да ме нарани, освен в съня ми. - Докато тя е щастлива и не изглежда да носиш заплаха...
Успокои се.
- Дори и ако тя те отхвърли, - добавих - няма да изчезнеш. Не и като обичайните въображаеми. – усмихнах се, напрегнато и горчиво. - Хората споделят много повече страх, отколкото надежда. Ще намериш друго място, което да обитаваш.
Затаих дъх.
Когато помръдна бе подобно на вълна в езеро - спокойно и бавно се плъзна към мен.
Можех да преброя зъбите му, стърчащи в неравномерни начупвания от уродливата челюст. Имаше хриле, веещи си безшумно във въздуха и парчета от мъртва и гниеща кожа, висящи от тялото му като дрипи.
Промъкваше се все по-близо, докато не видях отражението си в очите му - малки и бледи, широко отворени и диви.
И след това изчезна.
Тази нощ обичайните ми кошмари се завърнаха.
Посрещнах ги лице в лице – кръг от светещи очи в безброй нюанси, сенки, които съскаха, ломотеха и ръмжаха. Поемайки си дъх с облекчение, посегнах към записките си, държейки ги до мен като щит с лека усмивка, събрана върху устните ми.
- Всичко е наред. - казах аз. – Тук съм, за да помогна.
Превод Преслава Кирова ©
Няма коментари:
Публикуване на коментар