Из "Ужас" на Дан Симънс

Това е едно от най-странните и най-красиви неща, които съм чела:

„В този миг музиката започна отново.
Ървинг видя как двете глави – на чудовището и на ескимоската – се клатят бавно, но мина половин минута, преди да разбере, че оргийният басов звук и еротичните стонове, наподобяващи гайда и флейта, всъщност идват от ... жената.
Чудовищното същество – бяла мечка или демон с големината на заобикалящите го ледени блокове – духаше в отворената уста и гърлото на ескимоската, свирейки на гласните й струни така, сякаш човешкото й гърло беше някакъв духов инструмент. Трелите, ниските тонове и басовите извивки звучаха все по-силно, все по-настойчиво – лейтенантът видя как Безмълвната дама повдига леко главата си и извива шията си на една страна в същия момент, в който звярът отпуска триъгълната си глава по-ниско и извива змиеподобната си шия на другата страна; двамата изглеждаха като страстни любовници, които искаха да намерят най-подходящата позиция за страстна целувка.”

02.02.2014
И понеже е голям студ, и понеже четох и си мислих разни неща. Реших да цитирам още нещо за може би най-любимия ми персонаж в историята - Джон Бриджънс и да кажа, че като цяло изречението, с което може да се обобщи, това което казва книгата е, че:
Духът се храни с достойните.

"Хамлет... - се люшкаше в колебание между думи и дела, между мотиви и действие, скован от толкова проницателния си и неумолим ум, който го караше да мисли за всичко, дори за самото мислене. Младият Бриджънс беше жертва на подобен ум и също като Хамлет често си задаваше най-съществения от всички въпроси - да продължи или да не продължава?... Думите "тъй размисълът прави ни пъзливци" проникнаха дълбоко в младежката душа на Джон Бриджънс, дълбоко неудовлетворен от живота си, нещастен от противоестествените си желания, нещастен заради необходимостта да се преструва на нещо, което не е, нещастен в лицемерието и нещастен в искреността, но най-вече нещастен заради това, защото страхът, че способността да мисли би могла да премине заедно с него от другата страна на смъртния воал, го възпираше от бързото, решително, хладнокръвно самоубийство.
За щастие в младостта си, когато все още не се бе превърнал в сегашното си аз, Джон Бриджънс разполагаше с още две неща освен нерешителността, които да го предпазат от самоунищожение - книгите и ироничната му нагласа."