Източник: flashfictiononline.com
Това е истинското ми аз: Принадлежа към семейството на креслата и первазите, и хитроумното осветление. Неразличим съм от пейзажа.
Тази вечер съм тапет, наситено пурпурен с черна спираловидна шарка. Тъмен съм, но имам една лампа вдясно. Аз съм най-крайния ъгъл на луксозна таверна в западния край на града, в която все още сервират най-скъпия си бърбън в кристални чаши.
Тя седи на бара на стол с месингови крака. Стъпалата й висят така сякаш е люлеещо се дете. Носи вълнено палто с цвят на цигарена пепел, пие коктейл и върти между пръстите си хартиеното чадърче. Шарките на шала й омайват, преливат в синьо и зелено като течащ през камъни поток. Може да бъде само ръчно изплетен: вероятно подарък от любим човек.
Ако поглежда към мен, то е само за да се възхити на декора – на маслените пейзажи в барокови рамки, на старите кожени мебели. Ако минава покрай мен, ако шалът й докосва пръстите ми, то е само защото аз стоя между нея и мраморните плочки на тоалетните.
Тя ухае на череши. Аз мириша на лепило за тапети и дим.
***
Късно през нощта, когато глутници от излизащи в петък вечер, в костюми по поръчка нападат бара, тя се плъзга на дивана до мен. Раменете ни се притискат, небрежно, като чифт топли яйца в гнездо.
Ако имах рамене. А нямам. Аз съм старата кожена тапицерия, орехово кафява, излъскана до блясък. Аз съм месингови болтове и аромата на разлят джин. Аз съм добре поддържан фикус на край масата стил Кабриол. Нищо повече.
- Как се казваш? - пита тя.
Гледа ме, гледа ме в очите, през кожата ми, през всичките ми пластове.
Нямам друг избор освен да отговоря. Задържам дъха си. Аз нямам дъх.
Не мога да й кажа. Аз съм пейзаж. Нямам име. Не и такова, което да има значение, не и такова, което да е нещо необикновено и запомнящо се. Нямам роден град, кариера, домашна котка или апартамент на три пресечки южно от тук. Нямам никакви интереси, никакви истории за разказване – такива, които ще накарат очите й да заблестят, които няма да я подплашат да отиде до бара за още едно питие или навън, за да хване такси.
Заравям се в себе си, молейки се кожата да ме държи надълбоко, но тя отказва. Отварям уста. Дъхът ми мирише на старо мартини и восък за мебели.
Един мъж със сребърна вратовръзка й отговаря и внезапно осъзнавам, че тя не говори на мен - никога не го е правила. В края на краищата аз съм неодушевен предмет.
- Матео – казва й той. – Италианско е.
Тя се смее на глас. - Колко секси! – казва.
Изведнъж тежестта на гласовете ми идва в повече. Ставам, за да се махна. Диванът ме освобождава, пропускайки ме леко през прегръдката на спираловидно нашарения тапет. Аз съм паркета на пода, висящите медни лампи. Аз съм стъклописа, аз съм огледалната политура на бара от черешово дърво .
Аз съм атмосфера. Аз съм обстановка. Аз не съм герой в нейната история.
***
Веднъж моят терапевт ми даде една книга: „Ръководство как страдащите от социална фобия да намерят любовта”. Тя предлагаше банални малки лъжи като „Никой не може да устои на реалното ви аз.”
Истинското ми аз. Аз не съм Матео. Аз съм ненатрапчив, неинтересен. Парченце от интериора. Кой може да намери един тапет за неустоим? Кой може наистина да се влюби в завесите или да почувства прилив на страст при вида на добре изработено обзавеждане?
Никой не пише книги като: "Ръководство как страдащите от арахнофобия да хранят паяци" или "Ръководство как страдащите от акрофобия да падат от сгради". Сега разбирам защо. Тези хора могат да разчитат на обич, на добра дума, да се борят със страховете си. Те са хора: има други като тях, които да ги обичат, да се грижат един за друг, когато не се чувстват добре.
Аз имам само мебелите.
***
Тази вечер съм строшена тухла. Аз съм стара дъвка върху бетона. Неонови лога на бира, отразени в локва замръзнала урина.
Надписът ми се вълнува като скъсан флаг, но колите ме подминават.
Зад мен вратата на бара се отваря: излизащите в петък вечер си отиват на групи и по двойки. Чувам смях, шеги за места, на които никога не съм бил, за книги, които никога не съм чел. Фалшиви изпълнения на песни от филми, които никога не съм гледал. Човешки разговор, човешката привързаност.
Надушвам череши.
Тя се навежда над разбитата ми тухла, изритвайки снега от бетона.
- Питах за вашето име - казва. - И все още искам да го науча.
Усмивката й е широка и по-мека от пухкавите краища на шала й. Парата от дъха й минава близо до устните ми. Раменете й се притискат до моите.
Моето име е пурпурен тапет или мраморна плочка или стар кожен диван.
Тя чака. Тухлите ме отблъскват, макар да съм се вкопчил в тях. Бетонът отказва да ме защитава повече.
Откривам дъха си. Той е също толкова топъл, колкото нейния.
Когато й казвам името си, гласът ми звучи почти човешки.
превод: Преслава Кирова ©
Няма коментари:
Публикуване на коментар