„През дългия си житейски стаж разбрах, че болшинството от хората недолюбват онези, които се опитват да ги защитават. Още по-малко – които ги призовават сами да се борят за правата си. Властта според тях трябва да дава, а ако й се репчиш, ще се разсърди и ще дава по-малко. Или никак. Получавал съм доста ритници в опитите си да защитавам своите или правата на близки около мен хора, но почти никога - подкрепа...“Наивният позитивизъм“ постепенно се превърна в един умерен скептицизъм.
...Бил съм шестнайсетгодишен, Люба (моя бел. сестра му) – на около четиринайсет. В държавата вилнееше развитият социализъм, а около нас върлуваше рокендролът. Скоро щеше дасе появи туистът, но още го нямаше. Скоро и Юлиян Вучков щеше да публикува заклеймяващата си статия „Магнетофонната младеж', която даде началото на борбата срещу „идеологиеската диверсия“. Ето част от нея:“ В началото на 1958 г. У нас нахлу рок-енд-ролът. Същата година полуи по-широк достъп и магнетофонът. Забележима част от нашата предимно учаща се младеж побърза да се възползва от неговите услуги и алчно почна да записва всички рокови мелодии. Така зачестиха организираните в ограничен кръг танцови сбирки, сега известни под името „купони“. Под дръзките звуци на магнетофона и в добре обзаведени апартаменти момета и момичета с привлекателна външност (това съдържа същия подтекст като „умните и красивите“ на Велислава Дърева), упорито започнаха да подхранват високото си самочувствие. Така растеше числото на младите хора, жадни за лек живот, изпълнен с удоволствия. Ще ги срещнете навсякъде, където те могат да демострират предимствата на своя „модерен“ живот“.
- Кирчо, не трябва да плачеш за Сталин!... Сега трябва да ви кажа кой е Димитър Пеев. Син е на Александър Пеев, наречен Боевой, осъден и разстрелян през 1943 г. За шпионаж в полза на Съветския съюз. Имаше заснет телевизионен сериал за него с актьора Борис Луканов в главната роля. Димитър Пеев беше доктор по право, писател, журналист, основател и главен редкатор на списание „Космос“ и на вестник „Орбита“. Изключително интелигентен и образован човек, с невероятно широки познания във всякакви области – особено за Вселената и Космоса. Написа първата си книга в съавторство с баща ми. Като Илф и Петров, шегуваха се тогава двамата. „Ракетата не отговаря“ беше може би първият научнофантастичен роман от български автори...
... Още по-интересен ми беше светът на полифонията. Там в най-голяма степен се проявява величието на Бах. Неговата музика в това отношение е невероятен учител. От една страна, научаваш правилата, от друга страна, виждаш гениалния начин, по който Бах ги заобикаля. Майсторът на полифонията Йохан Себастиян, водейки на органа своите гласове, създава акорди, каквито няма никъде в класиеската музика, но могат да бъдат открити не другаде, а в джаза. Когато участвах в предаването „моят плейлист“, без колебание сложих Бах на първо място. Преди „Бийтълс“ дори. „Защо точно Бах?“, попита Васил Върбанов. Отговорих му:“Защото няма нищо по-близко до Господ от музиката на великия композитор.“ Ако ме питат как си представям музиката на вселената, бих отговорил:“Аз не си я представям. Аз я слушам. Това е музиката на Бах, за която Гьоте пише: „Сякаш вечната хармония разговаряше със себе си, както може да се случва в сърцето на Бога малко преди сътворението на света.“ <3
Баща ти ни запозна и ми каза, че си направил рок група, която се нарича „Щурците“. Тогава бях малко задръстен и изтърсих, че тази музика възбужда най-низките страсти у човека. А ти знаеш ли какво ми отговори? Каза: „Който има низки страсти, да му ги възбужда!“
Непрекъснато спорехме каква музика да правим, но всъщност никой не беше наясно със себе си. Помня как си мислех, че трябва да бъдем нещо средно между „Бийтълс“ и „Лед Цепелин“, колкото и абсурдна да ми изгжеда сега тази комбинация. Пеци теглеше към „Крийм“ и „Ролинг Стоунс“, Косьо харесваше „Кросби, Стилс енд Неш“, а Насо „лобираше“ за „Юрая Хийп“. Всики бяхме единодушни, че трябва да имамем свой стил, но май никой още не знаеше какъв да бъде той. Слушах „Хамонд“ - органа на Джон Лорд в Machine Head и съвсем сериозно бях решил да се нагърбя и с клавишните. Като Джон Пол Джоунс. И тъкмо когато смятах, че вече съм наясно с „концепцията“, се появи моя приятел Сашо Аврамов с албума The Dark Side of the Moon в ръка и в главата ми отново настъпи хаос.
Няколко пъти имахме предложения да бъдем подгряваща група на известни световни банди и всеки път Импресарска дирекция ни отрязваше. Първото дойде от родоначалниците на прогресив рока „Прокъл Харум“... Песента, с която покориха света – A White Shade of Pale, бих класирал между най-великите парчета за всички времена (моя бел. Мелодията на песента е на базата на великата Сюита N 3 Въздух на Й.С.Бах)
Малко след като излезе „Вкусът на времето“ през септември, получих фантастичното предложение да запишем албум в „Аби Роуд“... Невероятно! Започна трескава подготовка. Трябваше бързо да направим английски текстове на нашите песни. „20-ти век“ и „Две следи“ бяхме изпели за пръв път преди повече от година пред мениджърите на Слънев бряг... Написах и аз молба (моя бел. до Импресарска дирекция) да ни бъде отпусната известна сума, която се задължаваме да върнем в срок от два месеца. След два-три дни ми се обади непознат глас и любезно, но хладно ме покани да се явя в Импресарска дирекция, понеже възникнал проблем... Оказа се счетоводителят, който държеше пред себе си някакъв документ:
– Другарю Маричков. Я ми кажете защо тук никъде не пише какъв хонорар ще получат„Щурците“ за своята работа в звукозаписното студио?
– Какъв хонорар ли?! За такова нещо ние трябва да плащаме на студиото, а не те на нас! Хората дават луди пари, за да записват в „Аби Роуд“. Естествено, че няма да получимникакъв хонорар, а продуцентът ще плати студиото. Нали по тази причина ви депозирах молба.
– Не може така, другарю Маричков! Вие знаете, че Импресарска дирекция получава десет процента от хонорара на всеки артист, излязъл в чужбина по наша линия. Само десет процента! На тези, които работят в Сирия, Либия и Ирак, държавата им взема половината от парите!
И всичко се провали. За пръв път ми мина мисълта да избягам от тази държава. Да избягаме и да запишем албума...“
Статия с Веселина Паскова за книгата, която всъщност предлага и помага на Кирил Маричков да я осъществят (имало е план и за втора част).
Няма коментари:
Публикуване на коментар