Кошче за спомени

Memento vivere, memento mori, memento …

вдъхновено от Бредбъри

Отвори вратата и в тъмнината обгърна с поглед стаята. Най-сетне в къщи. Най-сетне тишина, в която можеше да чуе себе си. Хвърли чантата на земята и без да затваря вратата отиде към шкафа и извади бутилка и чаша. Наля си. Отпи жадно затворил очи и остана така като замръзнал, с отпуснати тяло и душа. Не искаше да се движи, не искаше да говори, а да се потопи и разтвори като бучка лед в чашата. Пусна нощната лампа до леглото си и затвори външната врата. Съблече бавно дрехите си и ги остави да паднат на земята, отпи пак и погледна силуета си в огледалото - не искаше да вижда лицето си. Така отдалеч беше като сянка на самия себе си, безплътен, безполов и безпаметен... като сив ангел, изгубен в чужд живот.

Телефонният звън го извади от унеса. Погледна дисплея - Ана го търсеше в уговорения час, бяха се разбрали да вечерят заедно. Почти му прилоша при мисълта, че трябва пак да излиза навън – да среща погледите на хората, да напряга сетивата и мисълта си, за да не изглежда като плашило с изрисувано лице сред ято птици... Беше уморен. Прекалено уморен – от работата, хората, мисленето, движенията. Дори за Ана си мислеше с умора, а тя бе най-вдъхновяващия човек, когото познаваше. Отговори на повикването и й каза, че е по-добре тя да дойде при него, да вземе храна по пътя, питиета има и да останат сами, в апартамента. Тя усети умората и отсъствието в гласа му, съгласи се набързо и му обеща до половин час да е при него. Той доля чашата си и седна пред изключения телевизор...

По някое време се събуди и видя, че Ана лежеше до него на дивана – масата беше сложена и напразно чакаше. Явно бе заспал преди тя да дойде. Вдигна я и я занесе в спалнята – кестенявата й коса се разпиля по голите му ръце, но той не усети нищо. Погледна лицето й и само си помисли какъв глупак е. Остави я в спалнята и постоя известно време седнал в краката й - загледан в извивките на ръцете и глезените й, заслушан в дишането й и вдъхващ аромата й.
Желанието да види пак недопитата чаша и самотния диван победи и той се върна пред телевизора. Изля останалото на дъното на шишето и натисна дистанционното. Шумът го подразни, но не искаше да мисли за Ана, за работата, за клиентите, за себе си... Запревърта каналите като поглъщаше на големи глътки кехлибарената течност. Беше се втренчил невиждащ в телевизора и като робот натискаше копчето.
Нямаше представа за времето и алкохолът постепенно го потапяше все по-дълбоко, когато вниманието му привлече някаква реклама със странния надпис. „Рециклирай спомените си”. Той увеличи звука и костюмиран млад мъж с вид и тон на пастор заговори от екрана:
„Искате да си починете след дългия работен ден, искате да забравите скандалите в къщи, искате да се избавите от неприятните мисли и моменти в живота си... Вземете най-новия ни продукт: "Кошче за спомени"! Той премахва САМО лошите спомени. САМО включвате, докато спите и животът ви става друг...”
„Ха, - каза си той- дали не предлагат и договор подписан с кръв... Така или иначе вече се чувствам почти без душа.”
Изрови някаква химикалка от чантата си и записа номера на фирмата.

Измина почти седмица от тази незначителна случка. Пак го завъртяха и погълнаха като водовъртеж работа, събития и хора. Беше забравил за някакви срокове, трябваше да наваксва. Вечер като се прибереше и отпуснеше след няколко питиета, сякаш изведнъж цялата тежест на изминалия ден го затискаше, и той дори нямаше сили да стане и да се нахрани – не помнеше кога заспива, какво сънува, дали има сънища изобщо или наблюдава собствения си кошмар всеки ден... Често вечер в малкото минути на спокойствие на дивана се питаше в нещо реално ли живее или всичко е нечия глупава измислица. Отслабна, сенките под очите му се очертаха и трябваше да носи тъмни очила. Ана притеснено му се обаждаше всеки ден, но нито един път той не й каза, че трябва да дойде, че има нужда от нея. Промърморваше нещо по телефона, оправдаваше се с времето, работата и разни измислени проблеми...
Докато една вечер не получи някакво спешно обаждане от един от шефовете си – трябваше да издири някакъв клиент, за който беше забравил напълно. Вече се беше прибрал и обаждането изопна нервите му до край. Изсипа съдържанието на чантата си на пода и започна да рови из книжата, трябваше да открие координатите на въпросния човек, а нямаше никакъв спомен къде може да са – би трябвало да е попълнил някой от формулярите или в телефонния му бележник... Докато разгръщаше бележника от него изпадна някакво откъснато листче. Погледна го, на него имаше изписан само телефонен номер - дали не беше това... Реши да се обади.
Набра номера, след няколко сигнала свободно той чу отсреща монотонния глас на запис. Не затвори, не знаеше защо го направи, може би защото записите и секретарите бяха идеалните събеседници за него – можеше да им каже всичко и пак да си останат със същото отношение:
„Здравейте, вие се свързахте с телефонния секретар на фирма ... Ако желаете да направите поръчка на нашия невероятен продукт „Кошче за спомени”, моля оставете данните си след сигнала и уреда, с пълни инструкции, ще Ви бъде изпратен по куриер. Сметката ни е... Не позволявайте лошите спомени да съсипват живота Ви! Вземете нашето „Кошче за спомени”! Ние ценим и времето, и парите, и спомените ви! Благодарим ви за обаждането!”
Чу се продължителния сигнал за запис и той прекъсна връзката.
Беше забравил за това, но сега си припомни. Рекламата, която бе видял скоро по телевизията и която го бе впечатлила. Записът от телефона също го заинтригува, а и беше толкова кратък – нямаше излишни убеждавания и безкрайни повторения за предимствата на уреда, а и ... не беше чувал до сега за подобно нещо. Изведнъж клиентът се изпари от ума му и той започна да се чуди дали да не си поръча устройството... Имаше нещо плашещо и едновременно с това привлекателно в тази мисъл... това като че ли беше точно за него, сякаш някой като че ли отгоре бе погледнал в ума и душата му и бе направил нещо, за да се почувства той по-добре. Това го плашеше много повече от всичко, може би защото чисто по човешки знаеше, че желанията не се сбъдват, няма вълшебни духове и предмети, на които да си пожелаеш най-желаното. А той дори не си го беше пожелал... или беше... Кошче за спомени – забравяш неприятното, остава само това, което ти дава удоволствие и смисъл, получаваш криле...
Набра отново номера и остави данните на секретаря. След като го направи го обхвана някакво необичайно спокойствие, мозъкът му заработи по-добре, спомни си за клиента и откри телефона му от раз в някакви бумаги. На другия ден се учуди, че се събуди в леглото си – отдавна не му се бе случвало.

На другия ден вечерта малко след като се прибра, куриера пристигна и му донесе пратката. Уредът беше доста скъп и трябваше почти да опразни една от сметките си.
Когато подписваше в банката си спомни, че бе събирал тези пари, за да заведе Ана на пътешествие някой ден, но угризението бързо го напусна и той изпрати парите. Куриерът му даде да подпише и някакъв договор, който той прочете по диагонал и в който единственото нещо, което го разтревожи леко бе пасажа: “С първото включване подкожно Ви се инжектира механизъм, който ще осигури ежедневната употреба на апарата без риск Вие да забравите за това.”, но не се замисли много сериозно над него. Какво можеше да е по-лошо от сегашното му състояние?!
С треперещи ръце разкъса хартията и отвори кутията: уреда приличаше на средно голяма тонколона с няколко копчета и шлем подобен на мрежа. Разрови се в инструкциите и прочете, каквото му трябваше. После го занесе в спалнята и го включи в контакта, взе пак чашата и шишето и си наля солидно количество. Глътна го почти наведнъж, върна се в спалнята и си сложи шлема - той беше направен от някаква приятна еластична материя и прилепваше за главата му без да стяга. Легна в леглото и щракна копчето. От апарата се чу слабо жужене и той първо усети нещо като ужилване от комар в основата на врата си, а после и леки бодежи по цялата си глава. Скоро чувството отмина и той започна да се унася. И дори засънува...

Сънуваше как с Ана вървят по някакъв скалист морски бряг, вълните с рев се блъскат в камъните. Ана върви напред и от време на време се извръща усмихната да му каже нещо, после пак се обръща и вдига ръце нагоре сякаш ще хвръкне. Вятърът вее роклята и косата й, пръски море хвърчат във въздуха, слънцето грее и златистия й гръб блести от песъчинки... Той е щастлив, вдъхва свежия въздух, слива се с него... Босите му крака усещат мокротата и острите ръбове на камъните и той се чувства по-жив от всякога... Когато изведнъж Ана се обръща и той вижда, че лицето й го няма. Все едно гладка маска от собствената й кожа е покрила веждите, очите...устните й...

Стресна се и се събуди. Беше напълно спокоен и се чувстваше сякаш бе спал като къпан. Не си спомни съня, бе останало само някакво смътно усещане, но той не го разпозна. Толкова сънища има, които не помним. Тогава се обърна и видя непознатото тъмнокосо момиче в леглото – роклята бе открила коленете й, а косата й бе разпиляна по възглавницата. Погледна лицето й и само си помисли какъв късметлия е. Постоя известно време загледан в извивките на ръцете и глезените й, заслушан в дишането й и вдъхващ аромата й. После се наведе и я целуна – жената, която щеше да бъде непозната за него всяка сутрин.