Книгата

Беше любов от пръв поглед. Кожата й беше кафява и мека, а името й го привлече като магнит още преди да я докосне. Легенда за звяра... Прекрасно! Как звучи само – три думи, а в тях е цял свят! Чудни земи, битки, рицари, безсмъртни чудовища и нежни принцеси..., защото тя беше поредната книга в тази малка антикварна книжарница, която залепваше за пръстите и ума му. Леко пожълтелите листи ухаеха прекрасно на древна прах и (вероятно!) засъхнала кръв, а цветната украса на някои от страниците припламваше и мърдаше като огън под пръстите му. Беше различна и вълнуваща – сякаш бе открил вечната любов и желанието му никога нямаше да пресъхне... До следващия път.
Набързо се разплати с продавача, притисна пакета към гърдите си и едва сдържа желанието си да я разтвори и зачете още по пътя, както правеше като дете.
Когато стигна пред входната врата тихо отключи и се запромъква по стълбите нагоре.
- Никиии, ти ли си, – чу се настойчив женски глас отдолу – купи ли мляко?
Той направи отегчена физиономия:
- Не, майко, беше се свършило, казаха утре да отидем по-рано.
Влезе в стаята си и затвори вратата, а отдолу се чуваше как майка му дълго говори нещо без дори да разбере, че той вече не е там.
Постави внимателно книгата на бюрото и разгъна хартията. Нямаше търпение да започне. Метна якето си на леглото и тържествено седна на стола, с приятно напрежение в гърдите от предчувствието за миговете на задоволство. Отвори я и подпрял буза с ръка, затаи дъх и зачете...

...Самодивите се смееха и едва стъпваха по росната трева, ризите лепнеха по мокрите им тела, а дългите им коси блестяха от капчици на лунната светлина. Очите им също проблясваха като големи живи капки и той почти виждаше как малки блестящи риби подскачат в тях и с плясък се гмурват в най-дълбокото... Тогава си спомни, че не трябва да ги гледа в очите и тъкмо си мислеше, колко му е трудно да не го прави, когато изведнъж се сепна и разбра, че всъщност е там.
Спотаи се съвсем навътре в храстите, сърцето му се заблъска в гърдите и той се заоглежда – беше насред гората, странни шумове се чуваха в тъмнината и изведнъж почувства как от непознатото и мрака ушите му сякаш стават по-големи и чува и най-лекия дъх дори...А девойките на поляната сякаш бяха излезли от някоя приказка... Приказка? Изведнъж си спомни – книгата, да, да, това беше част от книгата. Ясно си спомняше частта за самодивите и как му се бе приискало да ги види. После явно бе заспал и сега сънуваше желанието си. И все пак бе толкова реално...Чудеше се какво да прави, когато без да иска хвана с ръка стеблото на близкото дърво, за да се подпре по-добре и някакъв трън се заби в ръката му... Без да иска или защото вярваше, че все още сънува, не издържа и извика от болка. Ехото му отговори с някакъв висок нечовешки вой.
Ято малки прилепи с цвърчене мина току до лицето му, а самодивите се сепнаха уплашено, втренчиха погледи към мястото, където беше той и като кошути бързо побягнаха и се скриха в гората.
“Жалко.” – помисли си той, макар че присъствието им го притесняваше и сега се почувства по-добре... Изсмука още малко раната и залепи едно листо отгоре.
После се огледа и се запромъква през гората – не трябваше да го виждат, ако все пак беше в книгата кой знае за какъв щяха да го вземат в странните му дрехи (бе чел и гледал достатъчно), а ако още сънуваше – още по-зле, защото на сън се случват и по-големи неприятности от тези в книгите.
Напред в мрака забеляза някаква постройка или руина и тръгна към нея. Чудеше се какво да прави и как да се върне, но и беше любопитен да поразгледа наоколо. Беше малка каменна постройка приличаща на хамбар, без прозорци, едната й стена беше съборена и тежките камъни лежаха в безреден куп. Отгоре върху покрива бе полегнала голяма полуизкоренена ела.
Поогледа срутената постройка, но не посмя да влезе вътре. Зарови из джобовете си да открие нещо полезно – запалка, нещо за дъвчене, но намери само няколко монети и една смачкана реклама. Въздъхна и седна на един от по-отдалечените камъни. Гората беше наистина вълшебна – въздуха бе лек и прохладен, миришеше на бор и билки, чуваха се гласове и шумове на нощни птици, животни и други...
- Ихаааа – нещо скочи на гърба му и две тънки жилави ръце го обхванаха като въжета през врата – Ихааа, дий, дий...
Той скочи и се опита да откопчи съществото от себе си. Хвана го страх не на шега, то притискаше силно гръкляна му и го подритваше в бъбреците с чепатите си крака:
- Дий, даваааай, ихааа, ихууу...
Вече не знаеше какво да прави, пред очите му взеха да прелитат черни мушички, не можеше да преглътне и... се хвърли на земята по гръб с цялата му останала сила. Чу се как главата на съществото изтрака като счупено гърне. Хватката му веднага се отпусна . Той бързо и гнусливо стана, кашляйки и разтривайки гърлото си – обърна се и видя, че някакво голо, кльощаво човече се гърчи на земята и плаче като обидено дете.
- Нямааа, не е честнооо, ууууааа...
- Кое не е честно, че не успя да ме удушиш – наведе се той над него – а да ти хвърля един бой, честно ли ще е...
Последното не прозвуча много уверено.
Човечето млъкна за миг и го погледна ококорено, после се затръшка отново:
- Толкова си голям и страшен, а не даваш поне малко да се повозяяяааа... Ако ме изгониш и от тук къде ще ходяаа, няма как да се върна, уууааа...
- Да се върнеш ли, къде да се върнеш? – наостри уши той.
Съществото малко се поуспокои и хълцайки каза:
- В къщи, през книгата... някой я затвори и сега не мога да се върна.
- И ти ли си дошъл през книгата?! – почти извика той. Човечето се стресна, вдигна ръка и захълца отново
- Ее, стига си ревал. Кажи и ти ли дойде през книгата, как, откъде... Как става връщането?
Той седна до съществото на земята. То леко се отдръпна, все още с вдигната ръка и го гледаше изпод вежди.
- Ей, хайде, де. Няма страшно, нищо няма да ти направя, а ако обещаеш да не стискаш и да не ме риташ, може и да ти дам да ме пояздиш. Как се казваш?
- Не помня, почти всичко забравих. Тук ми казват Конд, но това не е име...- очите на съществото отново се насълзиха.
- Конд? А какво е?
- Конд сме много, нямам си мое имееее аааа...
- Чакай, чакай, не реви пак... Кажи ми за книгата. Как да се върна?
- Ако книгата е отворена в твоето време можеш да се върнеш, когато поискаш. Но затвори ли се и мине година...хлъц... оставаш тук.
- А как, как точно се връщаш? Вълшебен проход ли има или заклинание?
- Не, просто поискваш много да се върнеш и си там.
- Сигурен ли си, само това?
- Да, правил съм го десетки пъти, докато сестра ми не затвори книгата...шмрък.
- Сестра ти? – той си спомни за майка си и затова как винаги ровеше и подреждаше нещата му.
- Да, само тя може да е. Все ми правеше номера, е, хубав номер ми направи за последно...
Съществото изглеждаше така съкрушено и беззащитно, подпряло брадичка на свитите си колене, досущ като хлапе. То обърна глава към него:
- Сега мога ли да те пояздя?
- Ъъъаа, стига ми за сега. Следващия път като дойда ти обещавам и то, ако не плачеш. Сега наистина трябва да пробвам да се прибера.
Той стана и смигна на човечето.
- Да не забравиш – махна му то с ръка.
Той стисна силно очи сякаш се боеше от това, което ще види и помисли колко иска да си е в къщи, в неговата стая с познат безпорядък, гласът на майка му и аромата на кафе...

Отвори очи и видя, че стои на стола, както в началото, когато бе разтворил книгата. Тя беше отворена на страницата за самодивите. Няколко капчици вода блестяха върху буквите и сякаш още отразяваха лунните лъчи. Той внимателно ги изтръска с ръка и заразглежда книгата. Книга като книга, наистина доста стара и със странни орнаменти, каквито не бе виждал по никоя друга, но все пак съвсем нормална. Не се виждаха странни надписи, знаци или нещо друго подозрително. Заглавието й върху кожата отпред беше сякаш прогорено, но и в това нямаше нещо кой знае колко странно.
Сега, когато вече се беше върнал, когато бе разбрал, че може да се върне, изведнъж го обзе силното желание да бъде пак в онази гора и дори да си говори с хленчещия мъник... Дааа, затворили са книгата. Беше ясно, че ще се върне пак там, затова трябваше да вземе всички мерки, никой да не затваря книгата. Най-добре беше да го прави някъде навън - ще я взема горе на хълма, където обичаше да се разхожда понякога, там няма жива душа...
Доволен от бързо взетото решение я пъхна в най-горното чекмедже на бюрото и слезе долу.

Така разходките му до там станаха почти ежедневни. Конд се разпищя от радост, когато втория път отиде да го потърси в усамотеното му убежище. След големи уговорки и увещания трябваше да изпълни, това което му бе обещал. Сега, когато съществото не беше агресивно, почти не го усещаше на гърба си и така двамата се разхождаха почти всеки път.
Конд му показа селото и замъка с принцесата (да, имаше принцеса!), а веднъж дори случайно попаднаха на някакъв рицар, който ги замери с копието си и трябваше да бягат с всички сили през шубраците. През цялото време, докато наблюдаваха някого от обитателите стояха скрити в гората или зад някоя скала или дърво. Не успяваха да се скрият само от разни вълшебни горски същества, които току се появяваха от нищото и щом ги видеха с пукот изчезваха или уплашено побягваха.
Той си представяше как един ден ще се появи (облечен в местни дрехи, които от няколко дни се опитваха безуспешно да откраднат) и мълвата за него ще стигне до принцесата... и той ще бъде добрия и храбър герой, който ще я спаси и ще спечели сърцето й...

И един ден, докато отново се опитваха да свият някакви проснати да съхнат дрехи до реката и той вече бе нахлузил едни смешни широки гащи, и се чудеше защо горната част не му става, а Конд се кипреше с някаква шапка и правеше физиономии над водата... изневиделица една яка тояга се стовари върху главата му:
- Дръжте го, краде дрехи, звярът краде дрехите - ще се вмъкне в къщите ни...Удряй!
Той се опита да каже нещо, но от устата му излезе само някакво мучене, явно се беше вцепенил от изненадата и удара - само видя, че притежателят на тоягата е як, млад селянин, а зад него приближаваха и още мъже.
Конд беше вече от другата страна на реката и махаше с ръце и пищеше нещо от там.
Той се втурна към реката, но групата селяни го последваха и ударите с тоягите дори се засилиха. Конд изчезна в гората. Той се втурна след него без да се обръща, опита се да усили бяг и на няколко крачки от гъсталака се отскубна от тях и като се скри зад едно голямо дърво, свърна настрани в най-зашумената и тъмна част на гората.
По едно време спря да си почине - кръв се стичаше по лицето му и слепваше клепачите му... Конд изненадващо скочи от някакво дърво като катерица и се засуети около него.
- Нали каза, че ти казвали Конд, защо ти викаха звяр...хич не приличаш на звяр... – хвана го той за ръката като с другата бършеше челото си.
- Ааа, не го казаха на мен, не ме видяха дори – бях от другата страна, преди да стигнат до теб... Ти си звяра. Голям и страшен.– човечето изкриви устни в усмивка и заподскача около него.
- Не съм звяр, аз съм съвсем нормален човек, само дрехите ми са различни... какъв звяр...
- Не, не си човек. – с нехарактерно категоричен тон отсече Конд.
- Виж, виж ми ръцете, краката, всичко... Човек съм. - не на шега се ядоса той и погледна пак изкаляните си ръце.
- Ръцете ти са като мечешки лапи, краката като вълчи нозе, а дрехите ти... наистина са различни...
- Я, не ме занасяй, нали ги виждам, всичко си е нормално...
- Да и на мен всичко ми е нормално, само дето другите не го виждат – промърмори пак, съвсем не в стила си, човечето.
- Какво?
- Тръгвай, хайде, ела да се върнем до реката.
- А, не, не искам пак да ме налагат, ти не си бит, ако искаш върви и си вземи дажбата.
- Не, те сега те търсят в гората, няма ги там... Хайде, ще ти покажа нещо. – заподканя го съществото.
- Добре, хайде, тъкмо ще се поизмия.
Върнаха се до реката по една малка заобиколна пътечка. Конд вървеше важно отпред и размахваше ръце. Стигнаха до реката и той се наведе и гребна вода с две шепи. Изля я върху главата си, която бе цялата на буци – каква благодат. Конд го гледаше изпитателно отстрани и когато той спря да се мие и плиска с вода му каза:
- Погледни във водата.
- За какво да гледам, нещо по дъното ли, какво?
- Просто погледни себе си, виж си отражението.
Той се надвеси над водата и в първия момент, докато тя все още се движеше не разбра какво вижда, а после тя застина като огледало и той се видя:
Страшна полумеча – полувълча глава го гледаше отдолу с зелените си кръвясали очи, тънки струйки кръв се стичаха по муцуната и една капна във водата и закри за миг зловещото отражение...Той вдигна едната си ръка към лицето и видя как чудовището докосна муцуната си с огромната си, с дълги, остри нокти, лапа.
Отдръпна се и остана така с наведена глава. Конд се приближи и сложи кльощавата си ръка на неговата, а той се обърна... и му изръмжа. Човечето отскочи настрани и в този миг отзад се появи групата мъже.
Конд му закрещя:
- Пожелай си да се върнеш, пожелай си... – и изчезна в гората.
Мъжете наближаваха, вече го бяха видели и глъчката ставаше по-силна, нямаше никакво време... Затвори очи и си представи майка си, отворената книга, как ходеше до книжарницата...
Отвори очи: реката блестеше пред него, гласовете приближаваха... Той се обърна. Не се получи... Пак стисна очи и си представи малката им къща, как ходеше всеки ден за мляко, момичето отсреща, което му се усмихваше през прозореца и слънцето, което правеше очите й като живи бръмбарчета...

В това време горе на хълма и над целия град се бе извила буря, вятъра брулеше клоните и вдигаше малки вихрушки от прах. Страниците на книгата запърхаха и заплющяха като криле, вятърът я грабна и я затъркаля към дерето. Тя падна с лице в калта до рекичката, която течеше там. Един малък дъждовник се измъкна изпод листата и изпълзя отгоре й, и тя остана така - затворена за дълго... може би дори завинаги.