ОлЕ, затвори очи

Той е слаб и висок, с разрошена и мръсна, дълга до раменете коса, прилича на току-що станал от сън или неспал няколко нощи – с всяка своя част е сън или всяка част от съня е в него. Няма цвят. Или по-скоро и косата, и очите му са някак синкаво-пепеляви. Дрехите му са свободни и намачкани – панталон и риза с дълги, широки ръкави, разкопчана почти до корема му. Говори нещо, не чувам точно какво, но е приятно. И е някак тихо. Сякаш мълчи, а аз просто виждам мислите му в собствената си глава и направо чувствам, без да има нужда да тълкувам и анализирам. И двамата се движим из стаята, светла и широка, неразтребена стая, с много вещи. Особено дребни – цели купчини с малки съкровища. Намирам малка червена лента с прикачена плоска, златна, лъвска глава на нея. Сякаш жълтица е завързана за червено кончЕ – за късмет и против уроки. Вземам съкровището, на което се е спряла ръката ми и се обръщам към него. Усмихва се. Жестовете му са широки и свободни – като дрехите. Приближава се и взема от една от етажерките малка метална свирка с формата на птиче – виждат се очите, клюна, перата. Малка сива птичка. Щом докоснеш с дъх малката й човка, вълшебна, миниатюрна сфера затрептява във вътрешността й. Той взема лъвската глава от ръката ми и поставя в нея свирката. Усмихвам се. Той се навежда и ме целува. Стискам силно металната фигурка в ръката си. После се отдръпва, разперва ръце настрани като прикован или сякаш, за да полети и ме поглежда право в очите. Ризата му е разкопчана вече до долу и краищата й плющят като плащ на тореадор. От къде се взе този вятър?! Аз също разпервам ръце и макар да съм много по-ниска и малка, долепям длани до неговите. Затварям очи и ... падаме ...