Pollution

снимка: teensexercise.com
Качвам се в автобуса с лаптоп в едната и чанта в другата ръка. Намирам мястото си – до пътеката, някаква жена чете вестник до прозореца. Поздравявам и мятам багажа си на определеното място над седалката. Настанявам се до жената, свалям облегалката откъм пътеката и зачаквам автобуса да потегли. Зяпам разсеяно през прозореца изпращачите, моят си е тръгнал вече и наблюдавам големия електронен часовник над предното стъкло. Автобусът потегля. Изведнъж се чуват безброй изщраквания сякаш десетки предпазители се вдигат и цяла армия чака заповед за огън. Поглеждам наоколо и виждам как повечето хора (бeл. жени :) вкл. и жената до мен са извадили телефоните си, и почти в синхрон говорят:
- Здравей! Тръгнахме, да. От автогарата. Към три часа. Вие какво правите? Да кажеш на майка да вземе онези дрехи на Нина от баба й, защото после ще й трябват. И купете хляб, че няма... Фактурите, които са за магазина трябва да се занесат на счетоводителката, да лично, защото трябва да подпишеш и други неща. Татко се обади, че са го изписали от болницата виж там, вървете го вижте, трябва да занесем нещо на доктора, Марков, да...
Имам странното чувство, че тези хора не са си говорили цяла година, а само са чакали да се качат в автобуса, за да си кажат всичко натрупано и планирано.
- Чао, аморе! – сънено говори жената до мен и аз правя метани наум, че говори на италиански и не я разбирам.
За пет минути научавам за живота на десетина човека повече отколкото криминален следовател за месец работа. Шофьорът угася светлините и пуска някакво радио, аз се опитвам да спя и си представям, че летя със самолет, който пада и оцелявам само аз, защото другите са заети да докладват на роднини и приятели:
- Миме, лявото крило се отчупи, страхотно е, вие как сте, бубката на колко месеца стана, сяда ли сама вече, ааа, добре... някой крещи по говорителя, ама искам да си довърша с теб... а и някакъв дим се появи... та какво казваш за онази екскурзия, на която се записа....
... докато аз се нося на капака на багажното като Индиана Джоунс по заснежения склон на някаква планина... Когато някой ме разтърсва и виждам широката усмивка на индиеца... циганина на съседната седалка, който иска да му сложа сим картата в телефона, щото те с жената не разбирали. Циганката ме гледа малко подозрително от моето огледално място до пътеката, а мъжът се е протегнал през нея и все още ме държи за ръката. Ухилвам се и аз, и казвам "Давай телефона." Като се обаждат на снаха си са на седмото небе от щастие. А аз съм изморен темерут, добре прикрит зад ведрия си поглед. Затварям очи. По едно време предпазителите пак се чуват и отварям очи, вече съм се изнервила като рецидивист – на средата на пътя сме. Слънцето е изгряло. Хората продължават с други части от житейските си истории по телефоните. Сякаш съм потопена в някакъв синхронен маратон за лични сапунки. Жената до мен спира да говори и пак отваря вестника. Поглеждам най-невъзпитано и виждам вътре статии за протести срещу следенето в интернет, за някакви подслушвания и лични данни, и си мисля: "Мамка му, защо никой не говори за забрана на говоренето по телефона на обществени места. Като дрънкаш много, хоп, две години затвор за натрАпване на лични данни."
Чувствам се отровена и ми се ще да запаля... нещо, щото какво е някакъв си дим в сравнение с тоновете думи и лична информация изсипали се върху ми без причина. Жената до мен изтърва вестника без да иска, навежда се и си удря носа в дръжката отпред. Вдигам вестника и й го подавам. Тя ми се усмихва, говорим нещо. Вади малко огледалце и разглежда лицето си. "Дайте да погледна." - казвам аз, а си мисля "Какви ги вършиш? Разговорът ти е вързан в кърпа."
Жената се обръща към мен, гледам лицето й – върху бялата й, леко повяхнала кожа няма и петънце. "Няма нищо."- казвам и забелязвам, че тя също ме разглежда.
"Ще се подуе сигурно." – казва тя. "Не съм от Подуене." смутолеввам нарочно аз и вече мислено си удрям главата в същата тази дръжка отпред, докато не заприличвам на човека-слон.
Жената спира да говори и започва да ме поглежда вече доста често. Наближаваме крайната дестинация, така че вадя едно древно пропукано огледалце от чантата си и се поглеждам и аз. Нищо особено, същата позната, рошава физиономия, заглеждам се и постепенно виждам как през очите ми заблестява надписа Virtual memory too low...
Няколко дни се изтъркулват неусетно, свършила съм каквото е нужно и ето ме пак в автобуса на връщане. Изморена съм, очите ми се затварят, когато изведнъж телефона ми звъни:
- Чао, аморе – усмихвам се аз. – Купи ли хляб и тоалетна хартия?