Един чудесен разказ от само 940 думи.
Източник: flashfictiononline.com
Намерих парче от извънземния кораб отзад, точно на брега на мочурището. Бях тръгнала да ловя риба или поне това трябваше да правя, но най-вече „си развявах полите и витаех в облаците”, както би казал татко. Той не одобрява нито веенето на поли, нито витаенето в облаците. Казва, че едно момиче на моята възраст трябва да бъде практично. Никой не иска момиче, което не може да почисти прясно уловен сом и да поддържа лодка. Във всеки случай, не и някой от хората наоколо.
Парчето беше твърда бучка кристал, блестящо с всичките си страни на оранжевата слънчева светлина, която се лееше през него като мармалад. Видях го под водата, когато проблясна на светлината, щом слънцето докосна един от по-острите му ръбове. Извадих го от водата и песъчливата кал: малък камък, може би колкото юмрука ми. Човекът от новините каза, че корабът бил от диамант, но не точно истински диамант. Нещо различно от него, нещо създадено, синтетично или нещо подобно. Не струвал повече от кубичен цирконий, дори и извънземен. Може би бих могла да го заложа в интернет, но там имаше вече толкова много мошеници, че не очаквах, че може да получа много, а и харесвах външния вид на нещото. Парчета като това бяха нападали навсякъде - по повърхността на половината планета, така казваха. Повечето от тях бяха паднали в океана, потъвайки веднага. Корабът трябва да е бил ужасно голям.
Татко гледаше Фокс Нюз, когато се прибрах, така че не му казах нищо, а и той не ме заговори. Вече си бяхме казали достатъчно добре, каквото бе нужно. В шоуто някакъв човек говореше за извънземните, как щели всеки момент да дойдат и да започнат да отвличат жени и да задирят кравите, което е пълна глупост. Извънземните са се взривили, всеки знае това. Изпратили са кодиран сигнал, който е блокирал радио- и телевизионните станции и след това - бум. Може и друг път да са идвали насам, планирайки да се взривят и след това шумно са се оплаквали на планетата пред тях. Или може нищо да не са правили и съобщение да не са изпращали, а това да е бил звукът, който издават, когато умират.
Отидох в стаята си, сложих извънземния камък на скрина и пуснах радиото. Извънземните са били там и преди това; девет дни са се чудили за техния осем-и-половина ден. „Възстановката няма смисъл.”, говореше дамата по радиото. „Няма да проработи. Всичко, което знаем е това, което физиците казват - че подобен кораб може да бъде създаден. Добре, именно, те са го направили и той се е разпаднал на парчета. Но някак си това не се е случило през всичките тези години и години, докато са пътували към нас. Какво го е държало цял? Или какво е това, което го е накарало да рухне?” Тя замълча, сякаш щяхме някак да й отговорим. „Нашата теория, и признаваме, че тя е доста радикална, е, че може би - само може би - това, което ние наричаме „постоянни величини” всъщност не е така. Че ако отидете достатъчно далеч или достатъчно дълбоко, може би ще стигнете до място, където скоростта на светлината не е такава, каквато е, където гравитацията и електромагнетизма работят малко по-различно. Този кораб, тези същества, каквито и да са били, каквото и да са се опитвали да ни кажат - ако това е било послание - те идват от едно от тези дълбоки места и просто... са заседнали. При нас, в плитчините, в които живеем.”
Харесах начина, по който дамата учен говореше. Искаше ми се да имам думите и знанията, за да говоря като нея, правейки голямото и сложно нещо, което не можех да разбера да звучи лесно, просто и съвсем разумно. И наистина имаше смисъл в това което тя обясняваше. Беше се случвало тук и преди. Нещо странно кара живеещите в дълбините да излязат и объркат пътя, тогава отливът идва и те остават в капан в малка локва, тежко дишайки в застоялата вода. Понякога успяват да се измъкнат, когато дойде приливът и студената, прясна вода им покаже правилния път. Друг път остават заседнали там, докато умрат. Никога не съм знаела какво точно да правя с тях и татко казва, че те сигурно са отровни и не стават за ядене.
Дамата по радиото все още говореше и слънцето все още залязваше, и точно тогава изведнъж не можех да издържам повече, седейки на леглото си с глупави волани, които бяха там още от времето, когато бях на четири. Гледайки камък, който дори не е диамант и слушайки радиото си сякаш живеех преди осемдесетте и нямаше такива неща като телевизия и интернет. Станах и излязох. Взех камъка с мен. Татко не каза нищо, когато прелетях покрай него като експлодиращ космически кораб и профучах през вратата.
Една дълга разходка до океана. Тичах през целия път.
Беше пълен мрак и ставаше все по-тъмно, когато пристигнах там. Небето отгоре бе празно. Сякаш буря бе преминала от тук преди известно време.
Вдигнах ръка и хвърлих толкова далеч, колкото можех малката част от извънземния кораб, гледайки как проблясва за последен път в светлините от кея, преди да удари водата. Накрая потъна. Не знам какво очаквах. Че ще полети? Ще се взриви? Това беше просто камък, откъдето и да идваше. Хората обичат да преувеличават нещата, искат силни усещания, искат всичко да има смисъл. Искат твърде много. Това беше бучка въглероден кристал, който би трябвало да е извънземен. Вълните ще го закарат в дълбините, заедно с другите като него и те ще се търкалят наоколо в тъмното, където никой няма да ги вижда. Може би ще е там, а ако не е ще е там, където трябва. Може би това е, което би искал, ако камъните имаха някакво желание да говорят .
Поне така ми харесва да си мисля.
превод: Преслава Кирова ©
Daughter - Shallows
Няма коментари:
Публикуване на коментар