Понякога ме смятат за гранит.* Всеки понякога е смятан за гранит, но аз не съм в настроение да съм честна към всички. В настроение съм да съм честна към себе си.
Мислят ме за гранит твърде често и това ме безпокои и наскърбява, защото аз не съм гранит. Не съм сигурна точно какво съм, но знам че не съм гранит. Познавам някои от характеристиките на гранита, повечето хора ги знаят: вид камък, извисяващ се, неподвижен, непроменящ се, в представите на всеки нещо с големината, формата и нагънатостта на Скалистите планини – ще са ви нужни пет години, за да отчупите една малка каменна усмивка върху лицето им. Това е добре, достойно за уважение, но няма нищо общо с мен. Извисяването е хубаво, но аз съм тук долу, тук в ниското.
Аз не съм гранит и не искам да ме мислят за такава. Не съм кремък, диамант или каквото и да е от тези твърди неща. Ако трябва да съм камък, ще съм някакъв дребен и трошлив, нещо като пясъчник, серпентин или шист. Или не даже камък, а глина. Не дори глина, а кал. И наистина искам тези, които ме смятат за гранит поне веднъж да се държат с мен като с кал.
Да бъдеш кал е наистина различно в сравнение с това да си гранит и отношението е различно. Калта се разстила наоколо, мокра, тежка, отделяща влага и пълна с живот.
Калта е под краката. Хората оставят стъпки в калта. Като кал аз приемам стъпалата. Приемам тежестта. Опитвам се да поддържам, харесва ми да съм услужлива. Ето защо къщата е винаги мръсна и пълна със следи.
Гранитът не приема стъпки. Отблъсква ги. Гранитът прави остри върхове и после хората се връзват заедно и слагат котки на обувките си и изкачват върховете с много трудности, разход и риск, и вероятно преживяват голяма тръпка, но за гранита не е така. За него това няма абсолютно никакъв ефект и абсолютно нищо в него не се променя.
Големи тежки неща идват и стоят върху гранита и той просто си стои, не реагира, не дава никакъв знак, не се адаптира, не взаимодейства и когато големите тежки неща си отидат гранитът си остава, такъв какъвто е бил и преди това, точно същия, достоен за уважение. За да промениш гранита трябва да го взривиш.
Но когато хората ходят върху мен можете да видите съвсем точно къде са стъпвали и когато големи, тежки неща идват и стоят върху мен аз поддавам, реагирам и отговарям, давам знак за това, адаптирам се и приемам. Не става въпрос за експлозиви. Не става въпрос за уважение. Аз имам моя собствена природа и съм й вярна толкова много, колкото са гранита или дори диаманта към своята. Но тя не е твърда, извисяваща се или скъпоценна. Не можете да я счупите. Тя е дълбоко възприемчива и изключително мека.
Може би хората, които се връзват заедно и големите тежки неща са възмутени от тази адаптивност и нестабилност, когато стъпят върху мен, защото това ги кара да се чувстват несигурни. Може би се страхуват, че ще бъдат засмукани и погълнати. Но аз не се интересувам от това, не съм гладна. Аз съм просто кал. Просто поддавам и се опитвам да услужа. И когато хората и големите тежки неща си отидат те не са променени, освен че краката им са кални, но аз съм се променила. Все още съм тук и все още съм кал, но цялата пълна със стъпки и дълбоки, дълбоки дупки, следи, пътеки и промени. Променила съм се. Вие сте ме променили. Не ме мислете за гранит.
превод: Преслава Ст. Кирова ©
Оригиналното заглавие на есето е "Being taken for granite" и е едно от многото от книгата на снимката, в която се влюбих след като прочетох ето това: http://www.brainpickings.org/2014/10/21/ursula-le-guin-dogs-cats-dancers-beauty/
Няма коментари:
Публикуване на коментар