Кобо Абе
Тъй като не произтича от логиката, този въпрос без съмнение се отнася до етиката. На логическо равнище въпросът е Мьобиев възел, който сам по себе си съдържа отговора. За писателя творчеството е не само резултат на съзнателен избор, то е начин на живот. Въпросът "защо" е съставка на "живота" и така не можем да намерим причина и за акта на писането.
И все пак от гледна точка на етиката това е въпрос, който разбужда известна носталгия. Безспорно навремето е съществувал период, изпълнен с надежди, когато този въпрос е бил възможен (независимо от възможността да му бъде намерен отговор). Но преминавайки през епоха, която тежи като непосилно бреме, писателят позна разочарованието и стана по-скромен. Щом ще танцуваме танц със смъртта, нека поне го танцуваме както трябва. В бляна си въображаемият пътник, който прекосява границата, бленува…
Реймънд Карвър
От осемнадесетгодишна възраст не съм знаел, нито съм изпитвал желание да върша нещо друго. А минаха двадесет и седем години, откакто бе отпечатано първото ми стихотворение в някакво затънтено литературно списание. Оттогава в моя живот се случиха огромни промени и изненадващи превратности. И макар някои от преживените трансформации да ме белязаха неизличимо, даже пагубно, единствената универсална константа в живота ми се оказа желанието, колкото и приглушено на моменти, да продължавам да пиша.
Що се отнася до "защо", трудно ми е да отговоря. Да приемем, че ми се иска да вярвам, че съм видял неща и съм преживял мигове, които никой не е виждал, нито преживял. И те са събудили у мен желанието да предоставя на хората свидетелствата си за познатите само на мен случки, личности и ситуации.
Не изпитвам необходимост да изблъсквам с лакти други писатели, за да наложа своето виждане за света. Който желае, може да го възприеме, който не – да го отмине; място има за всички… Едно от изумителните неща, когато сме вглъбени в акта на създаването, в процеса на измислянето, е това, че не е нужно да започва с разрушаването на нещо друго. За мен е по-интересно да постигна да чувам, отколкото да ме чуват.
И, разбира се, днес писането ми е вече навик и малко опиат. В най-дълбоката си същност впрочем то се свежда до навика. Защото колкото и да е силно желанието ми да мисля, а писането да се родее с просветлението, духа и метафизиката, аз не мога да твърдя, че тези величествени подбуди, макар и неосезаемо, поддържат деен импулса ми за творчество.
Сигурно е само едно: че обичам да пиша. Докато създавам стихотворение, разказ или есе, изпитвам радост, ликуване, а след приключването – понякога и удоволствие. Ключовете думи според мен все пак са радост и ликуване. Те идват от удивлението, че просто си способен да го правиш и че след толкова години все още го желаеш. Резултатът винаги ме учудва, а понякога и приятно изненадва. Удовлетворението, ако изобщо дойде, идва след това и като усещане не тъй силно. Всеки път, когато завърша и публикувам книга, си казвам, че може би това е краят, последната…
Мога ли да си представа живота, неподчинен изцяло на писането? Да. Ако чувствам, че нямам какво да кажа.
Хосе Доносо
Пиша, за да узная защо пиша. За да узная как действам и да се усетя в пълно съзвучие с този тайнствен апарат, който ми позволява да виждам, да чувствам, да опознавам и който ме свързва с хората и с историята: езика. Казано иначе, за да повярвам, че ме е свързал с тях. Ако се боря с езика, ако го извивам, играя и танцувам с него, постепенно в дълбините му ще започна да виждам образи, за които ще мога да кажа: ето ме, ето другите, ето думите, ето езика. Никоя друга дейност – тъй като съм с ограничени възможности – не е в състояние да ми предостави подобен опит. Затова този тъй важен въпрос е в сърцевината на живота ми: да изживея своята пълна с ярост и цветове връзка с думите и със структурите, които образуват, за да ми разкрият те моя образ такъв, какъвто се вписва в света. Езикът е всичко, което притежавам, за да се докосна до хората и събитията; той е онова, което, придобивайки моята форма, я определя, създава и владее, той е моят пол, моето тегло, моето дело, делото на другите, пространството–средоточие на целия ми опит. Пиша вече от тридесет години всеки ден, през цялото време, дори когато не пиша, и все така нищо не зная нито за себе си, нито за другите химери. Но резултатът няма значение, щом оставам свързан с този инструмент езика, тъй като само така мога да усещам, че малкото пространство съществува, то е в мен и скоро ще угасне: смъртта е отсъствие на слово.
*Препоръчвам "Жената от пясъците" от Кобо Абе, също и "Чуждо лице", макар че втората прочетох малко с усилие. Вероятно ще я препрочета.
Няма коментари:
Публикуване на коментар