Кожа като огледало

снимка: The Mirror Man
от Кели Сандовал

Източник: flashfictiononline.com

Първият ми извънземен беше цетитарианец. Строен, с огледална кожа, красив като слънчева буря. Никога не го попитах защо дойде на моя кораб-дом. Никога не съм го питала много за каквото и да било. Отразени в кожата му, убито сивите стени на товарния сектор бяха сребърни. Дори и аз, малката кафява мишка, каквато бях, блестях превърната в тигрово око. Седемнадесет, и никога преди не бях виждала себе си красива. Той промени това само като погледна към мен.
Бях доброволка на следващата приземяваща се совалка.
Отне ми дни на ходене из совалката-пристанище, преди да го намеря. Цетитарианците са известни с любопитството си, така че все трябваше да се прибера в къщи с някой от тях. Можех да бъда злато, мед, кехлибар. Аз исках да съм тигрово око. И той ме отведе у дома, когато ме намери.
В любовните романи, ксено-секса е само пипала, размяна на тела и оргазъм сред полета от пламтящи цветя. За мен това бяха бледи белези, там където той ме целуваше и моето собствено отражение, превърнато в красота от кожата му. Разхождахме се по бреговете на неспокойните, черни, цетитариански морета, хвърляхме камъчета във водата и гледахме как се разтапят в златен прах.
Когато му казах, че го обичам, той се засмя - специфичното клокочене, което цетитарианците използват, за да изразят интонация. Целуна белега на челото и погали бузата ми.
„Ти тъкмо се пробуждаш.”, каза той, обърна се и си тръгна.
Задържах смеха му. Заключена в моя жилищен отсек, аз го практикувах в продължение на часове през дългите месеци преди следващата орбита. Използвах го като цетитарианец, завършвайки изреченията с топли мехурчета от звук. Работният ми екипаж спря да говори с мен. Това също ме разсмиваше.
На Милск, нашата следваща орбита, не чаках да бъда намерена. Подсигурих си чрез подкуп пътя към първия кораб надолу и направих свой собствен лов.
Милск ме зашемети. Острата миризма на зелено във въздуха, порестите органични улици, безоките милскени, наблюдаващи ме от техните къщи-гъби. Бродих по улиците в продължение на дни, спейки под откритото небе и мокра от постоянната мъгла.
Тя беше художник, жената, която най-накрая ме отведе в леглото си. Имаше вкус на млада трева и не говореше с мен. Под нейното мълчаливо ръководство аз се протягах, гола и трепереща в милскенската влага. Гледаше ме с часове, а след това издишаше изображението ми върху парчета стъкло. Мисля, че дори ги продаде. Всичко е стока на правилния пазар.
Тя ме изпрати в деня, когато кораба излиташе, притискайки парче стъкло в ръката ми. Не съм й казвала, че я обичам. Тя така и не каза нищо.
Запазих мълчанието й. Спрях да се движа, докато нямах наистина нужда от това, предавайки се на нервното безпокойство на живота, прекаран уединено.
Портретът... счупих го. Седях, подреждайки и преподреждайки себе си, докато стъклото нашари пръстите ми с резки. По какъвто и начин да опитвах да се наредя, без значение, не можах да намеря и намек за тигрово око.
Смених доста кораби, за да стигна до Трв, копнеейки да погаля кървавочервените черупки на обитателите му. Те нямаше да ме докоснат. Чувствайки се удобно в своите гнездящи групи, игнорираха всеки мой несръчен опит за сближаване.
Задържах тяхното неуважение, преглъщайки го и оставяйки го да подхранва моето собствено. Придружаващите ме на кораба, всички чужденци, не смееха да срещнат погледа ми или седяха до мен напълно объркани. Това също подхраних.
В един от градовете на Симерейт, сред багри и атмосфера от скъпоценни камъни, лежах върху пернатите гърди на светлоперушинест симери, докато той вплиташе цветя с кисел аромат в косите ми. Басовата му, барабаняща песен трептеше в костите ми и когато отварях уста, пеех с неговия глас.
Задържах тази песен. Изпях я на девицата в Ааис, която се отнесе с мен с почтителна нежност през нощта. Целувките й се промениха и тя ми показа, най-накрая, как се използват извитите зъби, с които бяха пълни първите й две усти. Взе три пръста от дясната ми ръка, а аз взех глада й.
О, този глад! Ааисините биха могли да погълнат вселената, ако не се страхуваха от открития космос. Понякога си мисля, че аз бих могла да я погълна за тях.
Люспите на умиращ от глад младеж от Куекс, убеден чрез изкусна операция, да се настани по протежение на гръбнака ми. Еликсир на дълголетието, облизан от пръстите на костно-гребенест урс, който шепне имената на любовниците си от хиляди години до сега, докато ме чука. Пера, присъдени по ръцете и скалпа ми. Три ноктести пръста, за да заместят тези, с които се разделих. Усмивката на тъбвин, който не вярва, че съм човек.
Не е само той. Винаги съм можела да работя на всеки кораб, но сега ме карат да плащам за преминаване. Купих си пътуване на своя собствен кораб-дом, разхождах се из хладните сиви зали, търсейки нещо, към което да почувствам, че принадлежа.
Намерих едно момче, стройно и красиво, тъмният му поглед заблестя нетърпеливо, когато ме видя.
- Какво си ти? - попита той. Изучавах изражението му, съвсем не така неутрално като на комически пътешественик, както той си мислеше. Бе груб и нервен, с желание за нещо повече от кварцови лампи и синтетична говеждо.
- Същата като теб съм. – казах аз.
Беше сладък в леглото. Нетърпелив да удовлетвори и не викаше, когато ноктите ми пробиха кожата му. Беше горчив, със солен привкус, вкус който отдавна бях забравила и не ми липсваше. Придърпах го в ръцете си и го оставих да спи с глава на гърдите ми.
- На Цетитария – прошепнах - моретата са от киселина и всяка целувка е белег.
Погалих гърба му, представяйки си шарката от люспи. Имаше толкова много неща във вселената, които имаше да види.
Той все още можеше да бъде нещо красиво.

Превод: Преслава Ст. Кирова ©