източник: dailysciencefiction.com
Емет вижда малка глава рееща се там, където тъмнината среща слънчевата светлина, процеждаща се през листата. Улавя за миг бледи ръце и крака, местещи се в сянката. Мисли си, че тези загатвания за женско тяло са просто игра на самата светлина, плод на собствените му желания за един свят извън бараките за дърва, шлайфането и струга. Но тъй като напредва бавно надолу по горската пътека, по-далеч от изискванията на баща си - да набие повече борови колчета за крака, да лакира кленовите плотове, разтегнати като големи замръзнали езера, цялото момиче се появява пред него, босо и облечено в дървена рокля.
Той примигва, един, два пъти и както вятърът се променя, вижда момиче, облечено в рокля от самата гора. Когато се движи към него гората се движи с нея, но тя е повече момиче, отколкото дърво.
Спира в едно голямо слънчево петно, а зад нея се простира сечище, водещо вън от гората. Една птица каца в гнездото от косите й и тя подканя Емет също да се приближи, за да види роклята й.
Момичето трябва да е усетило мириса на стърготини в косата му, маслата в порите му, лаковете под ноктите му, за да му позволи да дойде толкова близо. Той е научен на учтивост, да не се взира, да не докосва това, което не е негово. Студените порицания на баща му все още се въртят в ума му като листа във ветровит ден.
Тя стои като истинско дърво, докато той обикаля около нея, възхищавайки се на богатата черешова шарка, който покрива младите й бедра и пада, невероятно гладко като плат, чак до стъпалата й. Чуди се на златния й кленов корсет, завързан с крехки върбови клонки, така опънати и крехки, че той си представя как, ако се скъсат, тялото й ще вибрира като това на добра цигулка.
Когато вече не може да се въздържи и протяга любопитно пръст, тя му позволява да проследи шарката около кръста й. Дървесината е невероятно гъвкава, сякаш дървесните сокове текат през вени, както кръвта, със сигурност, тече в нейните.
"Аз съм дърводелец”, казва той, усещайки, че тя знае.
"Аз също работя с дърво." Нейният глас шепне като вятър през листата.
"Как?" пита той: "Как е възможно това?"
Тя започва да говори с тих глас, леко и бавно. Някога едно момиче, което често се скитало в гората, правило кукли от клонки и брезова кора, с жълъди за глави и лишеи от бор за поли. Докато един ден, докато бродело обратно, за да намери своето село, открило, че него вече го няма, а се е превърнало в пепел и миризма на изгоряла плът. Скрила се в гората и тя я приела, и я научила как да прави облекло за себе си, както тя правела за куклите си. Научила я на търпение и на начините, по които това прави самата гора. Дала й цялото време, което й било нужно, за да скърби в тишина и мир, посаждайки я като едно от собствените си дървета.
"Сега нещо повече от кръв тече във вените ми," казва тя и отново почти е изчезнала в петната от светлина и сянка пред него. "Но аз растях не както дърветата растат." Появява се още веднъж, гледайки зад себе си към сечището, гласът й съвсем притихва, сякаш тя иска да го скрие в сянката. Той идва по-близо, за да чуе думите й. "Аз се променям по начини, които не мога да разбера. Не мога да остана вкоренена тук завинаги."
Той също поглежда към поляната зад тях, към новия живот, който ще изживее сам.
"Ела с мен."
Тя поема въздух в дълбока въздишка, която звучи като летен бриз, а след това започва да развързва корсета си.
"Какво правиш?" Той се изчервява, дланите му сграбчват нейните, за да я спре да съблече най-удивителната от всички рокли. Но тялото му желае да е гола.
"Гората също не стои без работа. Виж тук." Тя изважда ръката си от неговата и дърпа оръфаното черешово дърво на подгъва на полата си. Тя не е протрита от използване, както той си мисли в началото, а гъмжи от корени, забиващи се в земята.
"Не иска да си отида."
Тя протяга ръцете си към разхлабения корсет. "Имам нужда от помощта ти, не мога да го достигна."
Тъй като телата им са затворени, устните им се срещнат в целувка, вкусвайки дървесен сок и есен. Но буйни пориви раздвижват гората - клонки, листа и борови иглички шибат телата им разделяйки ги.
"Побързай", предупреждава тя. "Дърветата действат бавно, но знаят много неща."
Жълти листа валят, когато бързите пръсти на Емет развързват корсета й от нежни върбови клонки.
"По-бързо!" вика тя срещу вятъра. Високият бряст точно над тях проскърцва и стене. Клоните му се простират съвсем наблизо и той разбира, че роклята не е отскубнала корените си. Гората протяга своите, за да запази роклята и момичето вътре в нея.
Брястът силно затреперва и при един по-силен порив на вятъра се накланя към тях. Емет скача назад и дървото пада точно там, където той е стоял преди миг.
"Извади ръцете си от ръкавите!" вика Емет. След това скача върху дебелия ствол на падналото дърво, за да я достигне.
Тя се бори в роклята си като жена в дървени вериги, докато най-накрая, освободена от ръкавите, протяга голите си ръце над главата си, малките й гърди изхвръкват навън, но бързо са покрити от листа, натрупани в буен водовъртеж от червено, жълто и оранжево.
С мускулите си, заякнали от годините сечене, огъване, шлайфане и лакиране, Емет сграбчва ръцете й, издърпвайки я извън роклята с едно сръчно движение и държейки я близо до себе си се затичва към поляната на няколко метра нататък.
Когато сечището се слива с гората, второ дърво изпуква и се хвърля пред тях. Той преодолява и него. След това друго и дори цели три, когато вече са на края на гората. Емет преминава през всички, издържайки на желанието да спре и да се взре в голото момиче в ръцете си. Издържа на желанието, почти толкова силно, колкото е и това да се върне назад за празната рокля.
Още дървета се разбиват зад тях. Рязко се обръщат, когато гигантски дъб смачква елегантната, празна черупка на тялото й, разпръсквайки я на стотици сухи парчета.
Емет скача на поляната и слага момичето върху покарващите прерийни треви. Тя изпъшква сякаш се пробужда от странен сън.
"Аз съм свободна.", казва тя, с радост и тъга в шепнещия си глас. Коленичи, загребвайки шепа земя и я задържа до гърдите си. После заравя дълбоко и посажда един случайно търкулнал се жълъд в меката земя.
Когато се изправя, той мята палтото си върху раменете й. Борови иглички и кленови семена се сипят от косата й, докато вървят заедно през полето към далечни градове, за които са чували само в приказките.
-----------------------
Превод Преслава Кирова ©
Разказът е публикуван тук с официалното разрешение на авторката Анджела Райдъл, която се занимава с писане на проза, поезия и преподава творческо писане.
Повече: Angela Rydell
Няма коментари:
Публикуване на коментар