Ричард Сол Уърмън
"В един роман излязъл през 1872 г. Самюъл Бътлър си представя една страна, Erewhon (анаграма на английската дума nowhere), страната на Никъдето, в която болестта се наказва като престъпление, най-слабата хрема може да ви струва каторга, докато убийството се приема за болест, която се нуждае от внимание и грижи. С острото си превантивно чувство Самюъл Бътлър стига до там, да уточнява, че траурът и дълбоката скръб, напримeр за загубата на скъпо същество, се наказват като сериозно престъпление, че опечаленият не е нищо друго освен престъпник, който е виновен за своята мъка. А на един човек, обвинен в туберкулоза, съдията обяснява присъдата, която произнася, със следните думи: ”Може би вие ще ми кажете, че не сте отговорен нито за своето рождение, нито за възпитанието си. Но аз ще ви отговоря, че вашата туберкулоза, дали по ваша вина или не, е грешка във вас и мой дълг е да бдя републиката да бъде предпазвана от такъв род грешки. Вие може би ще ми кажете, че сте престъпник поради своето нещастие; аз ще ви отговоря, че вашето престъпление е това, че сте нещастен."
Великолепна и иронична интуиция, която втората половина на XX век потвърждава, защото повече от всеки друг период тя прави гигантска крачка напред в отричането на нещастието и „забраняването на смъртта” (Филип Ариес). Като че ли цялата епоха иска да даде право на философа Ален, неуморен хвалител на оптимизма на Третата република, който в своите Беседи за щастието (1911-1932) отрича всяка реалност на екстремните страдания. Както за Епикур, те не съществуват, те са неосезаеми, „ужасът приспива”, а смъртта удря мигновенно, не оставя никакво място за въображението, за страха. В това хитруване той стига дотам да твърди, без никаква ирония, че човекът, който отива на гилотината, „не е за оплакване повече от мен; достатъчно му е да мисли за друго нещо, да брои друсанията и завоите”. Що се отнася до Паскал, неговият трепат пред звездите и безкрайността „идва без съмнение от това, че се е простудил на прозореца си, без да го е забелязал."
"Първият етап е – след години потискане да приемем нещастието като конституиращо в човешката ситуация и отново да се научим да живеем с него, за да избегнем смъртоносните му капани и да се измъкнем с най-малки щети. Да го върнем отново в нашето съществуване, да го въведем в обикновения език – това би означавало да се отдалечим от болезненото обаяние, което то упражнява, когато бива прикривано, това означава да си набавим също средства да го сдържаме; като го интегрираме. Срещу него разполагаме не с липса, а със свръх изобилие от конкуриращи се рецепти. Извън двата традиционни подхода, които вече познаваме, на древните и на християнството, модерните са умножили терапиите, снабдяващи ни със здрав разум, без да се забравя огромният арсенал на фармакопеята, както и всички екзотични мъдрости, медицини и вероизповодания, които нашата зашеметена епоха призовава безредно край постелята си.
Софизъм в това отношение на будизма и на някои стоически течения: да предложим разрешението на проблемите чрез тяхното разпадане. Да постановим, че нашата привързаност е гибелна, нашите големи грижи-безполезни, а нашето Аз-илюзорно. Да предположим мир на духа, спокойствие чрез отделяне от себе си, от вълненията на обществото. Ако смятаме обратното, че не в отказването, а в горещата привързаност към другите и към магията на света се състои истинският живот, тогава тези доктрини, като предполагат, че трудността е решена чрез заобикалянето й, нямат кой знае на какво да ни научат. Ако за нас най-страшната мъка е загубата на скъпо същество, да реагираме, отговаряйки като Епиктет:
„Не казвай никога за каквото и да било: аз го загубих, а: аз го върнах. Твоята жена не е мъртва, тя е върната. Твоето дете не е мъртво, то е върнато.” – това е жалко утешение, освен за онзи, който е избрал „аскетичния идеал”. (Ницше) Между блудкавото равнодушие и любовните бури е позволено да предпочетем последните, дори ако увеличаваме риска да попаднем под ударите на съдбата. В което любовта, ако тя е източник на най-големите блаженства, изобщо не подменя щастието, защото то включва в своя спектър безкрайно по-обширна гама от чувства: екстаза, зависимостта, жертвата, ужаса, робството, ревността. Тъй като е най-вълнуващият и най-опасният опит, тя може да ни тлъсне към бездната и да ни издигне до върховете. Любовта преди всичко предполага, че ние приемаме да страдаме от другия и за него, от неговото безразличие, от неблагодарността, от жестокостта му."
"Вярвайте на тези, които търсят истината, съмнявайте се в тези, които са я открили."
Андре Жид
Няма коментари:
Публикуване на коментар