Читателят в изгнание - 2

Джонатан Франзен

1995 г.

II част

Няма съмнение, че романите не са мъртви, разбира се - просто попитайте Ани Пру или Кормак Маккарти. Но Романа, като огнище на културния авторитет, е на ръба. В "Елегиите на Гутенберг", в колекция от есета, озаглавена "Съдбата на четенето в електронната епоха", Свен Биркертс регистрира своята изненада и ужас, че за този упадък не е имало по-масови оплаквания. Дори и професионалните критици, които е трябвало да бъдат на предната линия на защитниците на романа, не са алармирали и Биркертс, самия той критик, звучи като лоялен войник изоставен от полка си. Тонът на неговите елегии е смел, но отчаян.
Биркертс започва защитата си на романа като разказва как, докато расте в имигрантско семейство, достига до разбиране за себе си, четейки Джак Керуак, Селинджър и Херман Хесе. Авторите, също както отчуждените, романтични герои от книгите си стават модели за подражание и сравнение. По-късно, на запустелия емоционален плаж, на който вълната идеализъм на шейсетте изглежда разочарова толкова много хора, Биркертс противопоставя годините на депресията, четенето, работата му в книжарниците, и накрая, превръщането му в рецензент. "Буквално," казва той, "аз бях спасен от книгите."
Книгите като катализатори на себереализацията и книгите като светилище: понятията вървят заедно, защото Биркертс смята, че "същинската природа, най-рефлективния компонент на личността," изисква "пространство", където човек може да разсъждава върху смисъла на нещата. В сравнение със състоянието на човек, гледащ филм или щракащ хипертекст, казва той, абсорбцията при възприемането на един роман е по-близо до състояние на медитация. Особено е добър в проследяването на тънкостите на това състояние. Ето го описанието му на първоначалното му ангажиране, когато чете роман: "Аз изпитвам болка. Веригата е прилепнала към зъбчатите колела; има усещане за съчетаване, после за плавен преход." И тук е чистият му отговор на обещанието, че хипертекста ще даде освобождение от автора: "Тази "доминация от страна на автора" е, поне до момента, върховата точка на четенето и писането. Авторът овладява ресурсите на езика, за да създаде визия, която ще въздейства и по някакъв начин ще подчини читателя; работата на читателя е да бъде подложен на творческата воля на друг." Биркертс за четенето е като Мери Фишър за яденето или Норман Маклийн за риболова. Кара те да искаш до го правиш.
В противовес на идилията на неговото съсредоточено върху книгите изследване, обаче, е яростта на алармистите. В отричането на романа, Биркиртс вижда повече промяна в навиците ни за забавление. Той вижда трансформация на самата същност на човечеството. Неговият кошмар, за да се уверите, "не е някой грухтящ неотроглодит, притежател на клубове, а ефективните и проспериращи информационни мениджъри, живеещи в плитчините на смисъла да бъдеш човек и незнаещи разликата." Той е съгласен, че технологията е направила нашите перспективи по-глобални и толерантни, достъпа ни до информация по-лесен, самоопределенията ни по-малко ограничаващи. Но, както многократно подчертава, "Колкото по-сложни и усъвършенствани са системите ни за пряк достъп, толкова повече жертваме задълбочеността." Вместо Оги Марч, Арнолд Шварценегер. Вместо бойното поле при Манасас, исторически увеселителен парк. Вместо повествователни разкази, карта на света, толкова сложна, колкото е и самия свят. Вместо душа, членство в тълпата. Вместо мъдрост, данни.
В края на „Елегиите на Гутенберг”, Биркертс призовава, извън страниците на "Wired", самия Дявол, "елегантен и уверен," "магьосник на двоичния код", който предлага да се замени борбата на земното съществуване с "ярък, приятен сън." Всичко, което иска в замяна е душата на човечеството. Биркертс признава завистта си към Дявола: "Чудя се, като в гимназията, когато се конфронтирах с уравновесените и атлетични капитани на отбори и президенти на класа, дали не желая, дълбоко в себе си, да изтъргувам всички тези съмнения и чудения и просто да бъда него." И все пак, дори изкушен от сексапила на технологията на Дявола, глас в сърцето му казва, "Отхвърли го."
Технологията като въплъщение на Дявола, цифровизацията като гибел: въпреки това, съвременните автори като Тони Морисън например имат много по-широка публика, отколкото Джейн Остин за времето си. Нещо различно от трезвия анализ явно мотивира хиперболите на Биркертс. Ключът, според мен, е погледите, които той хвърля към своя собствен живот, дори под плитчините на това какво означава да бъдеш човек. Това има връзка с пушенето му, с литрите изпита бира, с болестните му предчувствия за бедствия, с безсънието му, с мрачните му настроения. Той има за основна аудитория за книгата си многото си приятели, които отказват да приемат неговата негативност за този момент от културата ни, които игнорират електронните разработки като подобрения на писаното слово. "Понякога се чудя, дали аз и дълбокомислените ми приятели живеем в един и същ свят ... Естествено предпочитам да мисля, че проблемът е в тях."
Тези редове са изпълнени с депресия и чувството на отчуждение от човечеството, което депресията насърчава. Нищо не вбесява човечеството повече от неизбежността на "готиността", така както я е създала телевизията и както я експлоатират търговците на цифровата революция. Не е случайно, че Биркертс локализира апокалипсиса в архи-хип страниците на "Wired". Той все още е самотника от гимназията, изключен от тълпата и следователно, движен от алтернативата за повече и "истинско" удовлетворение от четенето. Но това, което бихме могли да го попитаме е - толкова ли е лошо това да бъдеш ефикасен и проспериращ мениджър на информация? Дали капитаните на отборите и президентите на класа наистина нямат души?
Елитарността е Ахилесовата пета на всяка сериозна защита на изкуството, покана за отровните стрели на популистката реторика. Елитарността на модерната литература е, безспорно, своеобразна аристокрация на отчуждението, братство на колебанието и съмнението. Все пак, след като изразява подозрение, че тези които не четат виждат четенето "като един вид ценностна оценка върху самите себе си, като елитарен акт с ограничен достъп," Биркертс е достатъчно смел, за да изрече най-лошите им страхове: "Четенето е присъда. То определя като недостатъчни разбиранията и приоритетите, които управляват обикновения живот." Ако беше спрял тук, с неоспоримите факти на литературно подбран апел, "Елегиите на Гутенберг" щяха да бъдат неопровержим, дори и пренебрегнат, хвалебствен химн. Но понеже книгите спасили живота му и не може да понесе мисълта за един свят без тях, той попада под влиянието на друга, по-популярна защита на изкуството. Това е защитата на безвъзмездната помощ, която отхвърля елитарността. Грубо казано, докато технологията е само палиативна, изкуството е терапевтично.
Признавам, че се колебая относно този аргумент. Нали затова се разделих с Тринотрон-а и се върнах към книгите. Но се опитвам да запазя това за себе си. Нещастните семейства може би естетически превъзхождат щастливите, чието щастие е като на всички, но "проблемните" семейства не са. Лесно е да се защитава роман за нещастието. Всеки знае какво е - част от човешкия живот. Един роман за емоционална дисфункция, обаче, редуцира Манихейството в полза. Или това е зловещо оправдание, избягващо здравето чрез празнуването на патология, или е нагледен урок, помагащ на читателите да разберат и да преодолеят собствената си дисфункция. Вманиачаването с общественото здраве произвежда подобна вулгарност: ако един роман не е част от политическо решение, то трябва да е част от проблема. Кандидата за докторант, който "разобличава" Джоузеф Конрад като колониалист е същия като училищното настоятелство, което отрича Холдън Колфийлд като недостоен модел за подражание - същия, за съжаление, и като Биркертс, чиято спешност да защитава четенето идва от предположението, че книгите трябва по някакъв начин да ни "служат".
Обичам романите колкото Биркертс и също съм се чувствал спасен от тях. Трогнат съм от молбата му, като лобист за каузата на литературата, за интелектуална поддръжка от страна на читателя. Но романистите искат творбите им да доставят удоволствие, не да бъдат вземани като лекарство. Обвинявайки, че романа е засенчен от дяволски технологии и продажни литературни критици, така както прави Биркертс, няма да си възвърнем загубеното. Нито пък с аргумента, че четенето ни обогатява. В крайна сметка, ако романистите искат творбите им да се четат, отговорността да ги направят атрактивни и налагащи се е единствено и само тяхна.

Остава, обаче, горчивата подробност, както Биркертс я излага: "ежедневният живот на средния американец се е превърнал в тефлон за романиста." Едно време, героите населяваха точно определени области като статут и география. Сега, и все повече, светът е двоичен. Едновременно трябва и не трябва. Едновременно сте функционален или нефункционален, едновременно странен или уморен. Нещастните семейства, може би дори са повече от щастливите, всички заедно съшити в един пачуърк към Си Ен Ен, "Цар Лъв", и Америка Онлайн. Това е повече от въпрос на културни препратки; това е вече същината на живота им. И ако един роман, зависи от реализацията на сложни характери на фона на по-голямо общество, как да напишете такъв, когато фонът е неразличим от предния план?
"Словото на романа", според Биркертс, "запазва културната си жизненост само тогава, когато може да поднесе на читателите смислено новини за това какво е означава да живееш в света на настоящето." Той има предвид мащабните, с голяма аудиторията, романи на Толстой и Дикенс, на Белоу и Стайнбек, и наистина, изглежда съмнително дали формата следва начина на Шекспировата трагедия и оперите на Верди. Но новината за неговото отмиране е може би с по-малко значение, отколкото Биркертс му придава. Публиката може да е намаляла през последните няколко десетилетия, но културната жизненост трябва да се примири с мълчанието, хитростта и изгнанието в нашата технологична епоха. Кафка казва на Макс Брод, че иска неговите романи да бъдат изгорени, Хенри Грийн и Кристина Стед живеят в неизвестност по времето, когато творят, Фокнър и O’Конър се крият далеч в провинциите на Юга. Най-оригиналните и прозорлив романисти на нашето време не само приемат сенките, но и активно ги търсят. "Всичко в културата ни има доводи срещу романа.", каза Дон Де Лило в интервю за "Париж ревю". "Ето защо ние се нуждам от писателя в опозиция, писателят, който пише срещу властта, който пише срещу корпорацията или състоянието на всичките системи за асимилация."
Модерната идея за писателя в опозиция е отдавна установена традиция, и нейните съвременни варианти са били видими още по времето на Първата световна война, когато австрийският сатирик Карл Краус описва себе си като "безнадеждна контра" на цялата клика от технологии, медии и капитал. Нещо, за което се искаше повече време, за да излезе наяве, но се подразбира в произведения като "Елегиите на Гутенберг", е идеята за читателя в опозиция. Парадоксът на литературната елитарност е, че тя изцяло се самоподбира. Всеки, който може да чете е свободен да бъда част от това. И, докато информационния елит продължава да се подхранва с грамотността, определен процент от читателите неизбежно, като описвания пушач на марихуана, ще се пристрастят към по-твърда материя. Както когато в миналото обедняването се разпространяваше сред всички класи, неспокойните души ще имат все по-голямо основание да търсят методи за противопоставяне – "да определят друго изходно положение", както Биркертс описва четенето, "и да се разпознаят в него." Явната демокрация на днешната цифрова мрежа е артефакт от тяхното детство. Рано или късно, всички социални организми се движат от анархия към йерархия, и какъвто и ред да произлиза от изначалния хаос на Мрежата, изглежда по-вероятно да бъде дистопичен, отколкото утопичен. Възможността за отегченост в терминален стадий приема застрашителни размери. Но дори и ако дигиталната революция еволюира в свободна пазарна версия на Сталинисткия тоталитаризъм, до който болшевишката революция е довела, перверзният ефект от това може да бъде издигането на статута на четенето. Светът на самиздат, когато процъфтяват групите от читатели, запаметяващи цялата поезия на Осип Манделщам и Анна Ахматова, трябва да ни напомня, че четенето може да оцелее и дори да процъфтява в изгнание.
Не само Негропонте, който не обича да чете, но дори Биркертс, който смята, че историята е към края си, подценяват нестабилността на обществото и непокорната пъстрота на неговите членове. Електронният апотеоз на масовата култура просто препотвърди елитаризма на литературно четене, което беше за кратко затъмнено от разцвета на романа. Скърбя за затъмнението на културния авторитет, който литературата някога е притежавала и съжалявам за началото на една епоха, толкова тревожна, че удоволствието от текста е трудно да се поддържа. Не считам, че много хора ще раздадат телевизорите си. Не зная самия аз колко дълго ще издържа без да си купя нов. Но първият урок, на който четенето учи, е как да бъдем сами.

Превод: Преслава Ст. Кирова ©

I част

Читателят в изгнание - 1

Джонатан Франзен

1995 г.

I част

Преди няколко месеца се разделих с телевизора си. Той беше масивен, стар Сони Тринитрон. Подарих го на приятел, чието гадже не можеше да стои без набиващото се свистене, което излъчваше кинескопа. Неговото наподобяващо дърво покритие напомняше за времената, когато телевизорите бяха все още кът и повече като част от мебелировката. Времена когато, дизайнерите са ги измисляли, докато не са били включени. Пазех го на труднодостъпни места, като пода на килера и можех да гледам добра картина само ако седна по турски пред него и да нагласям антената с ръка. Трудно е да си представиш по-неприятно гледане на телевизия от това. Въпреки всичко, почувствах, че Тринитрона трябва да си ходи, защото колкото по-дълго стоеше в къщи, достъпен чрез сложна комбинация от удължени върви, толкова повече не четях.
Роден съм през 1959 г., на прага на голямото разделение между поколенията и за мен, от гледна точка на културната среда, това беше плашещ избор: да живея без електронен достъп или да се опитвам да оцелея без самоопределението, което ми даваше периодичното потапяне в литературата. Разбирах живота си в контекста на Разколников и Куентин Компсън, а не на Дейвид Летерман или Джери Зайнфелд.
Но животът, който разбирах чрез книгите, бе все повече и повече самотен.
Той имаше толкова малко общо със сферата на медиите, където правилото е да бъдат представени колкото може повече хора.
За всеки читател, който умира днес се ражда един наблюдател и ние сме свидетели, сега в неспокойната среда на деветдесетте, на последното нарушаване на баланса. За критиците, склонни към алармиране с тревожни слухове, преминаването от културата базирана на писаното слово към култура на визуалното – преминаване, което започна с телевизията и завършва с компютрите – изглежда апокалиптично.
По същия начин, по който Силиконовата долина мечтае за "убийствено приложение", което ще направи PC-тата еднакви за всеки американец, алармистите виждат убийствен аргумент, който създава, очевидна за тях, заплаха от апокалипсис.
Скорошен опит за такъв аргумент е една книга, наречена "A is for Ox", от литературния изследовател Бари Сандърс, който взема като отправна точка две мрачни тенденции: увеличаването на насилието сред младите хора и спада на резултатите при устния изпит SAT. В отговор на добре документирания факт, че децата не четат и пишат по начина, по който би трябвало, Сандърс изненадващо отказва да даде обяснение защо Барни е убил Майка Гъска. Телевизията все пак играе злодея в неговата космология, но работи като по-малкото зло измествайки четенето, а не вербалното взаимодействие с родителите и връстниците. Без значение колко е високо качеството на телевизионните програми, пресищането с пасивно възприемане осакатява вербалното развитие на децата и подготвя нея или него да бъдат фрустрирани и от най-очевидните и условни правила на стандартния английски език. Компютрите и видеото в класната стая само все повече затвърждават отчуждението от говоримия език. Фрустрацията се превръща в негодувание: децата отпадат от училище, а в най-лошия случай се присъединяват към банди, които Сандърс нарича "пост-неграмотни". Неговата теза е, че без грамотност, вкоренена в устната реч не може да има нито самостоятелна личност, както ние я разбираме, нито самосъзнание. Тълкуването на миналото, представя възможности за избор в настоящето, проекцията на бъдещето, води до преживяване на вина – всичко това, според Сандърс, са неща немислими за бездушните млади гангстери днес и за напълно компютъризираното общество на утрешния ден - нито вербално, нито грамотно.
Проблемът с аргумента на Сандърс като "трепач", е, че той има в сметката си много виновници. Хвърля вината за национална криза на грамотността много повече, отколкото на спада на качествено прекараното време на родители и деца заедно и че вината на видеото е, че просто запълва вакуума. Младите гангстери, отбелязва той, са пристрастени не само към визуалното, но и идват от бедни, нестабилни семейства. Така че, дали сме изправени пред техно апокалипсис или това е просто същата, стара, социална дисфункция?
Всяка майка, която познавам ограничава телевизията, която гледат децата й и се стреми да култивира устойчивост у тях, чрез насърчаване на четенето.Както читателите на това есе, приятелите ми и аз принадлежим към тази класа на добре образованите "анализатори на символи", които лейбъристкия секретар Робърт Райх вярва, че ще наследят земята. Обобщенията на Сандърс за "младите хора днес" важат само за част от населението (наистина доста голяма), която не разполага с пари или свободно време, за да предпази на децата си от най-лошите вреди на електронните медии. Това, което той описва като саможертва на цивилизацията в действителност е само разделение; и иронията на това разделение е, че тези, които имат най-голям достъп до информация са единствените, които са най-малко оплетени в жиците, които я доставят.
---
Всеки, който има вкус към такива иронии ще се зарадва на "Being Digital" (някъде видях, че е преведено като "Да бъдем цифрови", което не ми хареса. Смисълът е нарочен и същия като "being human", все едно следващо звено от еволюцията и по-скоро бих го превела като "Дигиталният/ цифровият човек") на Никълъс Негропонте, наръчник за бъдещия свят ("Tommorowland") за онези, които вярват, че технологията не създава повече проблеми, отколкото може да разреши. Негропонте е директор на Медия Лаб в Масачузетския технологичен институт, а "Цифровият човек" е компилация от месечната му колонка в списание "Wirеd", тази предизвикателна в графично отношение "библия" (както съм виждал да го наричат) на киберпространството. "Wirеd" се опитва да приветства присъствието в тълпата, като оставя вратата отворена за новодошлите, управлявайки това като продава две неща - визия и вътрешна информация. Специалността на Негропонте е визуалното, така че той е оракула в къщата.
Лидерите на правителството и индустрията преследват Негропонте за съвет, и като следствие, голяма част от "Цифровият човек" е (защо иначе да го включва в книгата?) за разпределението на ресурсите. Дали разработчиците на оборудване за виртуална реалност да използват ограничената си изчислителна сила за увеличаване на видео резолюцията или за подобряване на времето за реакция на оборудването при движение на главата и врата на даден потребител? Заложете на скоростта, казва Негропонте. Дали Уол Стрийт да инвестира в електронни тръбопроводи с голям капацитет или в телевизионна технология, която използва съществуващите тръбопроводи по-ефективно? Заложете на интелигентната, малка машина, казва Негропонте.
Може би защото заглавието "Цифровият човек" предлага нова дефиниция на понятието да бъдеш човешко същество, ми отне известно време да осъзная, че книгата не е за културната трансформация, а просто става въпрос за пари. Първият въпрос, който Негропонте задава във връзка с развитието на виртуалната реалност, е дали ще има пазар за това. Ако пазар съществува, някой неизбежно ще го експлоатира, така че е безсмислено да се питаме "Нуждаем ли се от това?" или "Как може да ни навреди?" Консуматорът е веселото, постоянно присъствие в книгата на Негропонте, и най-любим арбитър.
"Цифровият човек" е натъпкан с препратки към един свят на богаташки интернационализъм - луксозните хотели, в които отсяда автора, обедите му с министър-председатели, полети над Тихия океан, бургундски винарни, швейцарски интернати, баварски детегледачки. Лекотата, с която бизнесът, капитала и цифровите сигнали сега пресичат националните граници са в синхрон с мобилността на новия информационен елит. Тези щастливци анализатори на символи, които подобно на много от управляващата класа преди тях, установяват, че имат повече общо с избраните от други страни, отколкото с миналото на тяхната собствена. Като откровение е, когато забележите, колко свободен от национализъм е "Цифровият човек" и колко взаимозаменяеми са местните хора. На кратко, Негропонте се оплаква, че хората го питат за живота в реалния свят - "Като че ли", казва той, "аз живея в някакъв нереален свят." Прав е да се оплаква. Неговият свят е толкова реален, колкото света на пост-неграмотните банди на Бари Сандърс. Но двата свята нарастват с нереалността си все повече и повече.
Високо над облаците, слънцето винаги грее. Негропонте рисува едно утре на говорещи тостери, интелигентни хладилници и ароматизирани компютри ("Вие ще бъдете в състояние да си купите личността на Лари Кинг за интерфейса на вестника си."), картина подобна на семейство Джетсън, опитващо се да запази ценностите от предградията. За да намерите примери за по-дълбока трансформация, трябва да четете между редовете. Негропонте има навика, например, за редуцира човешките функции до чисто механични: човешкото око е "клиент за картината", ухото е "канал", лицата са "дисплеи", а "гарантираната аудитория на Дисни се обновява обикновено, когато ражданията надхвърлят 12 500 на час." В бъдеще, "CD-ROM дисковете може би ще стават за ядене, а паралелните процесори ще бъдат поставяни като лосион за тен." Новото, цифрово човешко същество ще се наслаждава буквално не само устройствата за съхранение, но и на нарцисизма. "Вестниците ще бъдат отпечатвани само като единични издания ... Могат да бъдат наречени "Daily Me". Авторите, междувременно, движейки се от текст към мултимедия, ще поемат ролята на "създатели на декори и постановчици или дизайнери на увеселителни паркове."
Когато Бари Сандърс поглежда към младите хора, той вижда изгубени, безизразни лица. Негропонте вижда "математически способно и визуално ограмотено" поколение, щастливо конкуриращо се в киберпространството, където "преследването на интелектуални постижения няма да бъде приписвано единствено и само на "книжните червеи." Той работи за един вид терапевтичен корпоративизъм, защитавайки видео игрите като учители на "стратегии" и "умения за планиране", и припомня как синът му имал проблем да се научи да събира и изважда, докато учителят не сложил знака на долар пред цифрите. Негропонте най-много се доближава до признаването за съществуването на социална дисфункция чрез описанието си на роботите, които в близко бъдеще ще ни носят напитки и ще бършат праха от празните ни библиотеки: "От съображения за сигурност, домашният робот също така трябва да бъде в състояние да лае като свирепо куче."

Лесно е да се видят недостатъците на решителния анти-историцизъм на Негропонте. По-трудно е обаче, да не харесаме автор, който започва книгата си с изповед: "Тъй като имах дислексия, не обичах да чета." Негропонте е нищо повече и по-малко от човек, който е спечелил, спекулирайки с бъдещето и е готов, като успешен борсов посредник, да споделя своите тайни. Освен предлагането на няколко мъгливи обещания ("Цифровата технология може да бъде естествения двигател, който ще донесе на хората по-голяма световна хармония."), той не претендира, че неговата революция ще реши по-сериозни проблеми от тези като напр. раздразнението, което изпитвате, когато се налага да отидете във видеото, за да вземете филм под наем.
В една култура на фалшива перспектива, където Джони Кокран може да се появи по-висок от Борис Елцин е трудно да се каже дали интернет е наистина голямата новина. Ръсел Бейкър сравни екзалтацията по мрежата с еуфорията от атомната енергия през петдесетте, когато индустриалните рекламатори обещаваха, че скоро ще плащаме "жълти стотинки" за месечни комунални услуги. Днешните ентусиазирани поддръжници на технологиите не могат да предложат на обикновените потребители така измерима полза като евтина електроенергия например. Вместо това, точките за продажба са нематериални-предавани чрез езика на здравето и информираността.
Цифровата технология, продължава аргументирането, е добро лекарство за болното общество. Телевизията ни управлява чрез изображенията; интерактивността ще върне властта на народа. Телевизията произвела милиони необучаеми деца; компютрите ще ги научат. Програмирането насочено от върха надолу ни е изолирало; мрежите с обратната насоченост ще ни съберат. Като бонус, цифровизирането е лекарство с добър вкус. Това е поп-културното удоволствие да бъдем поканени да се поглезим. Наистина, някои от най-добрите телевизии днес се финансират от IBM: монахини в италиански манастир си шушукат за мрежата, марокански бизнесмен отпива ментов чай и говори онлайн. Това е както реклама, така и пищно постмодерно изкуство. Разбира се, целта на това изкуство е просто да направи даването на нашите долара на IBM да изглежда неизбежно. Но популярността си има своето оправдание.
Ако аз трябва да скроя свой собствен убийствен аргумент срещу цифровата революция, щях да започна с наблюдението, че и Нют Гингрич, и Тимъти Лиъри са луди по нея. Някъде, нещо, не се връзва. Дъглас Рушкоф, в "Media Virus!" – неговото голямо колкото цяла книга изследване за контракултурата на медиите - цитира един скептичен Ню Ейдж мислител след като му представя тази светла страна на революцията: "Вече няма лично пространство. Идеята за образователната култура е понятие в основата на средната класа. Да се свърже образованието, ученето с усамотението за размисъл. Това е толкова елитарно понятие." Робърт Кувър, пише в подобен дух в няколко есета за "Times Book Review", обещавайки, че хипертекста ще замени "предварително определения еднопосочен път" на конвенционалния роман с творби, които могат да се четат по всякакви начини и така читателите ще се освободят от "доминацията на автора." В същото време, говорителят Гингрич има своя собствена клика от Ню Ейдж автори, рекламиращи електронните срещи в града като перфектния антидот срещу уморения от Втората вълна либерализъм. Където Уол Стрийт вижда печалба за инвеститорите, визионери с всякакви политическа убеждения виждат овластяване на масите.
Новините за това по-добро бъдеще продължават да пристигнат чрез печата в "погребалното, дистанцирано потисничеството на хартията", както се изразява един колумнист в "Wired" - може просто това да е парадокса на постепенното отпадане от употреба, както необходимостта да яздиш кон към продавача, от който ще си купиш първия автомобил. Но Негропонте, обяснявайки решението си да публикува истинска книга предлага изненадваща причина за избора си: интерактивната мултимедия оставя много малко на въображението. "От друга страна," казва той, "писаните думи създават блестящи картини и предизвикват метафори, които вземат по-голямата част от значението си от въображението и опита на читателя. Когато четеш роман, голяма част от цвета, звука и това, което се случва идват от теб." :)
Ако Негропонте взима здравето на политическото тяло насериозно, той ще трябва да проучи какво предполага този аргумент за мускулния тонус на въображението ни в напълно цифровизираната епоха. Но вие можете да му се доверите, че твърдите корпоративни интереси, които той съветва няма да изпаднат в сантименталност. Истината е проста, но и нелицеприятна. Романът умира, защото потребителят повече не го иска.

Превод: Преслава Ст. Кирова ©

II част

На английски: The reader in exile and oth.

Защо пишете? - Уилям Гас

Пиша, за да обвиня човечеството. Макар че не очаквам моят обвинителен акт да привличе множество читатели, нито пък да бъде взет присърце. Глупаво би било да вярвам, че горката дума ще промени дори едно-единствено отношение или ще предизвика дълбокото разкаяние на нечия съвест. не съм в състояние да погълна толкова храна, че като повърна да залея цялата земя. Изливането на яростта може да е причина за писане, но тя не е моята. За мен писането във всички свои форми и прояви е също тъй измамливо и трудно, какъвто е самият живот и както него това занимание не носи утеха. Остава резултатът. Но какъв е резултатът от живота? Шепа тор. Какъв е резултатът от писането? Потъмняла хартия. И все пак пиша, защото живея с надеждата, че един ден, върху една или друга страница от моите книги, думете сами ще си намерят компания, която им подхожда - ако не за вечността, поне за няколкото летливи мига. Обичам да си представям как някои от тези думи се държат за ръце и се топлят едни други в чернотата.
Да извърша добре дори нещо дребно, да добавя поне следа от честност и доблест в този безчестен и безстойностен свят - това е единствената ми крехка утеха. В сянката на злокобното бъдеще пред нас тези трошички красота не могат да оцелеят; и все пак ще действам според повелята на моя дълг; това е удовлетворението ми - горичово като сол.

*Чела съм някакви откъси и други откъслечни неща от Уилям Гас. Не знам защо няма цяла книга издадена на български.

"Of the colors, blue and green have the greatest emotional range. Sad reds and melancholy yellows are difficult to turn up. Among the ancient elements, blue occurs everywhere: in ice and water, in the flame as purely as in the flower, overhead and inside caves, covering fruit and oozing out of clay. Although green enlivens the earth and mixes in the ocean, and we find it, copperish, in fire; green air, green skies, are rare. Gray and brown are widely distributed, but there are no joyful swatches of either, or any of exuberant black, sullen pink, or acquiescent orange. Blue is therefore most suitable as the color of interior life. Whether slick light sharp high bright thin quick sour new and cool or low deep sweet dark soft slow smooth heavy old and warm: blue moves easily among them all, and all profoundly qualify our states of feeling."
"On Being Blue: A Philosophical Inquiry" by William H. Gass

https://www.theguardian.com/books/2014/mar/15/william-h-gass-being-blue-brian-lists-dillon

Не ме мислете за гранит

Урсула Ле Гуин

Понякога ме смятат за гранит.* Всеки понякога е смятан за гранит, но аз не съм в настроение да съм честна към всички. В настроение съм да съм честна към себе си.
Мислят ме за гранит твърде често и това ме безпокои и наскърбява, защото аз не съм гранит. Не съм сигурна точно какво съм, но знам че не съм гранит. Познавам някои от характеристиките на гранита, повечето хора ги знаят: вид камък, извисяващ се, неподвижен, непроменящ се, в представите на всеки нещо с големината, формата и нагънатостта на Скалистите планини – ще са ви нужни пет години, за да отчупите една малка каменна усмивка върху лицето им. Това е добре, достойно за уважение, но няма нищо общо с мен. Извисяването е хубаво, но аз съм тук долу, тук в ниското.
Аз не съм гранит и не искам да ме мислят за такава. Не съм кремък, диамант или каквото и да е от тези твърди неща. Ако трябва да съм камък, ще съм някакъв дребен и трошлив, нещо като пясъчник, серпентин или шист. Или не даже камък, а глина. Не дори глина, а кал. И наистина искам тези, които ме смятат за гранит поне веднъж да се държат с мен като с кал.
Да бъдеш кал е наистина различно в сравнение с това да си гранит и отношението е различно. Калта се разстила наоколо, мокра, тежка, отделяща влага и пълна с живот.
Калта е под краката. Хората оставят стъпки в калта. Като кал аз приемам стъпалата. Приемам тежестта. Опитвам се да поддържам, харесва ми да съм услужлива. Ето защо къщата е винаги мръсна и пълна със следи.
Гранитът не приема стъпки. Отблъсква ги. Гранитът прави остри върхове и после хората се връзват заедно и слагат котки на обувките си и изкачват върховете с много трудности, разход и риск, и вероятно преживяват голяма тръпка, но за гранита не е така. За него това няма абсолютно никакъв ефект и абсолютно нищо в него не се променя.
Големи тежки неща идват и стоят върху гранита и той просто си стои, не реагира, не дава никакъв знак, не се адаптира, не взаимодейства и когато големите тежки неща си отидат гранитът си остава, такъв какъвто е бил и преди това, точно същия, достоен за уважение. За да промениш гранита трябва да го взривиш.
Но когато хората ходят върху мен можете да видите съвсем точно къде са стъпвали и когато големи, тежки неща идват и стоят върху мен аз поддавам, реагирам и отговарям, давам знак за това, адаптирам се и приемам. Не става въпрос за експлозиви. Не става въпрос за уважение. Аз имам моя собствена природа и съм й вярна толкова много, колкото са гранита или дори диаманта към своята. Но тя не е твърда, извисяваща се или скъпоценна. Не можете да я счупите. Тя е дълбоко възприемчива и изключително мека.
Може би хората, които се връзват заедно и големите тежки неща са възмутени от тази адаптивност и нестабилност, когато стъпят върху мен, защото това ги кара да се чувстват несигурни. Може би се страхуват, че ще бъдат засмукани и погълнати. Но аз не се интересувам от това, не съм гладна. Аз съм просто кал. Просто поддавам и се опитвам да услужа. И когато хората и големите тежки неща си отидат те не са променени, освен че краката им са кални, но аз съм се променила. Все още съм тук и все още съм кал, но цялата пълна със стъпки и дълбоки, дълбоки дупки, следи, пътеки и промени. Променила съм се. Вие сте ме променили. Не ме мислете за гранит.

превод: Преслава Ст. Кирова ©


Оригиналното заглавие на есето е "Being taken for granite" и е едно от многото от книгата на снимката, в която се влюбих след като прочетох ето това: http://www.brainpickings.org/2014/10/21/ursula-le-guin-dogs-cats-dancers-beauty/

Защо пишете? - Кобо Абе, Реймънд Карвър и Хосе Доносо

Кобо Абе
Тъй като не произтича от логиката, този въпрос без съмнение се отнася до етиката. На логическо равнище въпросът е Мьобиев възел, който сам по себе си съдържа отговора. За писателя творчеството е не само резултат на съзнателен избор, то е начин на живот. Въпросът "защо" е съставка на "живота" и така не можем да намерим причина и за акта на писането.
И все пак от гледна точка на етиката това е въпрос, който разбужда известна носталгия. Безспорно навремето е съществувал период, изпълнен с надежди, когато този въпрос е бил възможен (независимо от възможността да му бъде намерен отговор). Но преминавайки през епоха, която тежи като непосилно бреме, писателят позна разочарованието и стана по-скромен. Щом ще танцуваме танц със смъртта, нека поне го танцуваме както трябва. В бляна си въображаемият пътник, който прекосява границата, бленува…

Реймънд Карвър
От осемнадесетгодишна възраст не съм знаел, нито съм изпитвал желание да върша нещо друго. А минаха двадесет и седем години, откакто бе отпечатано първото ми стихотворение в някакво затънтено литературно списание. Оттогава в моя живот се случиха огромни промени и изненадващи превратности. И макар някои от преживените трансформации да ме белязаха неизличимо, даже пагубно, единствената универсална константа в живота ми се оказа желанието, колкото и приглушено на моменти, да продължавам да пиша.
Що се отнася до "защо", трудно ми е да отговоря. Да приемем, че ми се иска да вярвам, че съм видял неща и съм преживял мигове, които никой не е виждал, нито преживял. И те са събудили у мен желанието да предоставя на хората свидетелствата си за познатите само на мен случки, личности и ситуации.
Не изпитвам необходимост да изблъсквам с лакти други писатели, за да наложа своето виждане за света. Който желае, може да го възприеме, който не – да го отмине; място има за всички… Едно от изумителните неща, когато сме вглъбени в акта на създаването, в процеса на измислянето, е това, че не е нужно да започва с разрушаването на нещо друго. За мен е по-интересно да постигна да чувам, отколкото да ме чуват.
И, разбира се, днес писането ми е вече навик и малко опиат. В най-дълбоката си същност впрочем то се свежда до навика. Защото колкото и да е силно желанието ми да мисля, а писането да се родее с просветлението, духа и метафизиката, аз не мога да твърдя, че тези величествени подбуди, макар и неосезаемо, поддържат деен импулса ми за творчество.
Сигурно е само едно: че обичам да пиша. Докато създавам стихотворение, разказ или есе, изпитвам радост, ликуване, а след приключването – понякога и удоволствие. Ключовете думи според мен все пак са радост и ликуване. Те идват от удивлението, че просто си способен да го правиш и че след толкова години все още го желаеш. Резултатът винаги ме учудва, а понякога и приятно изненадва. Удовлетворението, ако изобщо дойде, идва след това и като усещане не тъй силно. Всеки път, когато завърша и публикувам книга, си казвам, че може би това е краят, последната…
Мога ли да си представа живота, неподчинен изцяло на писането? Да. Ако чувствам, че нямам какво да кажа.

Хосе Доносо
Пиша, за да узная защо пиша. За да узная как действам и да се усетя в пълно съзвучие с този тайнствен апарат, който ми позволява да виждам, да чувствам, да опознавам и който ме свързва с хората и с историята: езика. Казано иначе, за да повярвам, че ме е свързал с тях. Ако се боря с езика, ако го извивам, играя и танцувам с него, постепенно в дълбините му ще започна да виждам образи, за които ще мога да кажа: ето ме, ето другите, ето думите, ето езика. Никоя друга дейност – тъй като съм с ограничени възможности – не е в състояние да ми предостави подобен опит. Затова този тъй важен въпрос е в сърцевината на живота ми: да изживея своята пълна с ярост и цветове връзка с думите и със структурите, които образуват, за да ми разкрият те моя образ такъв, какъвто се вписва в света. Езикът е всичко, което притежавам, за да се докосна до хората и събитията; той е онова, което, придобивайки моята форма, я определя, създава и владее, той е моят пол, моето тегло, моето дело, делото на другите, пространството–средоточие на целия ми опит. Пиша вече от тридесет години всеки ден, през цялото време, дори когато не пиша, и все така нищо не зная нито за себе си, нито за другите химери. Но резултатът няма значение, щом оставам свързан с този инструмент езика, тъй като само така мога да усещам, че малкото пространство съществува, то е в мен и скоро ще угасне: смъртта е отсъствие на слово.


*Препоръчвам "Жената от пясъците" от Кобо Абе, също и "Чуждо лице", макар че втората прочетох малко с усилие. Вероятно ще я препрочета.

Защо пишете? - Мишел Турние и Маргьорит Дюрас

Мишел Турние
Защо пишете? На този въпрос Балзак е отговорил: за да стана богат и известен. Други сто на сто ще отговорят: защото тази дейност е необходима за собственото ми психическо равновесие и бих писал дори ако книгите ми не се издават. Това са двата крайни отговора. Що се отнася до мен, бих отговорил: за да бъда четен. Смятам себе си за занаятчия, който затворен в стаята си, изработва една вещ, предназначена за продан – една книга. Книгата е творение, което преминава през два етапа: на първия етап измислям един сюжет и героите. На втория етап към тях пристъпва читателят и продължава създаването им, като сам става съзидател. И тъй като всяко творчество поражда радост, за мен радостта е двойна. Радостта от това, че създавам, и радостта, че предоставям възможност на своите читатели да създават. Запалвам един огън у себе си, който ми носи светлина и топлина. Но също така аз го разпространявам и наблюдавам милионите малки пламъчета в умовете и сърцата, които трепкат по цялата земя благодарение на моите книги. В Монтьо (департамент на Гар) посетих фабриката за фойерверки "Руджери". В малките постройки, леки като перца – готови да излетят при най-малката искра - наблюдавах как странни химици смесват и сипват в тубички многоцветни прахове, които щяха по-късно и на най-различни места да се превърнат в ракети, слънца и бенгалски огньове. Писателят много прилича на тях.

Маргьорит Дюрас
Тъкмо на тази тема – писането – журналистите от вестниците ме заливаха с въпроси. Опитвах се да им отговарям учтиво, но в действителност нямах какво да им кажа. Не зная, пък и никога не съм знаела какво точно представлява тази странна дейност. Мисля, че тя ще бъде прекратена през 2027 година. Ще изчезне изведнъж и никой повече няма да пише.

:)

*Много ми харесаха думите и на двамата. От Маргьорит Дюрас не съм чела нищо, само съм гледала "Хирошима, моя любов".

Защо пишете? - Макс Фриш и Хайнрих Бьол

Макс Фриш
Най-простият отговор е отговорът на Фокнър: за да си печеля хляба. Това е въпрос за мотивите, а много от тях вървят успоредно един с друг. На първо място мотивът за играта: както децата си играят в пясъка или с телена жица, която едно дете си намира и изпитва удоволствие да я огъва. Друг мотив би бил "да нарисувам дявола на стената", като по този начин изтласквам тревогата си, отчаянието, грижата. Праисторическите художници приковават към стената животното, от което се страхуват. В литературата са описани много самоубийства, а писателите невинаги са се самоубивали. Изобразяването на нещо ви позволява да не го извършите.
Друг мотив: във въображаемия свят се осъществява желание, което в действителността не може да се осъществи. В детството си бях обладан от мисълта, че ако успея да си представя с подробности едно момиченце на моята възраст, то ще ми принадлежи. Нищо не се получи.
Трети: преживяваме света като непрестанно изплъзващ се и искаме да го задържим. Вероятно този мотив е от най-древните. Когато съм на някое място, което вече няма да видя, аз го описвам. Така задържам нещо, което съм преживял.
Четвърти: желанието и необходимостта от общуване.
И накрая, мотивът за отговорността към обществото.

Хайнрих Бьол
Обичам да пиша, изпитвам радост да изграждам. Сюжетът, съдържанието, посланието се раждат от всичко, което преживя моето поколение. В някакъв смисъл съдържанието ми е дадено наготово, то винаги идва като подарък. Което не означава, че сюжетът е нещо повече – подаръкът е винаги нещо хубаво. Ала читателят трябва да "завоюва" този подарък (ако си послужа с една малко по-патетична дума), да го постигне по принудителен път, тоест той е принуден да приеме формата, да проникне в нея: както формата, така и съдържанието го изискват. Но повече от всичко писането е просто желание да сътвориш нещо.

*Препоръчвам "Хомо Фабер" и разказите на Хайнрих Бьол.

Защо пишете? - Пол Теру

Пиша, за да си доставя удоволствие, както и за да постигна чувство за ред и за пълно осъществяване. Аз намирам себе си за невротизиран, напрегнато-тревожен и пренебрегнат. От момента, в който се научих да чета, изпитвам усещането, че в своята писмена форма думата представлява редът и придава яснота на света; а откакто се помня, гледам на себе си като на непълноценен: неудовлетворен, объркан, социално безпомощен, без пари, без перспектива. Тези напрежения и неврози са ми дали чувството за хумор: винаги съм бил добър мим, нещо като вентрилог, възприемчив съм и съм впечатлителен. Когато прописах (на шестнадесет години), изживях изненада и радост, каквито изпитвам и днес, когато съм доволен от написаното. Разбира се, не трябва да забравяме и социалното измерение на творчеството – единствено то може да ми помогне да оцелея в този разрушителен и алогичен свят. И ред други неща също се превръщат в гориво за писането: гневът, ревността, любовта, силните чувства, страстта и дори жаждата да си дадеш втори шанс. Защото литературата ни дава този втори шанс, който животът ни отказва.
Но пиша най-вече за да доставям удоволствие на себе си и продължавам да пиша, защото мога да изпитвам това удоволствие. Никога не съм се терзал пред белия лист, никога писането не ми е носило страдание. За мен то винаги е било равнозначно на удоволствието, свободата, освобождаването. Когато някои мои близки приятели ми разказват как писането ги измъчва, как то е наказание, чистилище за тях, аз мълча, защото, ако проговоря, ще излезе, че съм някакъв самодоволен тип. Не обичам да говоря за писането, не ми е приятно да отговарям на въпроса ви: да пиша за акта на писането, не ми носи наслада. Освен това страдам от суеверието, че издаването на собственото удоволствие носи нещастие. Да не се спираме надълго колко лошо е за един писател да разнищва причините, поради които пише. Сигурен съм, че моето занимание със словото произхожда от моята самота. Повечето писатели са болнИци, успели да превърнат недъга си в достойнство: тъкмо защото сме болнИци, ние сме станала търсачи.
И накрая заради паметта. Убеден съм, че тя е тайният дар и тайното проклятие на всички писатели. При едно глупаво същество паметта е състрадателна и оставя забравата да я надделее; при писателя паметта не престава да шепти, да повтаря. Тя отприщва онова силно желание, което ни тласка да пишем и което само писането може да утоли.
Има, естествено, и други причини. Но отговорът на въпроса "защо пишете" се крие в самата работа на писателя, ако той струва нещо. Очевидно, че ако писателят е лош, подбудата за неговото писане остава загадка, въпросът – без отговор, а написаното не насочва. Затова, когато ме запитат нещо от този род, изкушавам се да отвърна: "Нима моите произведения не издават защо?"

*Откъс от "С призрачния влак през Ориента".

Защо пишете? - Джон Ървинг и Алън Гинсбърг

Джон Ървинг
Романът е дебнене на неизбежното в потайните недра на една история, дебнене на много жертви или на една. Който мисли, че всичко е неочаквано и се дължи на случайността, никога няма да стане романист; който не търси сред различните персонажи онези от тях, които са жертви, също няма да стане романист. В един разказ дори случайното трябва да се появява като неизбежно. Във всички важни истории, разказани от човечеството, величавите моменти са неизбежни; да знаеш за какво говориш (преди да си проговорил), означава да познаваш елементите на неизбежното в разказа. Персонажите жертви, белязаните от съдбата (за разлика от другите, които ще преживеят всичко) са двигателят на разказа. Да се чете днес роман, в който няма нито една жертва, е обидно спрямо страданията на хората жертви. Без проливане на кръв, без насилие, без поне раздяла или траур романът просто е банално развлечение. При това съвсем не принизявам развлекателното: романът трябва да развлича. Трябва да бъде болезнен. И развлекателен.
Самюел Джонсън е казвал, че пише, за да развлича и нравствено да възпитава своите читатели; разбира се, не може и да бъде другояче. Нравственото възпитание се преглъща много по-лесно от читателите, ако едновременно с това ги развличат. Но не трябва да липсва нито едното, нито другото. Аз пиша, за да изпълня и двете предназначения: да формирам и да развличам. Нашият занаят е да разкриваме. Ние разкриваме, че животът е неизбежен, че следователно имаме дълг към този живот – да го живеем внимателно, разумно, изпълнени със загриженост, да дебнем неизбежното в него, за да предвидим гибелните събития и по този начин може би да избегнем бедствията. Ние разкриваме още и проявленията на жертвата, вътрешни и външни. Това ни помага да разпознаем жертвата в самите нас, преди да е връхлетяла катастрофата.
Отнасям се към своите читатели като към деца, на които безброй пъти трябва да се показва колко опасен и крехък е светът. На мен ми прави дълбоко впечатление появата на всяка романова творба. Намирам го за също тъй значимо, както излизането на дете от майчина утроба, и не по-малко знаменателно: "Внимавайте, поемете го добре!" Книгата се отличава от детето само по едно – че показва онова, което може да стане, ако не се внимава. За урок на децата.

Алън Гинсбърг
… Пиша стихове, защото обичам да пея, когато съм сам…
Пиша стихове, защото в главата ми живеят галактики от мисли – 10 000, ако трябва да съм точен…
Пиша стихове, защото няма причина, няма "защо".
Пиша стихове, защото няма по-красив начин да изкажа всички трепети на духа ми, петнадесетминутни или доживотни.

Защо пишете? - Жузе Сарамагу

Когато бях четиридесетгодишен и се намирах в криза, която не се осмелявам да нарека екзистенциална, от страх да използвам една толкова сериозна дума, написах следното в едно мое стихотворение: "…този, който мълчи така, както аз мълчах,/не ще може да умре, преди да е изказал всичко." Заплахата беше ясна и аз преминах към действие: от онзи момент до сега съм публикувал седемнадесет книги. Питате ме защо пиша и отговорът, който бих искал да дам, е съвсем лаконичен: защото бях безмълвен в продължение на много години. Нищо повече. Що се отнася до надеждата да изкажа всичко, аз я загубих постепенно, с всяка една от книгите, които написах, и накрая разбрах, че тази амбиция, освен че е непосилна, е и социално нежелана. Така че се примирявам да кажа само онова което мога.
Но мисълта за обещанието, което си бях дал на прага на едно творчество, което вече наброява няколко хиляди страници, продължава да ме преследва настойчиво. Днес предпочитам да си мисля, че пиша, за да отсроча смъртта, за да удължа живота. Разбира се, всички тези неща не са нови. Но искам да прибавя, че в моя случай това движение се извършва в две противоположни посоки: към миналото и към бъдещето. Ще се опитам да го обясня. Както се знае, ние се стремим книгите, като пишем, да продължат да живеят и в бъдещето: те са кандидати за едно своего рода безсмъртие. И винаги е било така въпреки уроците по скромност и непретенциозност, които времето ни е дало. Ние искаме да удължим естествената продължителност на живото посредством нашата творба, ние искаме, като демиурзи, да населим бъдещия свят със същества, родени в нашия свят, същества не от плът и кръв, а от хартия или по- точно от слова, тъй като хартията, това класическо средство, вече престана да бъде наложително. Накратко – ние не искаме да умираме. Но авторът на тези редове отива още по-далеч в своята дързост: той иска да навлезе и в миналото, да го коригира до известна степен и нещо още по-амбициозно – да го допълни. Той иска да превърне мъртвото минало в живо минало, така че да се измени връзката между човека и времето, да се постигне такава степен на глобално възприятие на историята, която би обединила минало, сегашно и бъдеще в дълга непрекъсната крива, очертана върху едно платно и изложена пред нашите погледи.
Такава трудна задача вероятно би подхождала повече на един философ, отколкото на един романист. Тъй като изобщо не притежавам качества на философ, остава ми да бъда само романист. И тук трябва да прибавя: романист в Португалия, в края на века, след петдесетгодишен репресивен и мракобеснически режим. В настоящия момент аз нямам време да бъда европеец. Романите, които пиша, романите, които се надявам да напиша, ще принадлежат на тази земя, на нейните корени. Бих искал да се върна към дълбоките пластове на нашето колективно битие, да изведа на повърхността онова, което е скрито в тях, да изразя с думи това, което сме ние дълбоко в душите си, и за постигането на тази цел – да използвам език, който слива в едно автор и читател, разказвач и слушате, фикция и история.
Да, фикция и история, но не и исторически роман. Искам да кажа, че е време да престанем да пишем историята на Португалия, за да напишем историята на португалците, и че романът може да бъде първия ред от първата глава на тази историческа новела. Банално е да казвам, че извън историята няма нищо. Може би извън фикцията също няма кой знае какво.

Защо пишете? - Антъни Бърджес

Първата причина е от биографичен порядък и датира от моята четиридесет годишнина. По онова време писането се оказа единственият начин да си припечелвам хляба. Тогава работех на остров Борнео като служител в колониалната администрация. Един ден припаднах и се установи, че страдам от тумор в мозъка. Освободиха ме от длъжността ми в колониалните служби и ме изпратиха обратно в Лондон, където научих, че туморът ми не се поддава на операция и че ми остава точно една година да живея. Но през отредените ми дванадесет месеца трябваше да прехранвам себе си и жена си. Никой не искаше да вземе на работа човек с тъй предопределено бъдеще и в резултат седнах да пиша За една година написах шест книги и голям брой статии. В края на годината бях още жив; възможно е интензивността на умствената работа да е стопила тумора. Във всеки случай двадесет и осем години по-късно продължавам да пиша, а туморът не се е обадил нито веднъж. Обстоятелствата направиха така, че станах професионален писател: това бе единственото нещо, което можех да направя.
Но има и друга причина – естетическа, а не търговска. Роден съм с инстинкта на търговец. През първата половина от своя живот се опитвах да изразя този инстинкт със средствата на живописта, но амбицията ми да стана един нов Сезан понесе съкрушителен шок, когато открих, че съм далтонист. След това се опитвах да стана композитор: втора самоизмама, защото се оказа, че и в тази област нямам талант. Продължавам и до днес да композирам, но вече не ме преследва амбицията да бъда английският Бетовен. За мен литературното писане всъщност е заместител на композирането на симфонии. Обичам звуците, независимо дали принадлежат на музиката или на думите, обичам да ги организирам в различни структури. Обичам обемите и формите и конструирането им в най-мащабното от всички литературни построения – романа. Но това, разбира се, не е достатъчно. За да бъдеш романист, трябва да се интересуваш от човека, от това, което казва, от това, което прави. Естествено, аз се интересувам, но не повече от другите хора. Не се стремя например да създам един нов Дон Кихот или нова Ана Каренина, предпочитам да извайвам случайни персонажи, които се превръщат в елементи на една формална конструкция – като партии шах, които в същото време са симфонии. Романът сам за себе си, романът като художествена същност занимава съзнанието ми много повече, отколкото човешката персонализация на елементите, които влизат в игра. Всичко останало, например философските съждения, не ме интересува. За мен думите не се средства за пропагандирането на някаква идея, а сложни звукови съчетания, чиито естествени свойства се променят от придадения смисъл (макар че, уви, смисълът е необходим компонент на езика) и които повеляват да бъдат организирани в сложна форма, каквато за мен е романът.
Разбира се, и днес пиша, за да си изкарвам хляба. Не разполагам с привилегията на Джойс или Маларме да се издържам от друга професия или от покровител и да се наслаждавам на свободата на съществуване, необременено от делови принуди. Налага ми се да правя компромиси, като поднасям на читателите това, което те вярват, че очакват от мен, и в същото време да направя (с по-голям или по-малък успех) онова, което съм искал. Моят светия е Уилям Шекспир, автор на изключително търговски пиеси, който е давал на публиката си много повече, отколкото тя е подозирала, че иска. Починал е като почтен човек и велик творец. В наше време е много трудно да бъдеш и двете едновременно, но аз упорствам.

Из "Вечната еуфория" Паскал Брюкнер

"Денят е интересен, когато има нещо, което движи стрелката близо до разбирането на живота. А понякога разбираш живота, когато се проваляш. Така че не е щастието, което прави денят интересен."
Ричард Сол Уърмън

"В един роман излязъл през 1872 г. Самюъл Бътлър си представя една страна, Erewhon (анаграма на английската дума nowhere), страната на Никъдето, в която болестта се наказва като престъпление, най-слабата хрема може да ви струва каторга, докато убийството се приема за болест, която се нуждае от внимание и грижи. С острото си превантивно чувство Самюъл Бътлър стига до там, да уточнява, че траурът и дълбоката скръб, напримeр за загубата на скъпо същество, се наказват като сериозно престъпление, че опечаленият не е нищо друго освен престъпник, който е виновен за своята мъка. А на един човек, обвинен в туберкулоза, съдията обяснява присъдата, която произнася, със следните думи: ”Може би вие ще ми кажете, че не сте отговорен нито за своето рождение, нито за възпитанието си. Но аз ще ви отговоря, че вашата туберкулоза, дали по ваша вина или не, е грешка във вас и мой дълг е да бдя републиката да бъде предпазвана от такъв род грешки. Вие може би ще ми кажете, че сте престъпник поради своето нещастие; аз ще ви отговоря, че вашето престъпление е това, че сте нещастен."
Великолепна и иронична интуиция, която втората половина на XX век потвърждава, защото повече от всеки друг период тя прави гигантска крачка напред в отричането на нещастието и „забраняването на смъртта” (Филип Ариес). Като че ли цялата епоха иска да даде право на философа Ален, неуморен хвалител на оптимизма на Третата република, който в своите Беседи за щастието (1911-1932) отрича всяка реалност на екстремните страдания. Както за Епикур, те не съществуват, те са неосезаеми, „ужасът приспива”, а смъртта удря мигновенно, не оставя никакво място за въображението, за страха. В това хитруване той стига дотам да твърди, без никаква ирония, че човекът, който отива на гилотината, „не е за оплакване повече от мен; достатъчно му е да мисли за друго нещо, да брои друсанията и завоите”. Що се отнася до Паскал, неговият трепат пред звездите и безкрайността „идва без съмнение от това, че се е простудил на прозореца си, без да го е забелязал."

"Първият етап е – след години потискане да приемем нещастието като конституиращо в човешката ситуация и отново да се научим да живеем с него, за да избегнем смъртоносните му капани и да се измъкнем с най-малки щети. Да го върнем отново в нашето съществуване, да го въведем в обикновения език – това би означавало да се отдалечим от болезненото обаяние, което то упражнява, когато бива прикривано, това означава да си набавим също средства да го сдържаме; като го интегрираме. Срещу него разполагаме не с липса, а със свръх изобилие от конкуриращи се рецепти. Извън двата традиционни подхода, които вече познаваме, на древните и на християнството, модерните са умножили терапиите, снабдяващи ни със здрав разум, без да се забравя огромният арсенал на фармакопеята, както и всички екзотични мъдрости, медицини и вероизповодания, които нашата зашеметена епоха призовава безредно край постелята си.
Софизъм в това отношение на будизма и на някои стоически течения: да предложим разрешението на проблемите чрез тяхното разпадане. Да постановим, че нашата привързаност е гибелна, нашите големи грижи-безполезни, а нашето Аз-илюзорно. Да предположим мир на духа, спокойствие чрез отделяне от себе си, от вълненията на обществото. Ако смятаме обратното, че не в отказването, а в горещата привързаност към другите и към магията на света се състои истинският живот, тогава тези доктрини, като предполагат, че трудността е решена чрез заобикалянето й, нямат кой знае на какво да ни научат. Ако за нас най-страшната мъка е загубата на скъпо същество, да реагираме, отговаряйки като Епиктет:
„Не казвай никога за каквото и да било: аз го загубих, а: аз го върнах. Твоята жена не е мъртва, тя е върната. Твоето дете не е мъртво, то е върнато.” – това е жалко утешение, освен за онзи, който е избрал „аскетичния идеал”. (Ницше) Между блудкавото равнодушие и любовните бури е позволено да предпочетем последните, дори ако увеличаваме риска да попаднем под ударите на съдбата. В което любовта, ако тя е източник на най-големите блаженства, изобщо не подменя щастието, защото то включва в своя спектър безкрайно по-обширна гама от чувства: екстаза, зависимостта, жертвата, ужаса, робството, ревността. Тъй като е най-вълнуващият и най-опасният опит, тя може да ни тлъсне към бездната и да ни издигне до върховете. Любовта преди всичко предполага, че ние приемаме да страдаме от другия и за него, от неговото безразличие, от неблагодарността, от жестокостта му."

"Вярвайте на тези, които търсят истината, съмнявайте се в тези, които са я открили."
Андре Жид

Silence

"Ако някой се осмели да каже всичко, което мисли за този свят, за него няма да остане даже парче земя за да положи крак... Ако някой някога се осмели да каже всичко, което му е на сърцето, да запише наистина преживяното от него, чистата истина, тогава, мисля, светът ще стане на пух и прах, ще се разпадне и никакъв Бог, никаква случайност, никакво желание няма да може да събере отново парчетата, атомите, неразрушимите елементи, използвани за сътворението му." Х. Милър

Из "Как действа литературата" от Дж. Ууд

"Изкуството се състои в подбора на детайлите. В реалността дори да си въртим главите и очите на сто и осемдесет градуса, си оставаме безволеви камери. Притежаваме широки лещи и заснемаме всичко мярнало се пред нас. Паметта извършва селекцията, но това не е подбора на литаратурното повествование. Паметта ни е естетически неталантлива."

За описанието на "ненужни" детайли и реалистичния стил:
"... животът винаги съдържа неизбежно излишество, разточителство, селения, в които съществува нещо повече от необходимото - повече вещи, повече впечатления, повече спомени, повече навици, повече думи, повече щастие, повече нещастие...
Тези детайли... не съдържат ключова информация. Биха присъствали за правдоподобност. Смисълът им се състои именно в безсмислието им... Понякога прахоснически оставяме лампите в стаите да светят, не за да докажем, че съществуваме, а защото излишеството само по себе си наподобява живота, по някакъв необясним начин вдъхва усещане за живот."

За литаратурните герои:
"Смятам, че романите са несполучливи не когато героите не са достатъчно задълбочени и пълнокръвни, а когато не успяват да ни научат как да се приспособим към конвенциите им, не успяват да разпалят жажда за героите си на своето ниво на реалност."

Много ми допадна това. Не е нужно да знаеш всичко за героя, той може да е схематичен и контурен, но когато се появява на точното място, с точните качества това го прави убедителен - както скицата, карикатурата или шаржа са не по-малко (дори повече понякога) ценни от една цветна ралистична картина.
Същата глава започва с препоръка към начинаещите писатели като упражнение в описването на герои да започнат с описание на снимка т.е. статични образи. Това мисля, че е добро упражнение не само за начинаещи писатели. Особено старите снимки толкова лесно се превръщат от статични в динамични, точно защото са черно-бели. :)

Малките тролове и голямото наводнение

Малка книжка – „голямо” ревю или когато малките неща са големи

Зная, че Туве Янсон е от онези, не авторитети, по-скоро пръскащи светлина личности в литратурата, за които е трудно да се говори. Първо, защото вече почти всичко е казано и второ, защото написаното от нея е толкова простичко, истинско и хубаво, че е като аксиомите в математиката и няма нужда от доказване и много думи.
Не обичам много да правя т.нар. ревюта на книги, достатъчни ми бяха в училище анализите на литературни произведения, с които никога не съм имала проблем, но отражението, влиянието, чувствата, които предизвиква един писан текст са били винаги за мен най-важните, а не какво е искал да каже автора, какъв ерудиран език или сложни думи зная и как е в сравнение с други мастити трудове, които съм изчела (кой помни такива неща – чукча и читател, и писател, и художник, всичко в главата му се бие за място и се неутрализира едно друго:)), но и също така трудни за описване, особено с много думи, които често ги изкривяват. Мога да възкликна "Ихаа, че хубава книга!" и нещо вътре там да ми перпили, както когато понякога ме карат гледките в планината и да не искам думичка да обеля. Защото, а съм се изтървала с една-две и край, границите и очертанията са направени, край на радостното свободно и безмълвно щастие от четенето, безформено и сладко като захарен памук, който авторът е завъртял само за теб. Ако искате ще ви почета да го споделим, но не ме карайте да го описвам.
"Малките тролове и голямото наводнение" е първата книжка от поредицата за Муминтрол. Написана е още през 1939 г., но излиза през 1945 г. и в нея все още се усещат несигурните стъпки, скелета на следващите пълнокръвни приказки. Както отбелязва и самата авторка книжката е повлияна от други детски истории като тези на Жул Верн и Карло Колоди. В нея се разказава за приключенията на Муминтрол и майка му в търсене на татко Мумин. По-късно Янсон споделя, че войната я е депресирала и е искала да напише нещо наивно и невинно. Тази първа нейна, детска книжка не се радва на особен успех, но следващите от поредицата "Кометата идва" (1946) и "Цилиндърът на магьосника"(1948) я правят известна. Написва още шест истории за Муминтрол и приятелите му. Туве Янсон сама илюстрира книгите си и рисува комикси, както по тях, така и по други приказки.
Историите й се определят като детски, както поради простотата и чистотата им, така и заради илюстрациите, но както знаем всички си оставаме деца, просто с времето все повече заприличваме на себе си. Книжките на Туве Янсон чета най-често, когато се чувствам особено тъжна. В тях има от тази, светла като аурора бореалис, скандинавска тъга, която е на същата дължина на вълната като мен. Светът е тъмно небе с криволичещ път от зелено сияние, който те мами. Обикновено, когато човек се натъжи другите гледат да го развеселят, а не е нужно. Оставете го да изживее тъгата си спокойно, иначе тя ще се връща още по-дълбока. Това ми дават приказките на Янсон. Помагат ми да изживея всичко спокойно. В тях всичко е нормално, дори най-странното - и страха, и плача, и нервите, и маниите, и самотата. Това са истории, които е нужно хората да четат вместо надутите като сапунени мехури, модерни, актуални психологически книги. Истории така малки, простички, с цветове от емоциите на всеки, че няма как да не те докоснат. Те са малките големи, с мъничко правят много – като щипка сол в храната; не демонстрират, не викат, говорят тихо, гледат с очи и помръдват с опашки, и няма как да не ги гушнеш и да не ти стане хубаво.
Освен известните си т.нар. детски книжки Янсон издава и биографичната "Дъщерята на склуптора", пет романа за възрастни и пет сборника с къси разкази. Въпреки, че е известна повече като писател рисуването също е важна част от живота й и в по-младите си години тя често излага свои творби, а през 1943 г. прави първата си самостоятелна изложба, по-късно през годините също организира няколко. Нейни стенописи красят редица обществени сгради като детска болница в Хелзинки, детски градини и училища, ресторанти, дори олтар на църква. По книжките й са правени театрални постановки, в някои от които участва и самата тя, а през 1974 г. е поставена първата опера за Муминтрол. Книгите й са преведени на 33 езика. Музеят на Муминтрол в Тампере показва голяма част от работата й върху историите. В град Наантали дори има създаден своеобразен лунапарк, наречен "Светът на Муминтрол".
Янсон прекарва по-голямата част от живота си на малък остров от групата Пелинки, заедно с партньорката си Туулики Пиетиля, финландски графичен дизайнер и професор, с която работят заедно по някои от книгите. В живота й странностите са нормални и всяка индивидуалност се уважава, както е и в книгите й – свободата и приемането са разковничето не само на творчеството, но и на щастието като цяло.

"Всеки от нас се интересува само от едно – ти искаш да станеш някакъв, аз искам да върша нещо, племеницата ми иска да притежава. А Развейпрах просто живее.
- Чудо голямо! Това всеки го може – възразих аз.
- Хъм – рече Фредриксон."

Хъм. :)

Защо пишете? - избрано

Нещо не ми се чете напоследък, а ми идват за писане само глупости, затова реших накрая да погледна това, което съм отбелязала в анкетата "Защо пишете?", от автори, които са ми неизвестни. Ще публикувам от време на време по един такъв отговор, понякога само отделна част от него, която ми е допаднала, като тази по-долу.

Хелън Гарнър

"Джоун Дидиън описва по следния начин човека, който изпълва с бележки тетрадка след тетрадка: ”Самотно и изпълнено с копнеж същество, което налага нов ред на нещата.” Това съм аз. Любимата ми фотография се нарича „Картофи в мивката”., неин автор е Клод Бато. Единадесет картофа, единият с неправилна форма, течаща от крана вода. И всеки картоф, дори кривият, е като скъпоценен камък. Пиша, защото обичам всичко, което прилича на картофите на Клод Бато. Записвам в бележника си всякакви дреболии: празно пакетче от чай, хвръкнало над автострадата, оркестранти, които си поемат дъх, сърдитият жест на жена, сваляща дрехи от закачалката в магазин, дълбока въздишка на мъж в колата до моята, докато чакаме на червен светофар. Аз съм си поставила за цел да спасявам подробностите от най-незначителни случки, които биха изчезнали, ако не им обърна внимание. Моя е и отговорността да ги вмъквам като инкрустации в описанието на ситуации, в които те придобиват смисъл... Когато открия претворението на всичко това, изпитвам облекчение, удовлетворение и власт, която бих нарекла духовна, ако не бях жена и австралийка - защото това носи неприятното задължение да се преструвам, че не гледам на себе си сериозно..."

Думи

раздрум, друм, друмник - уж кръстопът, уж път, уж пътник, ама е някак различно да кажеш "той бе друмник", отколкото "той бе пътник". Друмникът усеща пътя с нозете си, звучи сякаш е продължение на пътя, на друма. По-конкретно звучи, по-топло, по-пълно някак. Кръстопътят кръстосва пътищата, многото пътища. Раздрума разделя единия път на много други.:)

Думи

гледци - уж очи, уж зеници, но думата звучи, така сякаш и друго може да ти служи за това. Гледци могат да са и ръцете, и сърцето ти. Децата могат да са ти гледците, с които виждаш света или ябълките, които береш и даваш на другите. Като кажеш "очи" ясно, отрязано, а "гледци"... сто неща можеш да си представиш. Много хубава, богата дума!:)

Думи

самостоен - ценност сам по себе си, осъзнаващ тази ценност, действащ, защото знае, че ще я запази, въпреки всичко случващо се... създател, двигател на нови самостойности... Когато си самостоен и да си зависим от нещо, някого, не е фатално.

There Is An End

Краят трябва да е край, без друго след него. 

Човек трябва да има достатъчно мъдрост да убие надеждата навреме, преди тя да го направи.



п.п. Не ми се пише нов пост, затова добавям тук:
"Нищо не е оригинално. Да крадеш от всякъде влияе на вдъхновението или подхранва въображението. Поглъщайте стари филми, нови филми, музика, книги, картини, фотографии, стихове, мечти, случайни разговори, архитектура, мостове, улични знаци, дървета, облаци, тела от вода, светлина и сенки. Изберете само тези неща за крадене, които говорят директно на душата ви. Ако направите това, вашата работа (и кражба) ще са автентични. Автентичността е безценна, оригиналност не съществува. И не си правете труда да прикривате кражбата си - празнувайте, ако се чувствате така. Нека винаги помним това, което каза Жан-Люк Годар: "Работата не в това откъде ще вземете нещата, а докъде ще ги доведете самите вие."
Джим Джармуш