Читателят в изгнание - 2

Джонатан Франзен

1995 г.

II част

Няма съмнение, че романите не са мъртви, разбира се - просто попитайте Ани Пру или Кормак Маккарти. Но Романа, като огнище на културния авторитет, е на ръба. В "Елегиите на Гутенберг", в колекция от есета, озаглавена "Съдбата на четенето в електронната епоха", Свен Биркертс регистрира своята изненада и ужас, че за този упадък не е имало по-масови оплаквания. Дори и професионалните критици, които е трябвало да бъдат на предната линия на защитниците на романа, не са алармирали и Биркертс, самия той критик, звучи като лоялен войник изоставен от полка си. Тонът на неговите елегии е смел, но отчаян.
Биркертс започва защитата си на романа като разказва как, докато расте в имигрантско семейство, достига до разбиране за себе си, четейки Джак Керуак, Селинджър и Херман Хесе. Авторите, също както отчуждените, романтични герои от книгите си стават модели за подражание и сравнение. По-късно, на запустелия емоционален плаж, на който вълната идеализъм на шейсетте изглежда разочарова толкова много хора, Биркертс противопоставя годините на депресията, четенето, работата му в книжарниците, и накрая, превръщането му в рецензент. "Буквално," казва той, "аз бях спасен от книгите."
Книгите като катализатори на себереализацията и книгите като светилище: понятията вървят заедно, защото Биркертс смята, че "същинската природа, най-рефлективния компонент на личността," изисква "пространство", където човек може да разсъждава върху смисъла на нещата. В сравнение със състоянието на човек, гледащ филм или щракащ хипертекст, казва той, абсорбцията при възприемането на един роман е по-близо до състояние на медитация. Особено е добър в проследяването на тънкостите на това състояние. Ето го описанието му на първоначалното му ангажиране, когато чете роман: "Аз изпитвам болка. Веригата е прилепнала към зъбчатите колела; има усещане за съчетаване, после за плавен преход." И тук е чистият му отговор на обещанието, че хипертекста ще даде освобождение от автора: "Тази "доминация от страна на автора" е, поне до момента, върховата точка на четенето и писането. Авторът овладява ресурсите на езика, за да създаде визия, която ще въздейства и по някакъв начин ще подчини читателя; работата на читателя е да бъде подложен на творческата воля на друг." Биркертс за четенето е като Мери Фишър за яденето или Норман Маклийн за риболова. Кара те да искаш до го правиш.
В противовес на идилията на неговото съсредоточено върху книгите изследване, обаче, е яростта на алармистите. В отричането на романа, Биркиртс вижда повече промяна в навиците ни за забавление. Той вижда трансформация на самата същност на човечеството. Неговият кошмар, за да се уверите, "не е някой грухтящ неотроглодит, притежател на клубове, а ефективните и проспериращи информационни мениджъри, живеещи в плитчините на смисъла да бъдеш човек и незнаещи разликата." Той е съгласен, че технологията е направила нашите перспективи по-глобални и толерантни, достъпа ни до информация по-лесен, самоопределенията ни по-малко ограничаващи. Но, както многократно подчертава, "Колкото по-сложни и усъвършенствани са системите ни за пряк достъп, толкова повече жертваме задълбочеността." Вместо Оги Марч, Арнолд Шварценегер. Вместо бойното поле при Манасас, исторически увеселителен парк. Вместо повествователни разкази, карта на света, толкова сложна, колкото е и самия свят. Вместо душа, членство в тълпата. Вместо мъдрост, данни.
В края на „Елегиите на Гутенберг”, Биркертс призовава, извън страниците на "Wired", самия Дявол, "елегантен и уверен," "магьосник на двоичния код", който предлага да се замени борбата на земното съществуване с "ярък, приятен сън." Всичко, което иска в замяна е душата на човечеството. Биркертс признава завистта си към Дявола: "Чудя се, като в гимназията, когато се конфронтирах с уравновесените и атлетични капитани на отбори и президенти на класа, дали не желая, дълбоко в себе си, да изтъргувам всички тези съмнения и чудения и просто да бъда него." И все пак, дори изкушен от сексапила на технологията на Дявола, глас в сърцето му казва, "Отхвърли го."
Технологията като въплъщение на Дявола, цифровизацията като гибел: въпреки това, съвременните автори като Тони Морисън например имат много по-широка публика, отколкото Джейн Остин за времето си. Нещо различно от трезвия анализ явно мотивира хиперболите на Биркертс. Ключът, според мен, е погледите, които той хвърля към своя собствен живот, дори под плитчините на това какво означава да бъдеш човек. Това има връзка с пушенето му, с литрите изпита бира, с болестните му предчувствия за бедствия, с безсънието му, с мрачните му настроения. Той има за основна аудитория за книгата си многото си приятели, които отказват да приемат неговата негативност за този момент от културата ни, които игнорират електронните разработки като подобрения на писаното слово. "Понякога се чудя, дали аз и дълбокомислените ми приятели живеем в един и същ свят ... Естествено предпочитам да мисля, че проблемът е в тях."
Тези редове са изпълнени с депресия и чувството на отчуждение от човечеството, което депресията насърчава. Нищо не вбесява човечеството повече от неизбежността на "готиността", така както я е създала телевизията и както я експлоатират търговците на цифровата революция. Не е случайно, че Биркертс локализира апокалипсиса в архи-хип страниците на "Wired". Той все още е самотника от гимназията, изключен от тълпата и следователно, движен от алтернативата за повече и "истинско" удовлетворение от четенето. Но това, което бихме могли да го попитаме е - толкова ли е лошо това да бъдеш ефикасен и проспериращ мениджър на информация? Дали капитаните на отборите и президентите на класа наистина нямат души?
Елитарността е Ахилесовата пета на всяка сериозна защита на изкуството, покана за отровните стрели на популистката реторика. Елитарността на модерната литература е, безспорно, своеобразна аристокрация на отчуждението, братство на колебанието и съмнението. Все пак, след като изразява подозрение, че тези които не четат виждат четенето "като един вид ценностна оценка върху самите себе си, като елитарен акт с ограничен достъп," Биркертс е достатъчно смел, за да изрече най-лошите им страхове: "Четенето е присъда. То определя като недостатъчни разбиранията и приоритетите, които управляват обикновения живот." Ако беше спрял тук, с неоспоримите факти на литературно подбран апел, "Елегиите на Гутенберг" щяха да бъдат неопровержим, дори и пренебрегнат, хвалебствен химн. Но понеже книгите спасили живота му и не може да понесе мисълта за един свят без тях, той попада под влиянието на друга, по-популярна защита на изкуството. Това е защитата на безвъзмездната помощ, която отхвърля елитарността. Грубо казано, докато технологията е само палиативна, изкуството е терапевтично.
Признавам, че се колебая относно този аргумент. Нали затова се разделих с Тринотрон-а и се върнах към книгите. Но се опитвам да запазя това за себе си. Нещастните семейства може би естетически превъзхождат щастливите, чието щастие е като на всички, но "проблемните" семейства не са. Лесно е да се защитава роман за нещастието. Всеки знае какво е - част от човешкия живот. Един роман за емоционална дисфункция, обаче, редуцира Манихейството в полза. Или това е зловещо оправдание, избягващо здравето чрез празнуването на патология, или е нагледен урок, помагащ на читателите да разберат и да преодолеят собствената си дисфункция. Вманиачаването с общественото здраве произвежда подобна вулгарност: ако един роман не е част от политическо решение, то трябва да е част от проблема. Кандидата за докторант, който "разобличава" Джоузеф Конрад като колониалист е същия като училищното настоятелство, което отрича Холдън Колфийлд като недостоен модел за подражание - същия, за съжаление, и като Биркертс, чиято спешност да защитава четенето идва от предположението, че книгите трябва по някакъв начин да ни "служат".
Обичам романите колкото Биркертс и също съм се чувствал спасен от тях. Трогнат съм от молбата му, като лобист за каузата на литературата, за интелектуална поддръжка от страна на читателя. Но романистите искат творбите им да доставят удоволствие, не да бъдат вземани като лекарство. Обвинявайки, че романа е засенчен от дяволски технологии и продажни литературни критици, така както прави Биркертс, няма да си възвърнем загубеното. Нито пък с аргумента, че четенето ни обогатява. В крайна сметка, ако романистите искат творбите им да се четат, отговорността да ги направят атрактивни и налагащи се е единствено и само тяхна.

Остава, обаче, горчивата подробност, както Биркертс я излага: "ежедневният живот на средния американец се е превърнал в тефлон за романиста." Едно време, героите населяваха точно определени области като статут и география. Сега, и все повече, светът е двоичен. Едновременно трябва и не трябва. Едновременно сте функционален или нефункционален, едновременно странен или уморен. Нещастните семейства, може би дори са повече от щастливите, всички заедно съшити в един пачуърк към Си Ен Ен, "Цар Лъв", и Америка Онлайн. Това е повече от въпрос на културни препратки; това е вече същината на живота им. И ако един роман, зависи от реализацията на сложни характери на фона на по-голямо общество, как да напишете такъв, когато фонът е неразличим от предния план?
"Словото на романа", според Биркертс, "запазва културната си жизненост само тогава, когато може да поднесе на читателите смислено новини за това какво е означава да живееш в света на настоящето." Той има предвид мащабните, с голяма аудиторията, романи на Толстой и Дикенс, на Белоу и Стайнбек, и наистина, изглежда съмнително дали формата следва начина на Шекспировата трагедия и оперите на Верди. Но новината за неговото отмиране е може би с по-малко значение, отколкото Биркертс му придава. Публиката може да е намаляла през последните няколко десетилетия, но културната жизненост трябва да се примири с мълчанието, хитростта и изгнанието в нашата технологична епоха. Кафка казва на Макс Брод, че иска неговите романи да бъдат изгорени, Хенри Грийн и Кристина Стед живеят в неизвестност по времето, когато творят, Фокнър и O’Конър се крият далеч в провинциите на Юга. Най-оригиналните и прозорлив романисти на нашето време не само приемат сенките, но и активно ги търсят. "Всичко в културата ни има доводи срещу романа.", каза Дон Де Лило в интервю за "Париж ревю". "Ето защо ние се нуждам от писателя в опозиция, писателят, който пише срещу властта, който пише срещу корпорацията или състоянието на всичките системи за асимилация."
Модерната идея за писателя в опозиция е отдавна установена традиция, и нейните съвременни варианти са били видими още по времето на Първата световна война, когато австрийският сатирик Карл Краус описва себе си като "безнадеждна контра" на цялата клика от технологии, медии и капитал. Нещо, за което се искаше повече време, за да излезе наяве, но се подразбира в произведения като "Елегиите на Гутенберг", е идеята за читателя в опозиция. Парадоксът на литературната елитарност е, че тя изцяло се самоподбира. Всеки, който може да чете е свободен да бъда част от това. И, докато информационния елит продължава да се подхранва с грамотността, определен процент от читателите неизбежно, като описвания пушач на марихуана, ще се пристрастят към по-твърда материя. Както когато в миналото обедняването се разпространяваше сред всички класи, неспокойните души ще имат все по-голямо основание да търсят методи за противопоставяне – "да определят друго изходно положение", както Биркертс описва четенето, "и да се разпознаят в него." Явната демокрация на днешната цифрова мрежа е артефакт от тяхното детство. Рано или късно, всички социални организми се движат от анархия към йерархия, и какъвто и ред да произлиза от изначалния хаос на Мрежата, изглежда по-вероятно да бъде дистопичен, отколкото утопичен. Възможността за отегченост в терминален стадий приема застрашителни размери. Но дори и ако дигиталната революция еволюира в свободна пазарна версия на Сталинисткия тоталитаризъм, до който болшевишката революция е довела, перверзният ефект от това може да бъде издигането на статута на четенето. Светът на самиздат, когато процъфтяват групите от читатели, запаметяващи цялата поезия на Осип Манделщам и Анна Ахматова, трябва да ни напомня, че четенето може да оцелее и дори да процъфтява в изгнание.
Не само Негропонте, който не обича да чете, но дори Биркертс, който смята, че историята е към края си, подценяват нестабилността на обществото и непокорната пъстрота на неговите членове. Електронният апотеоз на масовата култура просто препотвърди елитаризма на литературно четене, което беше за кратко затъмнено от разцвета на романа. Скърбя за затъмнението на културния авторитет, който литературата някога е притежавала и съжалявам за началото на една епоха, толкова тревожна, че удоволствието от текста е трудно да се поддържа. Не считам, че много хора ще раздадат телевизорите си. Не зная самия аз колко дълго ще издържа без да си купя нов. Но първият урок, на който четенето учи, е как да бъдем сами.

Превод: Преслава Ст. Кирова ©

I част

Читателят в изгнание - 1

Джонатан Франзен

1995 г.

I част

Преди няколко месеца се разделих с телевизора си. Той беше масивен, стар Сони Тринитрон. Подарих го на приятел, чието гадже не можеше да стои без набиващото се свистене, което излъчваше кинескопа. Неговото наподобяващо дърво покритие напомняше за времената, когато телевизорите бяха все още кът и повече като част от мебелировката. Времена когато, дизайнерите са ги измисляли, докато не са били включени. Пазех го на труднодостъпни места, като пода на килера и можех да гледам добра картина само ако седна по турски пред него и да нагласям антената с ръка. Трудно е да си представиш по-неприятно гледане на телевизия от това. Въпреки всичко, почувствах, че Тринитрона трябва да си ходи, защото колкото по-дълго стоеше в къщи, достъпен чрез сложна комбинация от удължени върви, толкова повече не четях.
Роден съм през 1959 г., на прага на голямото разделение между поколенията и за мен, от гледна точка на културната среда, това беше плашещ избор: да живея без електронен достъп или да се опитвам да оцелея без самоопределението, което ми даваше периодичното потапяне в литературата. Разбирах живота си в контекста на Разколников и Куентин Компсън, а не на Дейвид Летерман или Джери Зайнфелд.
Но животът, който разбирах чрез книгите, бе все повече и повече самотен.
Той имаше толкова малко общо със сферата на медиите, където правилото е да бъдат представени колкото може повече хора.
За всеки читател, който умира днес се ражда един наблюдател и ние сме свидетели, сега в неспокойната среда на деветдесетте, на последното нарушаване на баланса. За критиците, склонни към алармиране с тревожни слухове, преминаването от културата базирана на писаното слово към култура на визуалното – преминаване, което започна с телевизията и завършва с компютрите – изглежда апокалиптично.
По същия начин, по който Силиконовата долина мечтае за "убийствено приложение", което ще направи PC-тата еднакви за всеки американец, алармистите виждат убийствен аргумент, който създава, очевидна за тях, заплаха от апокалипсис.
Скорошен опит за такъв аргумент е една книга, наречена "A is for Ox", от литературния изследовател Бари Сандърс, който взема като отправна точка две мрачни тенденции: увеличаването на насилието сред младите хора и спада на резултатите при устния изпит SAT. В отговор на добре документирания факт, че децата не четат и пишат по начина, по който би трябвало, Сандърс изненадващо отказва да даде обяснение защо Барни е убил Майка Гъска. Телевизията все пак играе злодея в неговата космология, но работи като по-малкото зло измествайки четенето, а не вербалното взаимодействие с родителите и връстниците. Без значение колко е високо качеството на телевизионните програми, пресищането с пасивно възприемане осакатява вербалното развитие на децата и подготвя нея или него да бъдат фрустрирани и от най-очевидните и условни правила на стандартния английски език. Компютрите и видеото в класната стая само все повече затвърждават отчуждението от говоримия език. Фрустрацията се превръща в негодувание: децата отпадат от училище, а в най-лошия случай се присъединяват към банди, които Сандърс нарича "пост-неграмотни". Неговата теза е, че без грамотност, вкоренена в устната реч не може да има нито самостоятелна личност, както ние я разбираме, нито самосъзнание. Тълкуването на миналото, представя възможности за избор в настоящето, проекцията на бъдещето, води до преживяване на вина – всичко това, според Сандърс, са неща немислими за бездушните млади гангстери днес и за напълно компютъризираното общество на утрешния ден - нито вербално, нито грамотно.
Проблемът с аргумента на Сандърс като "трепач", е, че той има в сметката си много виновници. Хвърля вината за национална криза на грамотността много повече, отколкото на спада на качествено прекараното време на родители и деца заедно и че вината на видеото е, че просто запълва вакуума. Младите гангстери, отбелязва той, са пристрастени не само към визуалното, но и идват от бедни, нестабилни семейства. Така че, дали сме изправени пред техно апокалипсис или това е просто същата, стара, социална дисфункция?
Всяка майка, която познавам ограничава телевизията, която гледат децата й и се стреми да култивира устойчивост у тях, чрез насърчаване на четенето.Както читателите на това есе, приятелите ми и аз принадлежим към тази класа на добре образованите "анализатори на символи", които лейбъристкия секретар Робърт Райх вярва, че ще наследят земята. Обобщенията на Сандърс за "младите хора днес" важат само за част от населението (наистина доста голяма), която не разполага с пари или свободно време, за да предпази на децата си от най-лошите вреди на електронните медии. Това, което той описва като саможертва на цивилизацията в действителност е само разделение; и иронията на това разделение е, че тези, които имат най-голям достъп до информация са единствените, които са най-малко оплетени в жиците, които я доставят.
---
Всеки, който има вкус към такива иронии ще се зарадва на "Being Digital" (някъде видях, че е преведено като "Да бъдем цифрови", което не ми хареса. Смисълът е нарочен и същия като "being human", все едно следващо звено от еволюцията и по-скоро бих го превела като "Дигиталният/ цифровият човек") на Никълъс Негропонте, наръчник за бъдещия свят ("Tommorowland") за онези, които вярват, че технологията не създава повече проблеми, отколкото може да разреши. Негропонте е директор на Медия Лаб в Масачузетския технологичен институт, а "Цифровият човек" е компилация от месечната му колонка в списание "Wirеd", тази предизвикателна в графично отношение "библия" (както съм виждал да го наричат) на киберпространството. "Wirеd" се опитва да приветства присъствието в тълпата, като оставя вратата отворена за новодошлите, управлявайки това като продава две неща - визия и вътрешна информация. Специалността на Негропонте е визуалното, така че той е оракула в къщата.
Лидерите на правителството и индустрията преследват Негропонте за съвет, и като следствие, голяма част от "Цифровият човек" е (защо иначе да го включва в книгата?) за разпределението на ресурсите. Дали разработчиците на оборудване за виртуална реалност да използват ограничената си изчислителна сила за увеличаване на видео резолюцията или за подобряване на времето за реакция на оборудването при движение на главата и врата на даден потребител? Заложете на скоростта, казва Негропонте. Дали Уол Стрийт да инвестира в електронни тръбопроводи с голям капацитет или в телевизионна технология, която използва съществуващите тръбопроводи по-ефективно? Заложете на интелигентната, малка машина, казва Негропонте.
Може би защото заглавието "Цифровият човек" предлага нова дефиниция на понятието да бъдеш човешко същество, ми отне известно време да осъзная, че книгата не е за културната трансформация, а просто става въпрос за пари. Първият въпрос, който Негропонте задава във връзка с развитието на виртуалната реалност, е дали ще има пазар за това. Ако пазар съществува, някой неизбежно ще го експлоатира, така че е безсмислено да се питаме "Нуждаем ли се от това?" или "Как може да ни навреди?" Консуматорът е веселото, постоянно присъствие в книгата на Негропонте, и най-любим арбитър.
"Цифровият човек" е натъпкан с препратки към един свят на богаташки интернационализъм - луксозните хотели, в които отсяда автора, обедите му с министър-председатели, полети над Тихия океан, бургундски винарни, швейцарски интернати, баварски детегледачки. Лекотата, с която бизнесът, капитала и цифровите сигнали сега пресичат националните граници са в синхрон с мобилността на новия информационен елит. Тези щастливци анализатори на символи, които подобно на много от управляващата класа преди тях, установяват, че имат повече общо с избраните от други страни, отколкото с миналото на тяхната собствена. Като откровение е, когато забележите, колко свободен от национализъм е "Цифровият човек" и колко взаимозаменяеми са местните хора. На кратко, Негропонте се оплаква, че хората го питат за живота в реалния свят - "Като че ли", казва той, "аз живея в някакъв нереален свят." Прав е да се оплаква. Неговият свят е толкова реален, колкото света на пост-неграмотните банди на Бари Сандърс. Но двата свята нарастват с нереалността си все повече и повече.
Високо над облаците, слънцето винаги грее. Негропонте рисува едно утре на говорещи тостери, интелигентни хладилници и ароматизирани компютри ("Вие ще бъдете в състояние да си купите личността на Лари Кинг за интерфейса на вестника си."), картина подобна на семейство Джетсън, опитващо се да запази ценностите от предградията. За да намерите примери за по-дълбока трансформация, трябва да четете между редовете. Негропонте има навика, например, за редуцира човешките функции до чисто механични: човешкото око е "клиент за картината", ухото е "канал", лицата са "дисплеи", а "гарантираната аудитория на Дисни се обновява обикновено, когато ражданията надхвърлят 12 500 на час." В бъдеще, "CD-ROM дисковете може би ще стават за ядене, а паралелните процесори ще бъдат поставяни като лосион за тен." Новото, цифрово човешко същество ще се наслаждава буквално не само устройствата за съхранение, но и на нарцисизма. "Вестниците ще бъдат отпечатвани само като единични издания ... Могат да бъдат наречени "Daily Me". Авторите, междувременно, движейки се от текст към мултимедия, ще поемат ролята на "създатели на декори и постановчици или дизайнери на увеселителни паркове."
Когато Бари Сандърс поглежда към младите хора, той вижда изгубени, безизразни лица. Негропонте вижда "математически способно и визуално ограмотено" поколение, щастливо конкуриращо се в киберпространството, където "преследването на интелектуални постижения няма да бъде приписвано единствено и само на "книжните червеи." Той работи за един вид терапевтичен корпоративизъм, защитавайки видео игрите като учители на "стратегии" и "умения за планиране", и припомня как синът му имал проблем да се научи да събира и изважда, докато учителят не сложил знака на долар пред цифрите. Негропонте най-много се доближава до признаването за съществуването на социална дисфункция чрез описанието си на роботите, които в близко бъдеще ще ни носят напитки и ще бършат праха от празните ни библиотеки: "От съображения за сигурност, домашният робот също така трябва да бъде в състояние да лае като свирепо куче."

Лесно е да се видят недостатъците на решителния анти-историцизъм на Негропонте. По-трудно е обаче, да не харесаме автор, който започва книгата си с изповед: "Тъй като имах дислексия, не обичах да чета." Негропонте е нищо повече и по-малко от човек, който е спечелил, спекулирайки с бъдещето и е готов, като успешен борсов посредник, да споделя своите тайни. Освен предлагането на няколко мъгливи обещания ("Цифровата технология може да бъде естествения двигател, който ще донесе на хората по-голяма световна хармония."), той не претендира, че неговата революция ще реши по-сериозни проблеми от тези като напр. раздразнението, което изпитвате, когато се налага да отидете във видеото, за да вземете филм под наем.
В една култура на фалшива перспектива, където Джони Кокран може да се появи по-висок от Борис Елцин е трудно да се каже дали интернет е наистина голямата новина. Ръсел Бейкър сравни екзалтацията по мрежата с еуфорията от атомната енергия през петдесетте, когато индустриалните рекламатори обещаваха, че скоро ще плащаме "жълти стотинки" за месечни комунални услуги. Днешните ентусиазирани поддръжници на технологиите не могат да предложат на обикновените потребители така измерима полза като евтина електроенергия например. Вместо това, точките за продажба са нематериални-предавани чрез езика на здравето и информираността.
Цифровата технология, продължава аргументирането, е добро лекарство за болното общество. Телевизията ни управлява чрез изображенията; интерактивността ще върне властта на народа. Телевизията произвела милиони необучаеми деца; компютрите ще ги научат. Програмирането насочено от върха надолу ни е изолирало; мрежите с обратната насоченост ще ни съберат. Като бонус, цифровизирането е лекарство с добър вкус. Това е поп-културното удоволствие да бъдем поканени да се поглезим. Наистина, някои от най-добрите телевизии днес се финансират от IBM: монахини в италиански манастир си шушукат за мрежата, марокански бизнесмен отпива ментов чай и говори онлайн. Това е както реклама, така и пищно постмодерно изкуство. Разбира се, целта на това изкуство е просто да направи даването на нашите долара на IBM да изглежда неизбежно. Но популярността си има своето оправдание.
Ако аз трябва да скроя свой собствен убийствен аргумент срещу цифровата революция, щях да започна с наблюдението, че и Нют Гингрич, и Тимъти Лиъри са луди по нея. Някъде, нещо, не се връзва. Дъглас Рушкоф, в "Media Virus!" – неговото голямо колкото цяла книга изследване за контракултурата на медиите - цитира един скептичен Ню Ейдж мислител след като му представя тази светла страна на революцията: "Вече няма лично пространство. Идеята за образователната култура е понятие в основата на средната класа. Да се свърже образованието, ученето с усамотението за размисъл. Това е толкова елитарно понятие." Робърт Кувър, пише в подобен дух в няколко есета за "Times Book Review", обещавайки, че хипертекста ще замени "предварително определения еднопосочен път" на конвенционалния роман с творби, които могат да се четат по всякакви начини и така читателите ще се освободят от "доминацията на автора." В същото време, говорителят Гингрич има своя собствена клика от Ню Ейдж автори, рекламиращи електронните срещи в града като перфектния антидот срещу уморения от Втората вълна либерализъм. Където Уол Стрийт вижда печалба за инвеститорите, визионери с всякакви политическа убеждения виждат овластяване на масите.
Новините за това по-добро бъдеще продължават да пристигнат чрез печата в "погребалното, дистанцирано потисничеството на хартията", както се изразява един колумнист в "Wired" - може просто това да е парадокса на постепенното отпадане от употреба, както необходимостта да яздиш кон към продавача, от който ще си купиш първия автомобил. Но Негропонте, обяснявайки решението си да публикува истинска книга предлага изненадваща причина за избора си: интерактивната мултимедия оставя много малко на въображението. "От друга страна," казва той, "писаните думи създават блестящи картини и предизвикват метафори, които вземат по-голямата част от значението си от въображението и опита на читателя. Когато четеш роман, голяма част от цвета, звука и това, което се случва идват от теб." :)
Ако Негропонте взима здравето на политическото тяло насериозно, той ще трябва да проучи какво предполага този аргумент за мускулния тонус на въображението ни в напълно цифровизираната епоха. Но вие можете да му се доверите, че твърдите корпоративни интереси, които той съветва няма да изпаднат в сантименталност. Истината е проста, но и нелицеприятна. Романът умира, защото потребителят повече не го иска.

Превод: Преслава Ст. Кирова ©

II част

На английски: The reader in exile and oth.

Защо пишете? - Уилям Гас

Пиша, за да обвиня човечеството. Макар че не очаквам моят обвинителен акт да привличе множество читатели, нито пък да бъде взет присърце. Глупаво би било да вярвам, че горката дума ще промени дори едно-единствено отношение или ще предизвика дълбокото разкаяние на нечия съвест. не съм в състояние да погълна толкова храна, че като повърна да залея цялата земя. Изливането на яростта може да е причина за писане, но тя не е моята. За мен писането във всички свои форми и прояви е също тъй измамливо и трудно, какъвто е самият живот и както него това занимание не носи утеха. Остава резултатът. Но какъв е резултатът от живота? Шепа тор. Какъв е резултатът от писането? Потъмняла хартия. И все пак пиша, защото живея с надеждата, че един ден, върху една или друга страница от моите книги, думете сами ще си намерят компания, която им подхожда - ако не за вечността, поне за няколкото летливи мига. Обичам да си представям как някои от тези думи се държат за ръце и се топлят едни други в чернотата.
Да извърша добре дори нещо дребно, да добавя поне следа от честност и доблест в този безчестен и безстойностен свят - това е единствената ми крехка утеха. В сянката на злокобното бъдеще пред нас тези трошички красота не могат да оцелеят; и все пак ще действам според повелята на моя дълг; това е удовлетворението ми - горичово като сол.

*Чела съм някакви откъси и други откъслечни неща от Уилям Гас. Не знам защо няма цяла книга издадена на български.

"Of the colors, blue and green have the greatest emotional range. Sad reds and melancholy yellows are difficult to turn up. Among the ancient elements, blue occurs everywhere: in ice and water, in the flame as purely as in the flower, overhead and inside caves, covering fruit and oozing out of clay. Although green enlivens the earth and mixes in the ocean, and we find it, copperish, in fire; green air, green skies, are rare. Gray and brown are widely distributed, but there are no joyful swatches of either, or any of exuberant black, sullen pink, or acquiescent orange. Blue is therefore most suitable as the color of interior life. Whether slick light sharp high bright thin quick sour new and cool or low deep sweet dark soft slow smooth heavy old and warm: blue moves easily among them all, and all profoundly qualify our states of feeling."
"On Being Blue: A Philosophical Inquiry" by William H. Gass

https://www.theguardian.com/books/2014/mar/15/william-h-gass-being-blue-brian-lists-dillon

Защо пишете? - Кобо Абе, Реймънд Карвър и Хосе Доносо

Кобо Абе
Тъй като не произтича от логиката, този въпрос без съмнение се отнася до етиката. На логическо равнище въпросът е Мьобиев възел, който сам по себе си съдържа отговора. За писателя творчеството е не само резултат на съзнателен избор, то е начин на живот. Въпросът "защо" е съставка на "живота" и така не можем да намерим причина и за акта на писането.
И все пак от гледна точка на етиката това е въпрос, който разбужда известна носталгия. Безспорно навремето е съществувал период, изпълнен с надежди, когато този въпрос е бил възможен (независимо от възможността да му бъде намерен отговор). Но преминавайки през епоха, която тежи като непосилно бреме, писателят позна разочарованието и стана по-скромен. Щом ще танцуваме танц със смъртта, нека поне го танцуваме както трябва. В бляна си въображаемият пътник, който прекосява границата, бленува…

Реймънд Карвър
От осемнадесетгодишна възраст не съм знаел, нито съм изпитвал желание да върша нещо друго. А минаха двадесет и седем години, откакто бе отпечатано първото ми стихотворение в някакво затънтено литературно списание. Оттогава в моя живот се случиха огромни промени и изненадващи превратности. И макар някои от преживените трансформации да ме белязаха неизличимо, даже пагубно, единствената универсална константа в живота ми се оказа желанието, колкото и приглушено на моменти, да продължавам да пиша.
Що се отнася до "защо", трудно ми е да отговоря. Да приемем, че ми се иска да вярвам, че съм видял неща и съм преживял мигове, които никой не е виждал, нито преживял. И те са събудили у мен желанието да предоставя на хората свидетелствата си за познатите само на мен случки, личности и ситуации.
Не изпитвам необходимост да изблъсквам с лакти други писатели, за да наложа своето виждане за света. Който желае, може да го възприеме, който не – да го отмине; място има за всички… Едно от изумителните неща, когато сме вглъбени в акта на създаването, в процеса на измислянето, е това, че не е нужно да започва с разрушаването на нещо друго. За мен е по-интересно да постигна да чувам, отколкото да ме чуват.
И, разбира се, днес писането ми е вече навик и малко опиат. В най-дълбоката си същност впрочем то се свежда до навика. Защото колкото и да е силно желанието ми да мисля, а писането да се родее с просветлението, духа и метафизиката, аз не мога да твърдя, че тези величествени подбуди, макар и неосезаемо, поддържат деен импулса ми за творчество.
Сигурно е само едно: че обичам да пиша. Докато създавам стихотворение, разказ или есе, изпитвам радост, ликуване, а след приключването – понякога и удоволствие. Ключовете думи според мен все пак са радост и ликуване. Те идват от удивлението, че просто си способен да го правиш и че след толкова години все още го желаеш. Резултатът винаги ме учудва, а понякога и приятно изненадва. Удовлетворението, ако изобщо дойде, идва след това и като усещане не тъй силно. Всеки път, когато завърша и публикувам книга, си казвам, че може би това е краят, последната…
Мога ли да си представа живота, неподчинен изцяло на писането? Да. Ако чувствам, че нямам какво да кажа.

Хосе Доносо
Пиша, за да узная защо пиша. За да узная как действам и да се усетя в пълно съзвучие с този тайнствен апарат, който ми позволява да виждам, да чувствам, да опознавам и който ме свързва с хората и с историята: езика. Казано иначе, за да повярвам, че ме е свързал с тях. Ако се боря с езика, ако го извивам, играя и танцувам с него, постепенно в дълбините му ще започна да виждам образи, за които ще мога да кажа: ето ме, ето другите, ето думите, ето езика. Никоя друга дейност – тъй като съм с ограничени възможности – не е в състояние да ми предостави подобен опит. Затова този тъй важен въпрос е в сърцевината на живота ми: да изживея своята пълна с ярост и цветове връзка с думите и със структурите, които образуват, за да ми разкрият те моя образ такъв, какъвто се вписва в света. Езикът е всичко, което притежавам, за да се докосна до хората и събитията; той е онова, което, придобивайки моята форма, я определя, създава и владее, той е моят пол, моето тегло, моето дело, делото на другите, пространството–средоточие на целия ми опит. Пиша вече от тридесет години всеки ден, през цялото време, дори когато не пиша, и все така нищо не зная нито за себе си, нито за другите химери. Но резултатът няма значение, щом оставам свързан с този инструмент езика, тъй като само така мога да усещам, че малкото пространство съществува, то е в мен и скоро ще угасне: смъртта е отсъствие на слово.


*Препоръчвам "Жената от пясъците" от Кобо Абе, също и "Чуждо лице", макар че втората прочетох малко с усилие. Вероятно ще я препрочета.

Защо пишете? - Мишел Турние и Маргьорит Дюрас

Мишел Турние
Защо пишете? На този въпрос Балзак е отговорил: за да стана богат и известен. Други сто на сто ще отговорят: защото тази дейност е необходима за собственото ми психическо равновесие и бих писал дори ако книгите ми не се издават. Това са двата крайни отговора. Що се отнася до мен, бих отговорил: за да бъда четен. Смятам себе си за занаятчия, който затворен в стаята си, изработва една вещ, предназначена за продан – една книга. Книгата е творение, което преминава през два етапа: на първия етап измислям един сюжет и героите. На втория етап към тях пристъпва читателят и продължава създаването им, като сам става съзидател. И тъй като всяко творчество поражда радост, за мен радостта е двойна. Радостта от това, че създавам, и радостта, че предоставям възможност на своите читатели да създават. Запалвам един огън у себе си, който ми носи светлина и топлина. Но също така аз го разпространявам и наблюдавам милионите малки пламъчета в умовете и сърцата, които трепкат по цялата земя благодарение на моите книги. В Монтьо (департамент на Гар) посетих фабриката за фойерверки "Руджери". В малките постройки, леки като перца – готови да излетят при най-малката искра - наблюдавах как странни химици смесват и сипват в тубички многоцветни прахове, които щяха по-късно и на най-различни места да се превърнат в ракети, слънца и бенгалски огньове. Писателят много прилича на тях.

Маргьорит Дюрас
Тъкмо на тази тема – писането – журналистите от вестниците ме заливаха с въпроси. Опитвах се да им отговарям учтиво, но в действителност нямах какво да им кажа. Не зная, пък и никога не съм знаела какво точно представлява тази странна дейност. Мисля, че тя ще бъде прекратена през 2027 година. Ще изчезне изведнъж и никой повече няма да пише.

:)

*Много ми харесаха думите и на двамата. От Маргьорит Дюрас не съм чела нищо, само съм гледала "Хирошима, моя любов".

Защо пишете? - Макс Фриш и Хайнрих Бьол

Макс Фриш
Най-простият отговор е отговорът на Фокнър: за да си печеля хляба. Това е въпрос за мотивите, а много от тях вървят успоредно един с друг. На първо място мотивът за играта: както децата си играят в пясъка или с телена жица, която едно дете си намира и изпитва удоволствие да я огъва. Друг мотив би бил "да нарисувам дявола на стената", като по този начин изтласквам тревогата си, отчаянието, грижата. Праисторическите художници приковават към стената животното, от което се страхуват. В литературата са описани много самоубийства, а писателите невинаги са се самоубивали. Изобразяването на нещо ви позволява да не го извършите.
Друг мотив: във въображаемия свят се осъществява желание, което в действителността не може да се осъществи. В детството си бях обладан от мисълта, че ако успея да си представя с подробности едно момиченце на моята възраст, то ще ми принадлежи. Нищо не се получи.
Трети: преживяваме света като непрестанно изплъзващ се и искаме да го задържим. Вероятно този мотив е от най-древните. Когато съм на някое място, което вече няма да видя, аз го описвам. Така задържам нещо, което съм преживял.
Четвърти: желанието и необходимостта от общуване.
И накрая, мотивът за отговорността към обществото.

Хайнрих Бьол
Обичам да пиша, изпитвам радост да изграждам. Сюжетът, съдържанието, посланието се раждат от всичко, което преживя моето поколение. В някакъв смисъл съдържанието ми е дадено наготово, то винаги идва като подарък. Което не означава, че сюжетът е нещо повече – подаръкът е винаги нещо хубаво. Ала читателят трябва да "завоюва" този подарък (ако си послужа с една малко по-патетична дума), да го постигне по принудителен път, тоест той е принуден да приеме формата, да проникне в нея: както формата, така и съдържанието го изискват. Но повече от всичко писането е просто желание да сътвориш нещо.

*Препоръчвам "Хомо Фабер" и разказите на Хайнрих Бьол.

Защо пишете? - Пол Теру

Пиша, за да си доставя удоволствие, както и за да постигна чувство за ред и за пълно осъществяване. Аз намирам себе си за невротизиран, напрегнато-тревожен и пренебрегнат. От момента, в който се научих да чета, изпитвам усещането, че в своята писмена форма думата представлява редът и придава яснота на света; а откакто се помня, гледам на себе си като на непълноценен: неудовлетворен, объркан, социално безпомощен, без пари, без перспектива. Тези напрежения и неврози са ми дали чувството за хумор: винаги съм бил добър мим, нещо като вентрилог, възприемчив съм и съм впечатлителен. Когато прописах (на шестнадесет години), изживях изненада и радост, каквито изпитвам и днес, когато съм доволен от написаното. Разбира се, не трябва да забравяме и социалното измерение на творчеството – единствено то може да ми помогне да оцелея в този разрушителен и алогичен свят. И ред други неща също се превръщат в гориво за писането: гневът, ревността, любовта, силните чувства, страстта и дори жаждата да си дадеш втори шанс. Защото литературата ни дава този втори шанс, който животът ни отказва.
Но пиша най-вече за да доставям удоволствие на себе си и продължавам да пиша, защото мога да изпитвам това удоволствие. Никога не съм се терзал пред белия лист, никога писането не ми е носило страдание. За мен то винаги е било равнозначно на удоволствието, свободата, освобождаването. Когато някои мои близки приятели ми разказват как писането ги измъчва, как то е наказание, чистилище за тях, аз мълча, защото, ако проговоря, ще излезе, че съм някакъв самодоволен тип. Не обичам да говоря за писането, не ми е приятно да отговарям на въпроса ви: да пиша за акта на писането, не ми носи наслада. Освен това страдам от суеверието, че издаването на собственото удоволствие носи нещастие. Да не се спираме надълго колко лошо е за един писател да разнищва причините, поради които пише. Сигурен съм, че моето занимание със словото произхожда от моята самота. Повечето писатели са болнИци, успели да превърнат недъга си в достойнство: тъкмо защото сме болнИци, ние сме станала търсачи.
И накрая заради паметта. Убеден съм, че тя е тайният дар и тайното проклятие на всички писатели. При едно глупаво същество паметта е състрадателна и оставя забравата да я надделее; при писателя паметта не престава да шепти, да повтаря. Тя отприщва онова силно желание, което ни тласка да пишем и което само писането може да утоли.
Има, естествено, и други причини. Но отговорът на въпроса "защо пишете" се крие в самата работа на писателя, ако той струва нещо. Очевидно, че ако писателят е лош, подбудата за неговото писане остава загадка, въпросът – без отговор, а написаното не насочва. Затова, когато ме запитат нещо от този род, изкушавам се да отвърна: "Нима моите произведения не издават защо?"

*Откъс от "С призрачния влак през Ориента".

Защо пишете? - Джон Ървинг и Алън Гинсбърг

Джон Ървинг
Романът е дебнене на неизбежното в потайните недра на една история, дебнене на много жертви или на една. Който мисли, че всичко е неочаквано и се дължи на случайността, никога няма да стане романист; който не търси сред различните персонажи онези от тях, които са жертви, също няма да стане романист. В един разказ дори случайното трябва да се появява като неизбежно. Във всички важни истории, разказани от човечеството, величавите моменти са неизбежни; да знаеш за какво говориш (преди да си проговорил), означава да познаваш елементите на неизбежното в разказа. Персонажите жертви, белязаните от съдбата (за разлика от другите, които ще преживеят всичко) са двигателят на разказа. Да се чете днес роман, в който няма нито една жертва, е обидно спрямо страданията на хората жертви. Без проливане на кръв, без насилие, без поне раздяла или траур романът просто е банално развлечение. При това съвсем не принизявам развлекателното: романът трябва да развлича. Трябва да бъде болезнен. И развлекателен.
Самюел Джонсън е казвал, че пише, за да развлича и нравствено да възпитава своите читатели; разбира се, не може и да бъде другояче. Нравственото възпитание се преглъща много по-лесно от читателите, ако едновременно с това ги развличат. Но не трябва да липсва нито едното, нито другото. Аз пиша, за да изпълня и двете предназначения: да формирам и да развличам. Нашият занаят е да разкриваме. Ние разкриваме, че животът е неизбежен, че следователно имаме дълг към този живот – да го живеем внимателно, разумно, изпълнени със загриженост, да дебнем неизбежното в него, за да предвидим гибелните събития и по този начин може би да избегнем бедствията. Ние разкриваме още и проявленията на жертвата, вътрешни и външни. Това ни помага да разпознаем жертвата в самите нас, преди да е връхлетяла катастрофата.
Отнасям се към своите читатели като към деца, на които безброй пъти трябва да се показва колко опасен и крехък е светът. На мен ми прави дълбоко впечатление появата на всяка романова творба. Намирам го за също тъй значимо, както излизането на дете от майчина утроба, и не по-малко знаменателно: "Внимавайте, поемете го добре!" Книгата се отличава от детето само по едно – че показва онова, което може да стане, ако не се внимава. За урок на децата.

Алън Гинсбърг
… Пиша стихове, защото обичам да пея, когато съм сам…
Пиша стихове, защото в главата ми живеят галактики от мисли – 10 000, ако трябва да съм точен…
Пиша стихове, защото няма причина, няма "защо".
Пиша стихове, защото няма по-красив начин да изкажа всички трепети на духа ми, петнадесетминутни или доживотни.

Защо пишете? - Жузе Сарамагу

Когато бях четиридесетгодишен и се намирах в криза, която не се осмелявам да нарека екзистенциална, от страх да използвам една толкова сериозна дума, написах следното в едно мое стихотворение: "…този, който мълчи така, както аз мълчах,/не ще може да умре, преди да е изказал всичко." Заплахата беше ясна и аз преминах към действие: от онзи момент до сега съм публикувал седемнадесет книги. Питате ме защо пиша и отговорът, който бих искал да дам, е съвсем лаконичен: защото бях безмълвен в продължение на много години. Нищо повече. Що се отнася до надеждата да изкажа всичко, аз я загубих постепенно, с всяка една от книгите, които написах, и накрая разбрах, че тази амбиция, освен че е непосилна, е и социално нежелана. Така че се примирявам да кажа само онова което мога.
Но мисълта за обещанието, което си бях дал на прага на едно творчество, което вече наброява няколко хиляди страници, продължава да ме преследва настойчиво. Днес предпочитам да си мисля, че пиша, за да отсроча смъртта, за да удължа живота. Разбира се, всички тези неща не са нови. Но искам да прибавя, че в моя случай това движение се извършва в две противоположни посоки: към миналото и към бъдещето. Ще се опитам да го обясня. Както се знае, ние се стремим книгите, като пишем, да продължат да живеят и в бъдещето: те са кандидати за едно своего рода безсмъртие. И винаги е било така въпреки уроците по скромност и непретенциозност, които времето ни е дало. Ние искаме да удължим естествената продължителност на живото посредством нашата творба, ние искаме, като демиурзи, да населим бъдещия свят със същества, родени в нашия свят, същества не от плът и кръв, а от хартия или по- точно от слова, тъй като хартията, това класическо средство, вече престана да бъде наложително. Накратко – ние не искаме да умираме. Но авторът на тези редове отива още по-далеч в своята дързост: той иска да навлезе и в миналото, да го коригира до известна степен и нещо още по-амбициозно – да го допълни. Той иска да превърне мъртвото минало в живо минало, така че да се измени връзката между човека и времето, да се постигне такава степен на глобално възприятие на историята, която би обединила минало, сегашно и бъдеще в дълга непрекъсната крива, очертана върху едно платно и изложена пред нашите погледи.
Такава трудна задача вероятно би подхождала повече на един философ, отколкото на един романист. Тъй като изобщо не притежавам качества на философ, остава ми да бъда само романист. И тук трябва да прибавя: романист в Португалия, в края на века, след петдесетгодишен репресивен и мракобеснически режим. В настоящия момент аз нямам време да бъда европеец. Романите, които пиша, романите, които се надявам да напиша, ще принадлежат на тази земя, на нейните корени. Бих искал да се върна към дълбоките пластове на нашето колективно битие, да изведа на повърхността онова, което е скрито в тях, да изразя с думи това, което сме ние дълбоко в душите си, и за постигането на тази цел – да използвам език, който слива в едно автор и читател, разказвач и слушате, фикция и история.
Да, фикция и история, но не и исторически роман. Искам да кажа, че е време да престанем да пишем историята на Португалия, за да напишем историята на португалците, и че романът може да бъде първия ред от първата глава на тази историческа новела. Банално е да казвам, че извън историята няма нищо. Може би извън фикцията също няма кой знае какво.

Защо пишете? - Антъни Бърджес

Първата причина е от биографичен порядък и датира от моята четиридесет годишнина. По онова време писането се оказа единственият начин да си припечелвам хляба. Тогава работех на остров Борнео като служител в колониалната администрация. Един ден припаднах и се установи, че страдам от тумор в мозъка. Освободиха ме от длъжността ми в колониалните служби и ме изпратиха обратно в Лондон, където научих, че туморът ми не се поддава на операция и че ми остава точно една година да живея. Но през отредените ми дванадесет месеца трябваше да прехранвам себе си и жена си. Никой не искаше да вземе на работа човек с тъй предопределено бъдеще и в резултат седнах да пиша За една година написах шест книги и голям брой статии. В края на годината бях още жив; възможно е интензивността на умствената работа да е стопила тумора. Във всеки случай двадесет и осем години по-късно продължавам да пиша, а туморът не се е обадил нито веднъж. Обстоятелствата направиха така, че станах професионален писател: това бе единственото нещо, което можех да направя.
Но има и друга причина – естетическа, а не търговска. Роден съм с инстинкта на търговец. През първата половина от своя живот се опитвах да изразя този инстинкт със средствата на живописта, но амбицията ми да стана един нов Сезан понесе съкрушителен шок, когато открих, че съм далтонист. След това се опитвах да стана композитор: втора самоизмама, защото се оказа, че и в тази област нямам талант. Продължавам и до днес да композирам, но вече не ме преследва амбицията да бъда английският Бетовен. За мен литературното писане всъщност е заместител на композирането на симфонии. Обичам звуците, независимо дали принадлежат на музиката или на думите, обичам да ги организирам в различни структури. Обичам обемите и формите и конструирането им в най-мащабното от всички литературни построения – романа. Но това, разбира се, не е достатъчно. За да бъдеш романист, трябва да се интересуваш от човека, от това, което казва, от това, което прави. Естествено, аз се интересувам, но не повече от другите хора. Не се стремя например да създам един нов Дон Кихот или нова Ана Каренина, предпочитам да извайвам случайни персонажи, които се превръщат в елементи на една формална конструкция – като партии шах, които в същото време са симфонии. Романът сам за себе си, романът като художествена същност занимава съзнанието ми много повече, отколкото човешката персонализация на елементите, които влизат в игра. Всичко останало, например философските съждения, не ме интересува. За мен думите не се средства за пропагандирането на някаква идея, а сложни звукови съчетания, чиито естествени свойства се променят от придадения смисъл (макар че, уви, смисълът е необходим компонент на езика) и които повеляват да бъдат организирани в сложна форма, каквато за мен е романът.
Разбира се, и днес пиша, за да си изкарвам хляба. Не разполагам с привилегията на Джойс или Маларме да се издържам от друга професия или от покровител и да се наслаждавам на свободата на съществуване, необременено от делови принуди. Налага ми се да правя компромиси, като поднасям на читателите това, което те вярват, че очакват от мен, и в същото време да направя (с по-голям или по-малък успех) онова, което съм искал. Моят светия е Уилям Шекспир, автор на изключително търговски пиеси, който е давал на публиката си много повече, отколкото тя е подозирала, че иска. Починал е като почтен човек и велик творец. В наше време е много трудно да бъдеш и двете едновременно, но аз упорствам.

Из "Как действа литературата" от Дж. Ууд

"Изкуството се състои в подбора на детайлите. В реалността дори да си въртим главите и очите на сто и осемдесет градуса, си оставаме безволеви камери. Притежаваме широки лещи и заснемаме всичко мярнало се пред нас. Паметта извършва селекцията, но това не е подбора на литаратурното повествование. Паметта ни е естетически неталантлива."

За описанието на "ненужни" детайли и реалистичния стил:
"... животът винаги съдържа неизбежно излишество, разточителство, селения, в които съществува нещо повече от необходимото - повече вещи, повече впечатления, повече спомени, повече навици, повече думи, повече щастие, повече нещастие...
Тези детайли... не съдържат ключова информация. Биха присъствали за правдоподобност. Смисълът им се състои именно в безсмислието им... Понякога прахоснически оставяме лампите в стаите да светят, не за да докажем, че съществуваме, а защото излишеството само по себе си наподобява живота, по някакъв необясним начин вдъхва усещане за живот."

За литаратурните герои:
"Смятам, че романите са несполучливи не когато героите не са достатъчно задълбочени и пълнокръвни, а когато не успяват да ни научат как да се приспособим към конвенциите им, не успяват да разпалят жажда за героите си на своето ниво на реалност."

Много ми допадна това. Не е нужно да знаеш всичко за героя, той може да е схематичен и контурен, но когато се появява на точното място, с точните качества това го прави убедителен - както скицата, карикатурата или шаржа са не по-малко (дори повече понякога) ценни от една цветна ралистична картина.
Същата глава започва с препоръка към начинаещите писатели като упражнение в описването на герои да започнат с описание на снимка т.е. статични образи. Това мисля, че е добро упражнение не само за начинаещи писатели. Особено старите снимки толкова лесно се превръщат от статични в динамични, точно защото са черно-бели. :)

Защо пишете? - избрано

Нещо не ми се чете напоследък, а ми идват за писане само глупости, затова реших накрая да погледна това, което съм отбелязала в анкетата "Защо пишете?", от автори, които са ми неизвестни. Ще публикувам от време на време по един такъв отговор, понякога само отделна част от него, която ми е допаднала, като тази по-долу.

Хелън Гарнър

"Джоун Дидиън описва по следния начин човека, който изпълва с бележки тетрадка след тетрадка: ”Самотно и изпълнено с копнеж същество, което налага нов ред на нещата.” Това съм аз. Любимата ми фотография се нарича „Картофи в мивката”., неин автор е Клод Бато. Единадесет картофа, единият с неправилна форма, течаща от крана вода. И всеки картоф, дори кривият, е като скъпоценен камък. Пиша, защото обичам всичко, което прилича на картофите на Клод Бато. Записвам в бележника си всякакви дреболии: празно пакетче от чай, хвръкнало над автострадата, оркестранти, които си поемат дъх, сърдитият жест на жена, сваляща дрехи от закачалката в магазин, дълбока въздишка на мъж в колата до моята, докато чакаме на червен светофар. Аз съм си поставила за цел да спасявам подробностите от най-незначителни случки, които биха изчезнали, ако не им обърна внимание. Моя е и отговорността да ги вмъквам като инкрустации в описанието на ситуации, в които те придобиват смисъл... Когато открия претворението на всичко това, изпитвам облекчение, удовлетворение и власт, която бих нарекла духовна, ако не бях жена и австралийка - защото това носи неприятното задължение да се преструвам, че не гледам на себе си сериозно..."

Демонът срещу егото

снимка: Writers and Kitties
Джойс Каръл Оутс за писателя като критик

Самокритичността е изкуство, което малцина владеят. Като изключим онези случаи, в които авторът прави конкретни фактически или технически поправки върху своя текст, колкото и да се старае той, усилията му да се отдели от произведението си са донкихотовски: да знаеш твърде много, в известен смисъл означава да не знаеш почти нищо; или, иначе казано, защо мислим, че познаваме себе си повече, отколкото каквото и да било друго. Ако си неспособен да видиш нещо, колкото и да е ярка светлината, тя няма да задействува ретината на вътрешното ти око. Всеки човек има слепи петна в зрението си. Накъдето и да гледаме, пред нас има, тъй да се каже, точки на незримост, чиято липса дори не усещаме. Всички сме в положението на крал Лир който, макар безпрекословно да е властвувал над цяло кралство съвсем не е познавал себе си.
Какви чудати самокритични преценки се срещат в дългата история на литературното творчество! — понякога равносилни на самоубийство. Първият голям английски поет Чосър не само се съмнявал в стойността на своето удивително обемно произведение, но дори се отрекъл от него, обзет от християнска неприязън към това светско творение, което по-късно той смятал за грях. Авторът на два от най-великите романи, написани на английски, „Тес от рода Д’Ърбървил” и „Невзрачният Джуд”, Томас Харди се е произнасял с поразително равнодушие за писането на романи като за занаят и нищо повече — „временно”, „принудително” прекъсване на поетическото сътворение, наложено от необходимостта за препитание. Самокритичността на Франц Кафка, подобно на силните метафори в творчеството му, сякаш постепенно се превръща в особен вид самоизтезание — мазохистични видения за наказание, душевно осакатяване и изличаване; затова не е чудно, че Кафка е помолил най-добрия си приятел Макс Брот да унищожи всички негови произведения, включително и незавършените му шедьоври „Процесът" и „Замъкът". (Брот, който притежавал по-голяма проницателност, отказал да го стори.)
„Според теб още колко години ще ме четат? — попитал Чехов приятеля си Иван Бунин по времето, когато никой друг руски писател освен Толстой не е бил тъй възхваляван. — Седем. „Защо точно седем?" — учудил се Бунин. „Е, добре, седем половина" — отстъпил Чехов.
Притесняващото чувство, че си център на внимание, и глождещата неувереност (все едно дали в резултат на прекален егоцентризъм или просто на скромност, или пък, както е при Камю в апогея на кариерата му — странна смесица от двете) чест водят до творческа парализа. Предписанието на Суифт: „Важното е да сложиш подходящата сричка там, където й е мястото”, измъчва перфекциониста като кошмар. „Нямам вяра на лесно написаното изречение” — заявява Уилям Гас. Както и: „Пиша бавно, защото пиша лошо. Трябва многократно да преписвам всичко и накрая пак излиза нещо посредствено.”

Психологическото явление парализа може изкусно да вземе теоретически обрат, при който, разсъждавайки върху трудностите по написването на следващата си книга, авторът започва да разсъждава и върху всеобщото състояние на човешкия род: тогава пасивността, нерешителността и безсилието в един романтичен „постхамлетовски” дух стават тема на изкуството, както е при Маларме, Бодлер и другите творци, принадлежащи на fin de siecle (края на века (фр.)— Б. пр.)— това чувство, че животът се е изхабил, а езикът е неспособен да предаде суровата истина за човешкия живот. В наши дни си остава загадка защо Селинджър, един от най-възхваляваните съвременни творци, престана да издава книги в разцвета на кариерата си; а и всички познаваме писатели, навремето провъзгласени за „обещаващи”, ако не и за „ненадминати!”, които вече не пишат или във всеки случай поне не смеят да публикуват — те сякаш са изчезнали от читателския хоризонт.
Дали тези писатели са се уплашили от шумната реклама на техните достойнства? Или така са се вживели в оценките на критиците си, че нищо, колкото и да е добро, не ги задоволява.
Познавам писател, един от големите американски творци на своето поколение, при това всепризнат, чието изострено самосъзнание през последните години го прави неспособен да пише писма дори на приятели, защото не може да се отърси от притеснението, че всичко, което излезе изпод перото му, остава за потомството (другото, привидно по-благо лице на забвението). Той се чувствува задължен да съчинява дори най-обикновени писма с усърдна прецизност; подобни усилия го изтощават, поради което и предпочита телефона.
При някои от нас естествените съмнения в собствените възможности се усилват под хипнотизиращото въздействие на отрицателните рецензии за книгите ни. Както казва Джон Ъпдайк, започваш да чувствуваш, че добронамерените критици са по- скоро великодушни, докато останалите наистина са разбрали какво представляваш. „Щом критиката хареса нещо мое — каза веднъж Гор Видал, — ставам подозрителен.”
Случва се така, че понякога писателите сякаш буквално нямат понятие за това как се възприемат творбите им. Като че ли намерението им предопределя постижението! Хърман Мелвил, написал бестселърите „Тайпи" и „Ому" още на младини, явно е смятал, че отново е създал популярно, „лесносмилаемо приятно съчинение за жени”, когато написал мъглявата глупост „Пиер, или Двусмислиците”, роман, самозадушил се в собствените си нелепости и в крайна сметка претърпял печален търговски неуспех подобно на предишната му книга „Моби Дик”. Дикенс, изглежда, е смятал „Големите надежди" за комедия, като се хвалел, че въвеждащата част е „неудържимо смешна и забавна” — страници, които ще поразят всеки читател със своето трагично, дори и потресаващо звучене.
Скот Фицджералд твърдял, че „Нежна е нощта” е не само велик роман, но и далеч по-експериментална проза от „Одисей” на Джеймс Джойс. Уилям Фокнър бил склонен да мисли, че шедьовърът на неговото творчество е „Притча”, този най-изкуствен, насилен, тромав, безжизнен негов роман, редом с който великите му произведения блестят като скъпоценни камъни в купчина сгурия. (Фокнър обичал да говори за себе си като за „неосъществен поет”.) А Джойс противно на очевидната истина, изглежда, е бил с впечатлението, че „Бдение над Финеган”, произведение, над което се трудил седемнадесет години, всъщност е „простичък” роман: „Ако някой не разбира някакъв откъс, необходимо е само да го прочете на глас.” Но в мигове на неувереност споделял обратното: „Може и да е безумие. След век ще стане ясно.” Изглежда, той не е пожелал да се защити срещу твърдението на брат си Станислас, че „това е неописуема досада... несвързано бълнуване на литературата, преди да издъхне. И пет реда нямаше да прочета, ако не те познавах!”
Никой не е бил така неуверен относно своето творчество, както Вирджиния Улф, може би защото тя вечно е мислела за него и непрекъснато го е анализирала. През ноември 1936 г., когато четяла ръкописа си на „Годините” (романа, създал й най-много затруднения), е записала в дневника си: „Прочетох първата част в отчаяние; хладно, но безутешно отчаяние. Ще отида с тези страници при Л. като пребито псе и ще му кажа да ги изгори, без да ги чете.” Но Ленард Улф заявил, че харесва книгата; смятал я за „изключителна”. (Ленард лъже, но това няма значение: Вирджиния не подозира, че лъже.) Записала е в дневника си, че може би е преувеличила недостатъците на това свое произведение. Но след няколко дни пак решила, че романът е съвсем слаб. „Никога повече не пиши дълги книги.” А след още няколко дни: „Според мен нямам основание да страдам заради „Годините”. Струва ми се, че краят излезе сполучлив. Тъй или иначе, това е една стегната, истинна, усърдно написана книга. Току-що я завърших и съм доста въодушевена.” По-късно признава, че „Годините”, изглежда, все пак е провален роман — но тогава той вече бил завършен.
Първите рецензии са много възторжени; Вирджиния Улф е провъзгласена за „първокласна писателка” и „голяма лирическа поетеса”. Почти всички обявяват романа за шедьовър. След ден-два Вирджиния записва: „Колко интересно! Днес се чувствувам доста бодра и самоуверена, а в главата ми всичко гъмжи; бях тъй ужасно потисната, когато в петък ми зашлевиха тези плесници — Едуин Мюр в „Лисънър”, а Скот Джеймс в „Лайф енд Летърс”. Пълно презрение и от двамата: Е. М. заявява, че „Годините” е безжизнена и разочароваща. И Джеймс се изказва така в общи линии. Всичко ми беше черно, загубих вяра в себе си. „Безжизнена и разочароваща” — значи са разбрали какво представлявам и тази книга, тази отвратителна, безвкусна каша, е точно това, което и предполагах — печален провал. В нея нямало живот... Толкова бях огорчена, че се събудих още в четири през нощта, съсипана, измъчена. Но после болката изчезна; появи се една хубава рецензия от четири реда в „Емпайър Ривю”. Била най-добрата ми книга: това ли ми помогна? Едва ли. Но въодушевлението, което ме е обзело... е съвсем истинско. Чувствувам се някак освежена; весела; борбена; по-вдъхновена, отколкото от похвала.”
Колкото и да е невероятно, „Годините” са оглавявали списъците на бестселърите в Съединените щати, и то в продължение на четири месеца. А днес ние я смятаме за един от най-безуспешните експерименти, невероятно скучно и приспиващо произведение. „В него няма живот...” за разлика от истинските й шедьоври „Към фара”, „Мисис Далоуей” и „Вълните”, в които животът трепка като искряща загадъчна светлина в картина на Моне.
Малко ли изявени писатели безразсъдно се впускат да пренаписват и „усъвършенствуват” ранните си творби: веднага се сещаме за У. X. Одън, Мариан Мур, Джон Кроу Рансъм. Ала младежката енергия се е изчерпала и застаряващият и, както изглежда, отмъстителен „зрял” автор иска да оправи нещата: съкращава, преправя и обработва, за да отрази съмнителната мъдрост, постигната с опита. Георгиос Сеферис например осъжда поправките, които Одън, неговият поетически събрат, прави в „1 септември 1939” (където известният стих „Трябва да обичаме себе си или да умрем” се променя на „Трябва да обичаме себе си и да умрем”, а в друг вариант се пропуска изобщо заедно с цялата строфа.) Сеферис намира подобни поправки за „неморални” и „егоистични”, тъй като стихотворението отдавна не принадлежало на автора Одън.
У. Б. Йейтс, подчинявал се цял живот на манията да нанася поправки — „такава ми е нагласата”, заявява той, — за разлика от Одън почти винаги е постигал по-добър резултат. Както и Хенри Джеймс, и Емили Дикинсън, доколкото ни е известно. (Дикинсън е правила безброй чернови, дори на кратките си писъмца, които изглеждат небрежно нахвърляни.) Д. X. Лорънс наистина е усъвършенствувал ранните си творения, като ги е преработил за „Събрани стихове”, но може би се е получило, защото първоначално са били много слаби. (Лорънс е бил достатъчно проницателен, за да го осъзнае. „Младежът се бои от демона в себе си и понякога запушва с ръка устата му и заговаря вместо него. А това, което може да изрече един младеж, много рядко е поезия. Така че се постарах да дам възможност на демона да каже каквото има да казва и съкратих стиховете, в които се намесва младежът.”)
За наивността на грубата самонадеяност има много примери, бихме казали, прекалено много: най-якият мъжага от всички прочути американски писатели Ърнест Хемингуей се хвали, че е победил на писателския ринг Тургенев и Мопасан и че в двата си мача със Стендал е излязъл наравно. „Мисля, че във втория аз имах предимство.” Джон O'Xapa например, този безочлив съвременник на големите майстори на кратката проза като Томас Ман, Уилям Фокнър, Ърнест Хемингуей, Уила Кадър, Катрин Ан Портър и Юдора Уелти, често е заявявал, че никой не пише разкази по-добре от него.

Дори като възрастен и вече всепризнат поет Робърт Фрост се е измъчвал, когато е слушал друг поет да чете стихове, особено ако публиката ги приема добре. Набоков е смятал, че превъзхожда много други писатели, сред които Достоевски, Тургенев, Ман, Хенри Джеймс.
Следващият пример е в доста по-скромен план: един мой бивш колега, преподавател в университета, ми писа следното, когато ми присъдиха Националната литературна награда: „Зная, че съм много по-добър писател от теб, нищо, че не ме издават. Ти просто имаш връзки.”
Човек стига до заключението, че творецът и самокритикът, „демонът” и „егото”, с някои щастливи изключения, вечно са в противоречие. Като предварително условие за своето съществуване авторът трябва да приеме, че в името на кариерата му са необходими известни самозаблуди. Една от тях всъщност е, че познава себе си. Така както на всички нас, хората, са ни необходими всевъзможни самозаблуди. „Житейската лъжа”, както я нарича Ибсен. Но Ибсен е доста безпощаден. Защо да не съчиним по-благотворен термин като „житейския идеал” например. Човек може да живее с идеали, но от лъжите се притеснява. Във всеки случай принципът, към който трябва да се придържаме, ако искаме да просъществуваме като писатели, самозаблудени или не, е следният: дори ако всички факти сочат противното, ние непрестанно се усъвършенствуваме, това, над което работим в момента, е по-добро от всичките ни досегашни книги, а следващата ще е дори по-добра. В този смисъл всички писатели усещаме нещата еднакво — страхуваме се, че ако не вървим напред, ще пропаднем в бездната. И може би сме прави.

публикувано в сборника "Книгосвят" 7/1987 по в. „Ню Йорк Таймс Бук Ривю”
Превод от английски: Димитрина Кондева

Джойс Каръл Оутс в Литернет, Уикипедия и на български

Още от "Книгосвят": Защо пишете?

Две истории за Питър Бийгъл

Пускам тук две статии за Питър Бийгъл, които преведох преди повече от половин година за Човешката библиотека, но така и не знам дали видяха някъде бял свят.
Първата статия е редактирана от Калин Ненов и Сияна Иванова, втората няма редакция и са възможни някои въпиещи глупости. Не съм чела нищо от Бийгъл, но тези текстове са написани (от неговия редактор и приятел Конър Кокран) изключително увлекателно и съдържат много ценни неща, така че ги препоръчвам на всеки, особено занимаващ се с писане и книги.

I. Възход и падение (и нов Ренесанс?) на Питър С. Бийгъл: Анализ

Ще започнем с уговорката, че в големите корпоративни издателства не работят само идиоти. При това положение трябва да си зададем някои въпроси. Ако Питър С. Бийгъл е толкова ценен, защо големите американски издатели не се надпреварват да публикуват книгите му? Защо след „Последния еднорог“ заглавията му се продават сравнително слабо, въпреки силните рецензии и ревностните фенове? С какво е различен „Последният еднорог“, за да постигне такъв успех? И какво трябва да се случи, та Питър най-сетне да се нареди в списъка с бестселъри, където толкова много от нас считат, че му е мястото?
Отговорът на първия въпрос е, че предположенията, залегнали в един модел, автоматично ограничават точността на прогнозите му. Ако разберете някоя ситуация погрешно, може да пропуснете възможността, която тя предлага.
Отговорът на втория въпрос има два аспекта:
• Ако една компания реши предварително колко книги ще продаде и не се опитва да надхвърли бройката, шансовете да не я надхвърли са доста големи.
• Издателите трябва да продават това, което читателите биха искали да купят. (В Холивуд му викат „Да яздиш коня в посоката, в която той отива“.) Ако дадено издателство не знае какво иска група от читатели, или защо го иска, или с какво я е спечелило, провалът е по-вероятен от успеха.
Отговорът на третия въпрос може да бъде обобщен като „фактора Джим Бошам“.
Що се отнася до въпрос номер четири, ще се върнем към него в края. Сега трябва да си изясним предисторията.
Целият текст >>


II. Да строим казаците (Десет истории в търсене на поантата)

Размяна на реплики около октомври 2002:
- Ние работим заедно в продължение на година, Питър, и аз имах възможност да прегледам всички твои записи. Осъзнаваш ли, че там не е само една-единствена сделка, която си подписал в последните четири десетилетия или която ще ти осигуря да подпишеш, докато съм на сцената? Някои от тях не изискват много промени, вярно, но всяка от тях има нужда от нещо. А цял куп от тях са си чист криптонит. Съгласен ли си с това?
- Моите агенти ми казаха същото. Те казаха: това са сделки. И аз им вярвам. Конър, трябва да разбереш. Моите роднини са руски и полски евреи, които вярваха, че пътя към безопасността е в това да се скриеш от казаците. Буквално! Майка ми и семейството й оцеляват и се измъкват от малкото си руското село само, защото имало няколко християни, които са ги скрили в мазето, когато дошли войниците. Така че аз съм свикнал да не надигам много глава и да не правя много шум.
- Е, това е добре, за онези времена. Защото моите хора са ходили на война в продължение на стотици години, тичайки след кравите. И след това го направихме наш национален епос.
Целият текст >>

Тук е третият текст: Интервю с Бийгъл, който бе публикуван и в Човешката библиотека.

Защо пишете? - 3

Маргарет Атуд
Този въпрос ми се струва изключително сложен. Бих могла да отговоря с друг въпрос: "защо не пишат всички?" Защото няма съмнение, че писането или, с други думи, умелата игра със словото и разказа е, както и останалите художествени дейности, една от отличителните черти на човека или, с други думи, писането му е свойствено.
Бих могла да парафразирам Декарт и да кажа: "Пиша, следователно съществувам.", или да се обявя за духовна родственица на Сартр и да заявя, че писането е дейност, която определя съществуването ми. Би могло също така да се каже, че писането е структура, която поставям между себе си и несъществуването, хаоса, разпадането.
Мога също така да кажа, че съм изследователка, навлязла в непроучените досега области на езика; или създателка на словесни формули, целящи да отдалечат читателя от призраците и демоните или поне да създадат такава илюзия; или моралистка, сравняваща думата "съм" и всичките й значения с "би трябвало", тъй като подобни сравнения са присъщи на романа като жанр. Бих могла също така да се нарека хедонистка и да твърдя, че писането ми допада, тъй като то е нещо като игра. Ако бях поканена да участвам в американско телевизионно предаване, щях да кажа, че пиша, защото това ми носи пари. Всяко едно от тези обяснения е вярно донякъде, но нито едно не е точно. Всъщност изобщо не знам защо пиша. Всеки въпрос, води със себе си следващото "защо" и така ще стигнем до въпроса "защо съществува вселената". Може би писателите пишат, за да намерят отговор на този въпрос?

Джоузеф Хелър
Не зная защо пиша, но зная, че обичам да правя онова, което зная да правя. Имам шанс да зная да пиша, а това ми носи и престиж, и пари. Ласкае ме фактът, че донякъде съм известен, във всички случаи – уважаван, и че това ми дава възможност да влияя на хората. Струва ми си, тия са причините да пиша.

Джон Ъпдайк
От най-крехките години на детството ми винаги са ме съблазнявали пособията на моето изкуство – моливите, хартията, по-късно пишещата машина и всичко, свързано с печатането. Днес, след като съм отдал почти тридесет години от живота си на заниманието да произвеждам книги, техническият процес и магията на умението да сбиваш спомени, прозрения и открития в малки черни знаци, възпроизводими безброй пъти с леснина, продължават да ме омайват. Да се изсипеш така, като душ от конфети, върху раменете и главите на човешкия род, е една огромна привилегия и предизвикателство към земните закони, диктуващи начина, по който човешките същества да се познават едни други. Това възторжено разширяване на обичайните пространствени граници се съпровожда и от евентуално предизвикателство към границите на времето – надеждата, че ще бъдеш четен, разбран и оценен след смъртта. Да пишеш, наистина е омагьосващо изкуство и с пълно право на писателя завиждат онези, които се трепят в продължение на дълги часове, а после виждат плодовете на усилията си да изчезват в разпенената човешка придирчивост.
Но, ще кажете вие, не трябва ли в тези книги да има съдържание, послание? Допускам, че безкористното удоволствие, което извличам от играта на творчеството, се съпътства от егоистичното желание да налагам на другите моята действителност... Ето как разбирам дълга на романиста към обществото: да прави публично достояние неща, които иначе ще останат в тъма, и да ги осветява от всички ъгли. А нашите импулси и нуждата ни от вяра, мимолетни, но неунищожени докрай, спадат, струва ми се, към категорията на човешките "разкази", податливи да приемат изящно меката форма на отпечатаната фикция.

Кърт Вонегът
Пиша, защото определено изпитвам удоволствие да подредя върху белия лист (поне се надявам, че го правя) мъничка частица от хаоса. Същото прави и дърводелецът с дървото.

Патриша Хайсмит
Защо пиша? Идват ми наум редици причини, шест-седем може би. Зная защо започнах да пиша – за да изтръгна от себе си чувство и да го видя върху листа подредено по най-добрия начин, на който съм способна...
И все пак защо? Преди всичко, за да се развличам. Много по-късно открих, че историите, които разказвам, могат да развличат и другите... Да пиша, да се опитвам да пиша, за мен стана самостойно удоволствие, нещо повече – необходимост.
А след като стана необходимост, писането бързо се превърна в навик на живота ми, както за други опиатът. Това ми напомня думите на Сирил Конъли: "Отплатата на изкуството не са известността и успехът, а опиянението: затова толкова слаби творци нямат сили да се откачат от него."
И отново защо? Заради силния, но приятен напор на идеи? Да.
Има и още една причина: по природа аз съм тревожна, винаги очаквам най-лошото... И измислям сюжети, в които се сбъдва най-лошото или героите се опасяват, че ще ги сполети. Не съм сигурна дали това ме успокоява. Подобни сюжети само може да подсилят вродената ми неврастеничност. Пиша и за убийства, без да разбирам напълно какво изпитва оня, който отнема чужд живот. Навярно тъкмо това ме хипнотизира: въпреки всички мои усилия никога няма да проумея тази крайна вина.
По принуда писателят прекарва голяма част от времето си сам, което затруднява връзките му с други хора, но не и приятелствата. Аз обожавам да бъда сама, за мен мълчанието има плът и характерни черти като музиката. Не си представям, че мога да живея, без да пиша. Това би означавало само да присъствам в живота, а той да бъде отегчителен и материален, без полети към други светове, без смях, без удовлетворение.

Уилям Бъроуз
Въпросът “защо пишете” води направо към друг въпрос: какво точно върши писателят? Съществуват безброй отговори, но нито един не е напълно удовлетворяващ. Писателят е наблюдател, картограф на психически релефи. "Писателят е космонавт на вътрешното пространство.", заяви през 1962 г. един от участниците в писателската конференция в Единбург. Хенри Милър вижда писателя като същество с вродени антени, които ловят космичните течения... "Аз не съм аз, а шпионин в чуждо тяло." – казваше Джак Керуак. И какво прави шпионинът? Наблюдава и си дава сметка. Такава е функцията му.
Съзнателното възприемане се сравнява с видимата част на айсберг, но причините за писането се крият под водата. Онези, които писателят може да изложи, са, общо взето, фалшиви. Ако писателят няма други източници на приходи, какъвто е моят случай ("милионите на Бъроуз" са измислени от Керуак), тогава той трябва да гледа на писането като на средство за препитание, независимо какви са останалите му мотиви.
Та защо пиша аз? Защото мога. Защото това е моята професия. И защото съм длъжен да давам в професията си най-доброто, на което съм способен. Чувствам се привилегирован, задето съм приемник на често сменящи се морзови сигнали. На едно по-дълбоко равнище не мога да зная защо пиша. Осъзнаването в мен се оформя фрагмент по фрагмент като части от мозайка, която никога няма да видим или да разберем изцяло. Защото, ако е възможно да се види Голямото платно, какъв ще е смисълът неуморно да подреждаме частиците?

Чарлз Буковски
Ако знаех защо пиша, със сигурност нямаше да мога да го върша.

Ърскин Колдуел
Днес съм на осемдесет и една година, а от дванайсетгодишен не ме е оставяло желанието да разказвам истории, като ги записвам. Възхищавам се от дарбата на някои хора да разказват устно истории, но за мен представлява интерес само написването им. Щом се почувствах достатъчно подготвен, започнах да работя като журналист с надеждата, че ще овладея занаята на писателя. После се насочих към романа, разказа и новелата и те станаха цел на моя живот. Убеден бях, че въображението може да достави всичкия желан материал за едно прозаично произведение и че опитът, който съм натрупал в живота си, ще ми бъде по-полезен от всяко академично образование.
С цялата скромна откровеност на извървения път днес мога да кажа, че си поставих за цел да стана писател, за да задоволя желанието си да създам герои и ситуации, несъществували дотогава. Парите и славата никога не са били достатъчно силен мотив за мен.

Гюнтер Грас
Пиша, защото не мога да върша нищо друго.

Фридрих Дюренмат
Това е най-трудният въпрос на света. Толкова е труден, че на него винаги се отговаря с шега. Пиша, защото не станах художник, а не станах художник, защото пиша. За мен този въпрос е неразбираем, все едно да питат червеноперката “защо плуваш”. Пиша, защото съм писател. Бих могъл да отговоря и със “за да печеля пари”, но има и други професии, с които пари се печелят по-лесно. Тогава би трябвало да ме запитате: “защо избрахте толкова труден занаят?”. Не знам. Защото изпитвам страст към писането. Когато пиша, съм на прага на катастрофа, винаги изпитвам чувството, че съм дилетант, че не мога да пиша, че не знам немски, че нямам никакво въображение, че съм изправен пред нищото. И все пак това е страст.

Харуки Мураками
Защо пишете? Това е един от трите въпроса, които най-често се задават на писателите. Другите два са: "В колко часа ставате и в колко часа лягате?" и "Влиянието на кой писател е било най-силно за вас?" Моят отговор на тези два въпроса е почти винаги един и същ – макар да го видоизменям според настроението си. Но отговорът ми на въпроса "защо пишете" е винаги различен. Защото подбудите да пиша не са постоянни, те се променят и следователно не могат да бъдат изразени с една готова фраза.
Човек пише било от чувство за дълг, било тласкан от някакво природно влечение – или за пари. А чувствата, влеченията или парите могат да бъдат какви ли не. Ето защо отговорът се променя в зависимост от конкретния случай. Преди да започна да пиша романи, държах малък джаз клуб и още тогава отговорът ми на въпроса "защо държите този джаз клуб" постоянно се променяше. Отговарях: "защото обичам да слушам джаз" или "защото не искам да стана чиновник", или дори "защото ми харесва Хъмфри Богарт в "Казабланка". В съвременното общество изборът на занаят – какъвто и да е той – е странно явление. Независимо дали си собственик на джаз клуб или писател, животът ти по нищо не прилича на живота на ловеца, който сутрин напуска колибата си, въоръжен с лък; а вечер се връща, преметнал убития елен през рамо. За да си избере днес занаят, човек се ръководи от какви ли не подбуди, но от този избор не зависи цялото му съществуване.
И все пак, ако писателят е надарен с малко талант и шанс, ако не щади усилията си, не е невъзможно някой ден той да достигне целостта на живота на ловеца. Там поне блещука надежда да прозре същината на човешкото съществуване – но това стремление е коренно противоположно на желанието да притежаваш мерцедес, като станеш шеф на някое предприятие.
Дори в последните години на живота си, прекарани в отчаяние, Скот Фицджералд се е радвал и се е гордеел, че е професионален писател. Според мен ето това означава да си писател. Човек може да стане писател, но не може да престане да бъде писател. Защото писането на роман е съпътствано от първични ухания, които опияняват сърцето, и онзи, който веднъж ги е вдъхнал, вече не може да живее без тях.
Във всеки случай аз продължавам да пиша. Било от чувство за дълг, било тласкан от някакво влечение, било за пари. Било поради несподелена любов, било поради споделена любов.

п.п. Бъроуз ми хареса най-много, макар да не е пестелив.

Защо пишете?-1

Защо пишете?-2

Защо пишете? - 2

Айрис Мърдок
Пиша, защото обичам да пиша; защото обичам голямото изкуство, защото го издигам в култ и защото искам да създам достойни за величието му произведения. Изкуството е огромна нравствена сила, но то трябва да бъде създавано с любов към него, а не заради ползата от него. Всъщност големите творци са помагали на обществото с това, че са казвали истината.

Греъм Грийн
От необходимост. Когато в мен набъбне цирей, изчаквам да узрее и го изтисквам.

Дорис Лесинг
Пиша, защото съм пишещо животно.

Итало Калвино
Защото никога не се чувствам напълно удовлетворен от това, което съм написал до този момент, и ми се иска по един или друг начин да поправя, да допълня, да предложа други решения. Следователно никога не е имало “за пръв път”. Вътрешната необходимост да пиша винаги е била за мен равнозначна на зачеркването на нещо написано с нещо, което предстои да бъде написано. Защото, когато чета Х (един Х от миналото или съвременен Х), случвало ми се е да си помисля: “ О, колко бих искал да пиша като Х! Жалко, че е извън моите възможности!” И тогава се опитвам да си представя едно такова невъзможно действие, мисля си за книгата, която никога няма да напиша, но която бих искал да мога да прочета, да подредя до любимите си книги. Отделни думи, фрази се появяват в мисълта ми... Скоро забравям Х, всеки образец. За тази книга именно си мисля, книгата, която никога никой не е написал и която би могла да бъде моята книга.
Пиша, за да науча неща, които не зная. И става дума не за изкуството на писането, а за останалото: за всякакъв род практически или специфични знания или пък за онова по-общо знание, което се нарича “житейски опит”. Това, което ме тласка към писането, не е някакво желание да уча другите на знанията, които смятам, че съм овладял, а по-скоро широкият обхват на моята собствена некомпетентност. Дали тогава основният импулс да пиша не е преструвката, че опознавам себе си? Но и за да мога да се преструвам, пак трябва да съм събрал информация, познания, наблюдения; трябва да успея да си въобразя бавното натрупване на един опит. А мога да направя това само върху написаната страница – клопка, в която се надявам да заловя някои останки от знанието, от мъдростта, край които съм минавал, едва-едва докосвайки ги.

Карлос Фуентес
Защото това е едно от малкото неща, които мога да правя.

Марио Варгас Льоса
Струва ми се, че събитието, изиграло най-голяма роля в живота ми до сега, е фактът, че се научих да чета. Бях петгодишно дяволито и мечтателно дете. Илюстрованите списания и приключенски книги невероятно обогатиха моя свят, изпълниха го с преживелици, приказни страни и същества, бях техният герой и откривател, бях тяхно въплъщение с цялата сила на въображението си, в което границите между измислицата и действителността – напълно естествено за децата – бяха трудно различими. То се знае, времето се нае да открои тези граници и да докаже, че са непреодолими. Мисля, че призванието ми на писател, просмукано от носталгия по приключенското четиво, е едно несъзнателно усилие да се отхвърлят границите между измислено и действително, усилие – в противовес на здравия разум – да се изживее не един живот, а множество и всеки от тях – по-интензивно, по разнообразно и по-безнаказано, отколкото позволява истинският.

Айзък Азимов
Пиша по същата причина, поради която дишам – за да не умра.

Интервю с Айзък Азимов от 1988 г.

Алън Гинзбърг
... Пиша стихове, защото обичам да пея, когато съм сам...
Пиша стихове, защото в главата ми живеят галактики от мисли – 10 000, ако трябва да съм точен...
Пиша стихове, защото няма причина, няма “защо”.
Пиша стихове, защото няма по-красив начин да изкажа всички трепети на духа ми, петнадесетминутни или доживотни.

Гор Видал
Очевидният отговор е, че ако е писател, човек няма друг избор; даже ако е съвсем мъничко писател, няма как да не изпита нагона на писането.
Или: че животът по течението няма смисъл. Едва когато го пишеш, животът най-после е овладян. Естествено, създадената литература се носи по течението и няма смисъл... Което ни връща в изходната точка. Простете ми, че се изразявам със сентенции, но както е казал един будист на Александър Велики: на невъзможен въпрос – невъзможен отговор.

Джон Ървинг
Романът е дебнене на неизбежното в потайните недра на една история, дебнене на много жертви или на една. Който мисли, че всичко е неочаквано и се дължи на случайността, никога няма да стане романист; който не търси сред различните персонажи онези от тях, които са жертви, също няма да стане романист. В едни разказ дори случайното трябва да се появява като неизбежно. Във всички важни истории, разказвани от човечеството, величавите моменти са неизбежни; да знаеш за какво говориш (преди да си проговорил), означава да познаваш елементите на неизбежното в разказа. Персонажите жертви, белязаните от съдбата (за разлика от другите, които ще преживеят всичко) са двигателят на разказа. Да се чете днес роман, в който няма нито една жертва, е обида спрямо страданията на хората жертви. Без проливане на кръв, без насилие, без поне раздяла или траур романът е просто банално развлечение. При това съвсем не принизявам развлекателното: романът трябва да развлича. Трябва да бъде болезнен. И развлекателен.
Самюъл Джонсън е казвал, че пише, за да развлича и нравствено да възпитава своите читатели; разбира се, не може и да бъде другояче. Нравственото възпитание се преглъща много по-лесно от читателите, ако едновременно с това и ги развличат но не трябва да липсва нито едното, нито другото. Аз пиша, за да изпълня и двете предназначения: да формирам и да развличам. Нашият занаят е да разкриваме. Ние разкриваме, че животът е неизбежен, че следователно имаме дълг към този живот – да го живеем внимателно, разумно, изпълнени със загриженост, да дебнем неизбежното в него, да предвидим гибелните събития и по този начин може да избегнем бедствията. Ние разкриваме още и проявленията на жертвата в самите нас, преди да е връхлетяла катастрофата.
Отнасям се към своите читатели като към деца, на които безброй пъти трябва да се паказва колко опасен и крехък е светът. На мен ми прави дълбоко впечатление появата на всяка романова творба. Намирам го за също тъй значимо, както излизането на дете от майчината утроба, и не по-малко знаменателно: "Внимавайте, поемете го добре!". Книгата се отличава от детето по това – че показва онова, което може да стане, ако не се внимава. За урок на децата.

Фрасоаз Саган
Защото обожавам това занимание.

И се сетих за тази песен, не знам защо:



Защо пишете? - 1

Защо пишете? - 3

Защо пишете? - 1

Ровейки в едни стари книги попаднах на няколко стари броя на "Книгосвят" и в един от тях от 1987 г. открих извадка от една интересна анкета, проведена през 1985 г. от френското списание "Либерасион": 254 творци от 66 страни отговарят на въпроса "Защо пишете?". Ще публикувам на няколко пъти някои от отговорите. Признавам, че доста от имената ми бяха напълно непознати, но като изчета всичко ще публикувам и отговорите на неизвестните за мен, но с интересни размишления по въпроса, автори.

Хорхе Луис Борхес
Не бих могъл да престана да пиша. Винаги съм съзнавал, че споделям литературната съдба на читател и същевременно – неблагоразумно – на писател.
Пиша, подтикван от насъщна вътрешна необходимост. Ако бях Робинзон Крузо на своя остров или Едмон Дантес от “Граф Монте Кристо”, нямаше да пиша. До тридесетгодишна възраст четях какво пишат за мен. После престанах. Моите приятели знаят, че когато публикувам книга, не бива да ми говорят за нея. Така че публикувам, без да имам някаква представа за критиката – добра или лоша, справедлива или несправедлива. Също и за продажбите на книгата. Това може да интересува книжаря или издателя, не и автора.
Не пиша нито за тесен кръг, нито за широк кръг читатели. Правя го, когато почувствам необходимост. Не търся сюжети, а чакам сами да ме намерят... впрочем мога и да ги отхвърля. И ако те истински упорстват, тогава пиша, за да мога да премина нататък.
Освен това не се връщам към вече написаното от мен. Случва се хората да ме питат: “Всъщност какъв е смисълът на това изречение в този разказ?” Отговарям им: “Написах този разказ, когато му беше време, и оттогава повече не съм го чел.” Разказ се пише в определен момент, после го четат хората, разполагащи със своето време, така че накрая този разказ принадлежи повече на читателя, отколкото на автора.
Струва ми се неблагоразумно да се мисли за миналото, струва ми се неблагоразумно да се мисли за годишнините. Опитвам се да живея в бъдещето. Мисля за това, което предстои да напиша, а не за написаното.
Тук, в дома ми, напразно ще търсите моя книга – няма да намерите. Освен една непретенциозна книга за будизма, преведена на японски, която направихме с Алисия Хурадо.
Опитвам се да щадя библиотеката си. Кой съм, та да се съпоставям с Волтер или с Монтен?
Ако изведнъж ми се стори, че нещо ще се случи, аз ставам, тъй да се каже, безучастен и чакам...
Тогава нещо идва, някакво неясно откровение – думата е претенциозна – по-скоро бих казал, че долавям нещо, може би стихотворение, разказ, страница проза, то ми се разкрива по-късно.
Опитвам се, когато пиша, да се намесвам възможно най-малко. И тъй като нямам установени мнения например относно етиката и политиката, опитвам се да не позволявам мненията ми да влияят на това, което пиша. Киплинг казваше, че е възможно един писател да съчини приказка, без при това да му е достъпна поуката. Ще рече, авторът влага една представа, а последвалия прочит – друга. Така и цяло творчество може да се домогне до стойност, определено надхвърляща намерението на автора си. Стойност, която му е чужда.
Тъкмо това отговаря на древния възглед на Музите, за Светия дух или на нашата модерна митология днес, която не е така красива и която наричаме подсъзнание.

Жорж Сименон
Въпросът ви е съвсем прост и затова моят искрен отговор също е такъв: пиша, защото още от детството си съм изпитал потребност да се изразявам и защото се чувствам зле, когато не го правя.

Салман Рушди
Пиша:
- защото обичам да измислям, обичам да лъжа. Литературата е доказателството на един странен парадокс: че в неистината може да се напипа основната нишка на истината;
- защото обичам да седя сам в стаята си;
- защото обичам да чета определен тип книги, които най-често още не са написани и които някой ден все трябва да се напишат;
- защото все още не съм открил как да не пиша;
- защото все още не съм открил по-добър начин да си оправям сметките със света и особено с онези сили, които, случайно или преднамерено, са се съюзили някога, за да формират онзи Аз, който сега се стреми да формира тях по свой образ и подобие;
- защото от дете са ме учили да целувам книгата, ако по невнимание съм я изпуснал на земята – у нас целувахме така само книгите и хляба;
- защото има неща, които трябва да се казват, и други, които трябва да се оспорват. Да пишеш, означава също и да заставаш срещу нещо;
- защото никога не зная защо пиша, освен когато пиша.

Уилям Голдинг
Как може човек да отговори на такъв въпрос? Едно време, когато бях млад, несъмнено щях да вярвам, че е възможно. Но през последните петдесет или дори шейсет години ми става все по-трудно да формулирам категоричен отговор на каквато и да е тема. I’m sorry.

Самюел Бекет
Това е единственото нещо, за което ме бива.

Алберто Моравия
Когато бях на шестнадесет години и започнах да пиша първия си роман, реших, че от този момент нататък ще пиша всеки ден по три часа, сутринта. Следобедите и нощите трябваше да бъдат посветени на това, което наричах “живот” и които всъщност бяха времето, в което щях “да действам”. Това решение, взето тъй рано, с течение на времето породи у мен един вид биологическа привичка. От много отдавна пиша всяка сутрин, също както всяка нощ спя и всеки ден се храня: писането се превърна постепенно в неделима част от моя биологичен ритъм.
Но да оставим настрана биологичния ритъм. Когато пиша, винаги се стремя да разрешавам литературни проблеми, тоест проблемите изобщо, защото смятам, че литературата е всичко и напредвам също като магарето от баснята, което следва моркова висящ пред муцуната му. По тази причина, когато ми задават въпроса защо пиша, обикновено отговарям: пиша, за да разбера защо пиша.

Рей Бредбъри
Защо пиша?
Защото боготворя динозаврите, музеите и научнофантастичните блянове сред футуристичната архитектура, световните изложения, където се вижда излюпването на бъдещето, и Бък Роджърс, който ме увлече към това бъдеще, преди още да навърша девет години, и Флаш Гордън, с когото продължих да странствам до четиринайстия си рожден ден, и Х.Уелс и Жул Верн, които ме подкрепиха по всички мои маршрути. Пиша, защото се влюбих в маговете и илюзионистите и защото Шекспир нахълта в живота ми и впивайки грамадните си зъби в гърлото ми, ме разтърси с поезията си едва петнайсетгодишен, защото Лон Чейни и Борис Карлоф ме хвърляха в неописуем ужас и подпалваха в мен желанието завинаги да заживея сред техните кошмари, защото съзрях в ранното си юношество какво се задава пред света и още тогава реших да отида на Луната и да заведа там хората. Както виждате, имам хиляди причини да пиша и по-голямата част от тях датират от детството ми. Дж. Б. Шоу се появи по-късно. Но преди всичко пиша, защото съм влюбен в живота и защото съм му признателен, че съм изживял тази епоха! Длъжен съм да му се отплатя, нали?

Жоржи Амаду
Преди всичко, за да отговоря на една вътрешна необходимост, на неотменимо призвание дори и да исках, не бих могъл да не пиша. Темите, героите, обстановката се налагат от само себе си и ме завладяват необходимостта да седна пред пишещата машина. Така се ражда романът.
От друга страна, пиша, за да бъда четен, за да въздействам на хората в своята страна като очертавам за страдащия народ хоризонта на един по-добър живот, като нося високо знамето на борбата и на надеждата, аз спомагам за промяна в действителността. Мисля, че литературата е оръжие на народа и че писателят е проводник на стремежите и борбите на народа си. Именно така съм се опитвал да възприемам задачата си при замислянето и създаването на всички свои романи...[Като] неуморима борба за свобода срещу потисничеството, срещу предразсъдъците – всички предразсъдъци и особено расизма, най-чудовищния от тях, - срещу класовото насилие, експлоатацията на трудещите се, латифундите, срещу феодализма и капитализма в бразилската икономика. Позиция за едно гражданско общество, отхвърлящо военните и всякаква друга диктатури. За хармонично съжителстване на колективното и индивидуалното.

Умберто Еко
Преди всичко: аз писах – само веднъж. Това не означава, че обикновено пиша. Обикновено се занимавам с едно странно нещо – полагам думи върху страница, - но за вас, естествено, това не е писане, тоест както са правили Аристотел, Кант, Декарт (странна е системата на изкуствата...).
Както и да е. Онзи път седнах да пиша, защото децата ми бяха пораснала и вече не знаех на кого да разказвам приказки. И тогава си казах и т.н., и т.н.

Габриел Гарсия Маркес
За да ме обичат повече приятелите ми.

Защо пишете? - 2

Защо пишете? - 3